Драма в Атлантика

05 юни Драма в Атлантика

Д. Ейделман

В средата на август 1918 г. британският параход „Нормандир“ достигнал целта на своето плаване: доставил в пристанище Дакар около хиляда тона кардифски каменни въглища. Рейсът завършил благополучно. Световната война, започнала през 1914 година, с нейната ожесточена борба за световно господство по море била към края си. Четири години подводниците и надводните рейдери на кайзерова Германия потопявали всеки срещнат кораб. На моряците от „Нормандир“ провървяло. Нито веднъж не се натъкнали на пирати. А сега настъпил краят на немското превъзходство.

Впрочем екипажът на стария параход не размишлявал за опасностите на плаването във военно време на старото корито, което отдавна вече трябвало да отиде на гробището за кораби — бавноходният „Нормандир“ развивал скорост не повече от шест възла, а при насрещен вятър пълзял и с четири възла. И все пак напук на всичко „Нормандир“ продължавал да живее и да плава.

Обаче на кораба било наистина непоносимо. Извехтелите помещения били натъпкани с пълчища дървеници. От тях нямали покой нито през деня, нито през нощта. Хората на кораба били раздразнени, измъчени и живеели с надеждата, че рейсът до Дакар ще бъде последен. След завръщането в пристанището, където се числял, „Нормандир“ трябвало да бъде подложен на дезинсекция, а на екипажа да се даде почивка.

В Дакар обаче още едно тежко изпитание очаквало екипажа — африканската жега. Хората се мъкнели по палубата да търсят течение, но спасителният ветрец като че ли заобикалял „Нормандир“. Над него се издигал стълб от въглищен прах. Той прониквал в гърлото и дробовете. Корабните помещения се превърнали в истинска баня. Щом се отворели илюминаторите, в каютите нахлували облаци комари. Дори нощта не донасяла облекчение. Колкото и да се въртели моряците по койките, сънят не идвал. Сутрин ставали измъчени, с подпухнали от ухапванията на комарите лица.

Казват, че бедата не идва сама. Напук разтоварването се проточило, тъй като в пристанището не достигали работници: в Дакар свирепствала жълтата треска — тропическата малария. Това остро инфекциозно заболяване се предизвиква от най-малките по размери вируси. Болестта се среща в тропическа Западна Африка и в някои райони на Южна Америка. Обаче избухвания на жълта треска са наблюдавани и в пристанищата на Западна Европа и особено в Испания. През XVIII – XIX в. били регистрирани двеста и седемдесет хиляди случая на заболяване от жълтата треска, от които седемдесет и девет хиляди завършили със смърт.

драма-в-атлантика-(6)Епидемията от жълта треска в Дакар през 1918 г. се обяснявала с липсата на средства за борба с преносителя — особен комар от рода аодес — и с недостига на медикаменти. Болестта отнемала много човешки живота. Оставало да се пожелае добро здраве на моряците на „Нормандир“. Но нещо странно ставало ту с един, ту с друг член на екипажа. Една сутрин третият офицер Хари, ставайки от постелята, изведнъж се залюлял и завикал: „Нищо не виждам! Ослепях!“ Две денонощия прекарал в тежко състояние, мятал се. След това зрението му се върнало. Това станало така неочаквано, както и внезапното ослепяване. Никой на кораба не можал да обясни странното явление. На следния ден започнала треска у двадесетгодишния корабен радист Тред. Езикът му така подпухнал, че с труд се обръщал в устата и Тред не можел нито да говори, нито да се храни. Скоро отокът спаднал, но настъпила апатия. Той чувствал странна слабост. По-голямата част от екипажа също се оплаквала от различни неразположения.

Капитанът на „Нормандир“ Дженкинс, обезпокоен от състоянието на екипажа, извикал от града лекар. Но тъй като медицинският персонал в града бил зает с борбата с епидемията, лекарят пристигнал на кораба след три денонощия. По това време половината от екипажа били болни. След като прегледал внимателно моряците, лекарят разпитал всеки за симптомите на заболяването. Най-дълго се задържал край постелята на боцмана Мърфи, който бил в особено тежко състояние. След като завършил прегледа, лекарят побеседвал насаме с капитана. Той съобщил на Дженкинс неприятна вест: някои от моряците са заразени от vomito negro. Като чул това, капитанът побледнял: той знаел колко опасен е този вид жълта треска. След като изписал необходимите лекарства, лекарят обещал да посети отново кораба.

Скоро завършило разтоварването и „Нормандир“ започнал да се готви за отплаване. По това време състоянието на някой болни се влошило. Трима от тях през цялото време бълнували. Лекарят, който дошъл да ги види още веднъж, предложил бързи мерки за лечение. Той запитал капитана кога възнамерява да излезе в морето.

– След два-три дни — отговорил Дженкинс – ще се отправим към Канада, в Монреал.

– Съветвам ви да отидете в Англия и там да изчакате — казал лекарят и дал ясни указания за лекуването на болните. Стюардът Грифо доброволно се съгласил свръх задълженията си да се грижи и за болните. Той се научил да прави инжекции, да анализира, да дозира лекарствата. На 10 септември 1918 г. „Нормандир“ отблъснал от африканския бряг. След като вдъхнали животворния въздух на океана, членовете на екипажа почувствали значително облекчение.

Корабът бавно порел вълните на Атлантика. Скоростта му не надминавала четири възла. По-голямата част от екипажа не излизала на вахта: болестта измъчвала хората. Скоро след излизането от пристанището моряците обърнали внимание на група големи акули, неотстъпно следващи „Нормандир“. Те като че ли изчаквали своите жертви…

драма-в-атлантика (3)След едноседмично плаване Мърфи престанал да бълнува и… замлъкнал завинаги. Увили го в брезент и го спуснали в морето. След един ден умрели още двама. Щом спуснели мъртвите в морето, върху тях се хвърляли акулите. След като разкъсвали труповете, те продължавали да следват кораба.

Минали няколко дни. В здравословното състояние на повечето от членовете на екипажа като че ли настъпило известно подобрение. Като се почувствали по-добре, моряците пристъпили към изпълнение на задълженията си. Сърцата им се изпълнили с надежда за оздравяване. Уви, това било краткотрайно подобрение. То станало съдбоносно за „Нормандир“ и за неговия екипаж. Капитан Дженкинс, предполагайки, че епидемията на борда затихва, решил да не се задържа по пътя и отменил спирането на Азорските острови. Без да променя курса, корабът продължил за Канада. Според придвижването на север температурата на водата и на въздуха спадала. Рязката промяна на климатичните условия след африканската жега бързо оказала влияние. Моряците, които като че ли почнали да оздравяват, тежко понасяли застудяването. У много се възобновила треската, започнало силно повръщане. На всичко отгоре морето се разбушувало. Насрещните вълни намалили и без това бавния ход на кораба. Понякога изглеждало, че той стои на едно място.

Само трима огняри все още се държали на крака. Все по-трудно ставало да се поддържа необходимото налягане на парата в котлите. Хората самоотвержено се борели за живота, но болестта вземала своето. Все по-малко и по-малко оставали трудоспособните. Корабният радист Тред станал поредната жертва на страшната болест. Болен, той повече не можел да носи вахтата. Хвърляло го в огън, мъчели го халюцинации. Наклонил се над радиста, Грифо се опитвал да му обясни нещо, но онзи не реагирал. Той виждал движението на устните, но вероятно бил напълно оглушал. Сломеният от болестта Тред прекарвал в състояние на пълно отслабване на нервно-психическото и мускулното напрежение, но след три дни дошъл в съзнание и слухът му се върнал. Едва държейки се на крака, радистът се отправил в радиорубката. По това време поради отсъствието на огнярите, способни да поддържат огъня в пещите на котлите, машините спрели.

драма-в-атлантика (4)На „Нормандир“ се възцарила тишина. Чувало се само свистенето на вятъра и плясъкът на вълните, разбиващи се в борда. Лишеният от ход кораб започнал да дрейфува по волята на вятъра и вълните. Положението на екипажа станало трагично. Без електроенергия те се лишили от възможността да се свържат с външния свят и не можели дори да подадат сигнала SOS. Опасността с всеки час нараствала. Огромни вълни се прехвърляли през кораба, заливайки палубата. „Нормандир“ се накренявал ту на единия, ту на другия борд. Понякога изглеждало, че повече не ще се изправи.

Помощник капитанът Инглес, макар и тежко болен, решил да се опита да разпали един от котлите. Тази мисъл породила искрица надежда в сърцата на живите. Намерили се доброволци, които пожелали да помогнат на Инглес. След като вдигнат парата, те ще могат да изпратят по етера сигнала за помощ. Работата край котела продължила безкрайно дълго. Настъпила тревожна нощ. Полуживият Тред продължавал да се намира в радиорубката. Понякога му се струвало, че щормът е повредил антената или кабелът се е скъсал. Но парата в котела била вдигната до марката. Радиоапартурата получила енергия. Като включил приемника, Тред успял да приеме някакви неясни сигнали. Въздъхнал с облекчение — антената е в ред. Включил предавателя и тогава от „Нормандир“ по етера полетяло съобщението: „До всички, до всички, до всички! SOS ! Параходът Нормандир“ загуби управление и дрейфува на югоизток. На кораба има няколко мъртви, останалата част от екипажа са болни.“

Призивът за помощ бил предаден. Трябвало да се чака отговорът. Тред минал на приемане. Пръв отговорил военният кораб „Дискавър“. Той се намирал на разстояние 300 мили и взел курс към „Нормандир“. Обадили се още два кораба — „Кастелине“ и „Шерман“. Първият бил на 180 мили, вторият — на 360 мили на северозапад. Тред изпратил ново съобщение. „Необходим ни е лекар, огняри, моряци. Котлите огаснаха. Можете ли да ни изпратите лекар и екипаж?“ Трите кораба се свързали помежду си. След това от „Шерман“ отговорили: „Можем да ви дадем лекар, огняри и моряци. Променяме курса и с пълен ход идваме към вас. Ще бъдем при вас след три дни. Дръжте се!“

Още три дни!… Още три дни борба с мъките и със смъртта! Ще съумее ли екипажът на „Нормандир“ да издържи? Треска и щорм. Щорм и треска. Корабът се клател под все по-засилващите се удари на вълните. Състоянието на болните се влошавало. Капитан Дженкинс бил съвсем зле. Един от огнярите загубил съзнание и паднал върху купчината въглища. Въпреки високата температура Инглес с мъка го измъкнал на палубата. Океанската вълна едва не го отнесла зад борда. Най-после успял да довлече огняря до безопасно място, но той, без да дойде в съзнание, умрял.

драма-в-атлантика (2)Третият офицер Хари в състояние на бълнуване воювал с кошмарни видения. Тред го поддържал до последните му предсмъртни конвулсии. Едва Хари склопил очи, когато страшен вик накарал радиста да изтича на палубата. Дърводелецът Хипи, здравеняк с исполинско телосложение, с брадва над главата преследвал изплашен моряк. Радистът не успял да се намеси, когато безумецът, след като разбил главата на другаря си, скочил в разпенените води на океана. Потресеният Тред се върнал в рубката. Сложил наушниците и се вслушал. След известно време уловил сигнали: „Съобщете точните координати. Правим девет възла. Дръжте се!“ Слава богу! Избавлението е близо. Тред се опитал да изпрати сигнал, но напрежението в мрежата било недостатъчно. Налягането в котела спаднало. Не успял да съобщи допълнителните координати на „Шерман. С тревога в сърцето Тред се впуснал да търси Инглес, но като направил няколко крачки, паднал като подкосен. Когато дошъл на себе си, с мъка си спомнил станалото. Главата му била пълна с кошмарни видения. Постепенно Тред се върнал към действителността. Но сега край него нямало никой, който да му помогне. Тръгнал да търси Грифо. Стюардът лежал безпомощен, с хлътнали очи. Вглеждайки се в Тред, с треперящ глас той изразил изумлението си:

— Тред, ние мислехме, че си умрял, ти нямаше пулс!…

— Колко дни бях в безсъзнание? — запитал Тред.

— Четири дни.

— Четири дни?! — Тред не вярва* на ушите си. — Какво стана с „Шерман“?

— Сигурно се е въртял и не ни е намерил — пояснил Грифо.

Тред изпаднал в отчаяние: а ако изведнъж „Шерман“ е прекратил търсенето!? Събирайки последните си сили, той отишъл в радиорубката. Включил приемника и след минута уловил сигнал. „Шерман“ уведомявал другите кораби, че преди два дни е стигнал координатите, посочени от „Нормандир“. Четиридесет и осем часа го търсил напразно. Поради тази причина решил, че корабът е потънал и тръгнал по назначението си. Въпреки крайното изтощение, Тред трезво преценил обстановката. Без да се губи секунда, трябвало да се действа. Намерил Инглес, молил го да вдигне хората. Трябвало да се увеличи налягането на парата в котела, макар за малко, за да успее да се уговори с намиращия се наблизо „Шерман“. Инглес безнадеждно махнал с ръка.

– Антената е скъсана — казал Тред, — но в рубката има запасна жица. Може да я използваме като антена.

драма-в-атлантика (5)За да се размотаела жицата, трябвало да се премине цялата палуба, непрекъснато заливана от вълните. Дори човек с пълни сили можел да се окаже зад борда. А какво да направи болен, стоящ едва на краката си? С невероятни усилия на волята му се удало да размотае и окачи жицата. Най-после радистът съединил жицата към входа на антената. След това двамата се добрали до машинното отделение и въпреки изтощението работили няколко часа, разпалвайки пещта на котела и вдигайки пара. Настъпила нощта. Трябвало отново да се мине по палубата, за да се доберат до радиорубката. Преходът бил облекчен от жицата, изпълняваща ролята на леер. Тред предал: „Ние не сме потънали. „Нормандир“ дрейфува. Щорм. Нови жертви. Координатите ще уточня утре.“ След няколко минути „Шерман“ отговорил: „Дръжте се. Ще дойдем. Съобщете координатите.“

Изглеждало, че идва краят на драмата… Измъчен от многочасовите усилия, радистът отново загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, узнал, че Грифо е мъртъв, но дори не бил в състояние да реагира на печалната новина. В радиорубката се появил Инглес.

– Уточних нашите координати — казал той. – Ние сме дрейфували 170 мили. Съобщете на „Шерман“.

След известно време дошъл отговор: „Ще пристигнем след около седемнадесет часа.“

„Ще издържим ли?“ — тази мисъл не давала покой на Тред. За щастие океанът малко се поуспокоил. На горната палуба Инглес приготвил ракети. С помощта на Тред той пренесъл щормтрапа на подветрения борд. Тази работа изчерпала силите им. Добрали се с труд до каютите и обезсилени, паднали на койките.

В пет часа сутринта Тред станал. Наоколо било тъмно. Намерил на мостика помощник капитана. Поразило го трескавото състояние на Инглес. С голям труд все пак те изстреляли сигналните ракети. Но им предстояло да закрепят щормтрапа. И ето че надалеч блеснали светлините на „Шерман“. Корабът бавно се приближавал. От него подали светлинни сигнали. Тред успял да разбере: „Чакаме разсъмването, за да дойдем на вашия кораб. Пригответе щормтрапа. Лекарят ще бъде в лодката.“ Тред с мъка сигнализирал отговора. Той бил толкова слаб, че едва се справял със сигналната лампа. Най-после успял да се уговори с „Шерман“. Загубвайки остатъка от сили, Тред паднал на палубата редом с лежащия в безсъзнание Инглес.

На разсъмване капитанът на „Шерман“ заповядал да се спусне лодката. Стигнали до борда на парахода, моряците с мъка уловили щормтрапа. На палубата на „Нормандир“ царяла мъртва тишина. Капитанът на „Шерман“ бил посрещнат от двама души в дрипи, отслабнали от треската, с подпухнали лица. Когато се обръщали към тях, те едва мърдали устни. В корабните помещения били открити другите членове на екипажа, намиращи се на границата на смъртта. Няколко трупа лежали по коридорите. Но ето че някои от тях по чудо оживели. Сред „възкръсналите“ бил и стюардът Грифо. И веднага се изяснили трагичните обстоятелства: членовете на екипажа, изхвърлени зад борда като мъртви, в действителност били в дълбоко безсъзнание. Това бил един от най-характерните признаци на жълтата треска.

На болните оказали първа помощ. У Тред се появило желание да живее. Да живее на всяка цена! Като насън чувал бумтенето на машината, която пуснали в действие механиците от „Шерман“. „Нормандир“ поел курс към Бермудските острови…



Прочетена 11668 пъти
Няма коментари

Коментирай