Жак Фресине

06 мар. Жак Фресине

В гъстата мъгла на 15 февруари 1929 г. при нос Куратан, южно от Созопол, след удар в обледенелите крайбрежни скали, претърпял корабокрушение френският търговски кораб „Жак Фресине“. Построен през 1914 г., корабът е имал водоизместимост 3842 тона, дължина 100 м и ширина 12 м. При тра­гичния си рейс „Жак Фресине“ е превозвал 1200 т стоки за румънски и български черноморски пристанища. Екипажът е бил спасен.

Корабособственикът Fraissinet & Co, между двете войни с няколко кораба е поддържал постоянни търговски линии между Бургаското и Истамбулското пристанища.

През 50-те години корабът е взривен под водата от капитан Боцаневски с цел изваждане на товара и отделни парчета от корпуса. И до днес можем да видим на брега като мълчалив свидетел малкият бетонен постамент за лебедката, с която са измъквани части от кораба. Остатъците лежат с кърмата към брега на разстояние около 30 метра от сушата. Могат да се различат парните котли, части от палубата, няколко тръби и релси като част от товара. Дълбочината е между 18 и 24 метра. Парчета от кораба са разхвърляни върху площ от стотина метра.


Цончо Родев :

Любим обект на леководолазните ми разходки бяха останките на френския кораб „Жак Фресине“, който и сега лежи на двадесет и пет метра под водната повърхност точно до нос Коракя.

Има нещо страшно, недействително и призрачно в гледката на един потънал кораб. Нарамил леководолазния апарат аз обикновено отивах пеша по скалите до носа — там, където на метър от водата незнайна ръка е поставила бетонно блокче с надраскан с пирон надпис: „Жак Фресине, 1925“. Скромен и трогателен паметник! Тук аз се екипирах, хлъзвах се по скалата и след секунда морето ме поглъщаше. Спокойно и без бързане се спущах към дълбочината. Наоколо играеха риби — златно-зелени лапини и цели облаци сребристи сафриди, понякога край мене важно и с достойнство преминаваше едър лефер, хвърляше ми един пълен с незачитане поглед и отминаваше надменно, друг път плоски като резен хляб спари висяха като закачени във водата и ме наблюдаваха любопитно с червеникавите си очички…

jacques fraissenet3MZ(1)Аз продължавах да се спущам. Синевината на водата се сгъстяваше, посивяваше и тогава пред мен се появяваше корабът. Не, най-напред се появяваха онези дълги влакнести водорасли, налепени по вантите и мачтата, които течението развяваше като празнични вимпели. После се показваха гърбавите лодбалки с увисналите по тях гроздове черни миди и след миг се озовавах на палубата. Наистина страшна и прелестна гледка! Тук всичко приличаше на замъка на Спящата красавица — покритите с молюски леери, зеещите люкове и прозорците без стъкла, целият този смълчан в сънен унес кораб. Аз се провирах под капитанския мостик, разхождах се като последен пасажер по променад-дека, прониквах в мрачните каюти, спущах се по стръмните стълбички, по които почти четиридесет години не са трополели подковани моряшки обуща. Сега единствените живи същества, които срещах, бяха няколко изплашени от появяването ми попчета или ленива морска лисица, която след бягството си оставяше светъл отпечатък от своето сплескано тяло върху покритата с тиня палуба…


Владимир Павлов:

Случайността е свързала с парахода и с гибелта му двама български младежи чиято съдба днес не ни е из­вестна.

Зноен юлски ден на 1926 година. Варненското пристанище тънеше в следобедна дрямка. Наредени един зад друг, привързани здраво с дебели въжета, на кея стояха неподвижно няколко търговски кораба. Ръждивите кафявочервени петна по корпусите им, подобно на бръчки, предателски издаваха годините им.
Морякът, който беше на пост, се прозина и лениво се отпусна върху кнехта, прегърнал пушката си с две ръце. По същото време хамалите спираха час-два работата си, на­стъпваше тишина и часовите си подремваха, противно на всички устави и разпоредби. Нещо прошумя, по трапа на френския кораб „Жак Фресине“ се чуха леки стъпки, които скоро затихнаха. Постовият се сепна, ослуша се, викна по навик „Хей, кой там?“ и като махна с ръка и огледа сънно района, пак седна. Този път той не заспа.

На палубата на кораба се бяха промъкнали две момчета, две тънки и гъвкави фигури, обладани от дързостта на своите двадесет години. Никой не ги видя. Но тъкмо стигнаха до струпаните корабни въжета и платнища на палубата, от една каюта излязоха не­колцина едри мъже със сини раирани фланелки и кърпи около запотените вратове. Те говореха възбудено на своя непознат език и така бяха унесени в спора, че не забелязаха двамата пришълци. За миг двамата младежи се намериха под едно голямо платнище и се спотаиха между въжетата. Дъхът им беше спрял, само сърцата ускорено биеха. Скоро говорът отекна някъде далече и тишината пак се разстла над стария кораб. Двамата се размърдаха, наместиха се по-удобно и се спогледаха. В очите им се четеше тревога и неизвестност. Сякаш един друг се питаха какво ще стане сега.
— Хей, Асене, ти какво, уплаши ли се? И да не си се отказал вече? — попита по-едрият младеж с изразителна мускулатура на истински атлет и широко, открито лице.
— Ами сега какво ще правим ? — сякаш като ехо на преминалото напрежение промълви ниският Асен. Неговите умни и малко мечтателни очи като че ли търсеха отговор в трепкащия въздух на далечината, която се откриваше през един процеп между въжетата.
— Виж какво, Асене — продължи другият, — ние се хванахме на една работа, опасна и рискована, и то както виждаш — от първия момент. Ще има премеждия и занапред. Не сме дошли нито да крадем, нито да палим, но ако ни хванат — бог знае какво може да ни се случи!
— Знам, знам, Начка! Не ме мисли за страхлив. Решил съм да стана моряк и толкоз. Никой не може да ме отклони. Ще вървим заедно.

Приближаващите по палубата стъпки ги накараха да притихнат отново.
Вечерният сумрак плъзна над пристанището. На кораба настана шетня като преди заминаване. Късно през нощта заскърцаха котвените вериги, често се чуваха гласове от командния мостик. След това по корпуса на кораба минаха тръпки, пулсът на маши­ната се усили постепенно. После стана равномерен и сирената дрезгаво обяви напуска­нето на пристанището. „Жак Фрейсине“ с пълен ход пое към Бургас. Отдавна беше минало полунощ.
Утринните лъчи посребриха гладката морска шир. Хладина полази по телата на двете момчета и те се размърдаха в неудобното си скривалище.
Скоро обаче ги сполетя най-лошото, което можеше да се случи.

Съвсем близо до тях се спряха два крака — едри и груби, в запретнати крачоли. Някой взе да размества платнищата и изведнаж Начо и Асен се озоваха лице към лице с чер­вендалест набит моряк. В първия момент учудването му беше безкрайно; французинът ги гледаше захласнат и не можеше да промълви нито дума. Скоро обаче той се съвзе и избърбори нещо на своя език. Асен го гледаше с ужас, а Начо се опита с жестове да му обясни добрите си намерения. Но чужденецът доста категорично им даде да разберат, че трябва да го последват. Високият му глас събра свободните от вахта моряци, които обградиха на палубата двамата злополучни пътешественици. Любопитните им по­гледи се местеха ту към Асен, ту към Начо.

jacques fraissinetMZ(1)Скоро пристигна и първият помощник на капитана. След като се осведоми за случая, той повика един матрос. Някога Шарл беше служил по руски кораби и винаги прибягваха до него, когато трябваше да се раз­берат с руси и българи.
Начо говореше със запъване, а Асен мълчеше и само кимаше утвърдително с глава. Умното и красиво лице на помощника предразполагаше и вдъхваше надежда. Инстинктивно двамата бегълци разбраха, че този човек не може да им причини зло.
— Разбрах всичко, мои деца — обърна се той към тях. — Уважавам вашите стремежи. Добре, желаете да живеете сносно, човешки, пък и приключенията не ви са чужди. Та кой от нас не желае да живее добре? — обърна се той към всички. — Тук обаче има нещо по-важно. Действате така, че нито ние, нито вашите власти ще ви оправдаят. Още щом пристигнем в Бургас, ще ви свалим на брега и най-разумно е да се приберете в къщи.

Асен и Начо още не бяха успели да разберат какво става, тъй като последните думи на помощника бяха заглушени от гръмливия глас на капитана. С неподозирана пъргавина той приближи групата. Почтително му сториха място.
— Какво става тук? Какви са тези момчета?
Помощникът Гренел спокойно изложи случая и мнението си по него. През цялото време капитанът стискаше юмруци, хапеше устни и пристъпяше неспокойно на едно място. Правилните черти на лицето му се губеха в добре поддържаната къдрава брада, а заго­релите скули издаваха професионален моряк. Но очите му гледаха сурово и някъде дъл­боко из зениците му прииждаше трудно сдържана ярост, която щеше да се разлее във всеки следващ миг. Едва дочака Гренел да завърши и избухна.

— Що за вагабонти са това? И защо да не кажем, че те са се качили на кораба да кра­дат ? Или да го запалят ? Знам ги аз тези скитници от пристанищните градове — омръз­не им да плячкосват на брега и се промъкнат като плъхове на кораба. А вие, Гренел, си представяте нещата прекалено розово. И от това ще страдат тези, които са около вас.
Като забеляза, че помощникът му се опитва да възрази, капитан Бре замахна отри­висто с ръка, сякаш да пресече мислите му и е повишен тон обяви:
— Тези нехранимайковци ще си получат заслуженото. Заповядвам да се изхвърлят от кораба в морето. И то незабавно!
Жестоката присъда бе последвана от гробно мълчание. Дори и най-лекомислените гле­даха втрещено, сякаш не вярваха на ушите си. Някои извиха погледи надолу и встрани, като че ли не искаха да гледат осъдени на смърт.
Капитан Гренел не се стърпя и с необичайна за характера си твърдост викна:
— Протестирам срещу такава безчовечна постъпка, господин капитан. Та ние сме на повече от три мили от брега и вие пращате тези хора на сигурни смърт! А бихме могли да ги оставим в Бургас след пристигането.
— Не — отсече Бре, — нареждането ми ще се изпълни веднага.
— Тогава позволете ми да се оттегля, за да не бъда свидетел на тази варварщина — каза Гренел.
— Както обичате — безизразно заключи Бре и се разпореди: — Хей, Франсоа, Жан и ти, Бернар, грабвайте негодниците!

Посочените моряци излязоха напред, бързо хванаха слисаните от ужас юноши и след миг двете момчета се намериха във водата. „Жак Фресине“ остави след себе си пен­лива диря и бързо се отдалечи. Лъчите на изгряващото слънце откроиха безмълвната фигура на капитан Гренел, застанал като вцепенен на кърмата.

Но Асен и Начо бяха момчета с късмет. Прибраха ги рибари, които ловуваха по край­брежието, и до вечерта целият Бургас научи за премеждието им. Жените разнесоха новината по къщите, мъжете я коментираха по кръчмите. И отговорът не закъсня. Когато френският кораб долепи снага до бургаското пристанище, нито един хамалин не се яви на работа. Три дни корабът стоя неразтоварен. Три дни капитан Бре бесня от яд и сипеше хули върху „проклетите туземци

Няколко години по-късно, в една студена февруарска нощ, „Жак Фресине“ напусна Бос­фора и пое по неспокойните води на Черно море с курс на север. Вълните заливаха палу­бата, покрита с лед. Чудновати ледени висулки украсяваха като гирлянди фалшборда и надстройките. Безжизнено се открояваха в тъмнината мачтите и вистрелите.
В щурманската рубка до капитан Бре стоеше и Гренел, въпреки че беше свободен от смяна. Напрегнато се взираха в тъмнината, след това погледът търсеше уредите, които сочеха курса на кораба. Мрачното лице на капитана издаваше решителност. Гренел често се надвесваше над картата. От време на време той поглеждаше скритом кормчията, застанал зад щурвала, и едва доловима усмивка минаваше по устните му, когато забелязваше как морякът шепне молитви. „Кой знае колко е щедър към светиите“ — мислеше си Гренел и се придържаше, за да запази равновесие.

untitled-1_5e6b3_29373390Разсъмваше се, когато капитан Бре нареди да се отклонят на два градуса навътре в морето. Плаваха близо до българското крайбрежие. Морето беше притихнало, но лека мъгла се стелеше навсякъде около кораба.
— Дали е достатьчно отклонението, господин капитан ? Някаква тъмна ивица се мярка от доста време пред нас — побърза да каже Гренел, преди Бре да го е прекъснал, защото познаваше нравите на шефа си.
Умореното лице на капитана се изкриви в гримаса. Той не хранеше симпатии към по­мощника си, но ясно си даваше сметка, че този млад човек без особени усилия би го за­менил в службата.
— Дявол ги взел тези българи — промърмори Бре, — кога ли най-после ще сложат една каква да е пищялка на брега, та да не блуждаем като пияни в мъглата. Мнозина мислят, че в далечините. . .

Капитан Бре не довърши. Изведнъж той застана като вцепенен, вперил взор в заледе­ното стъкло пред себе си. На малкия екран застрашително бе изплувал бряг — висок, стръмен, скалист и така ужасно близък. В далечината се открояваше заснеженото било на Странджа.
— Бързо, дясно на борд! — изрева на рулевия Бре и като блъсна Гренел, прогърмя по проговорната тръба: Стоп машини!
Късно! След миг корабът връхлетя върху подводните скали. От силния удар всички по­летяха към пода. Когато се опомниха, откъм машините вече излизаха с ужасени лица матроси, подгонени от студената вода, която неудържимо нахлуваше с рева и устрема на хищник.

Моряците от крайбрежния пост „Св. Димитър“ чуха тревожните сигнали на „Жак Фресине“ още когато те долитаха като далечно ехо. Изтичаха пред малката бяла къщичка, обесили пушки на рамо, и като потриваха ръце, се ослушваха да разберат откъде точно идва дрезгавият глас на корабна сирена. Мъглата дразнеше очите и създаваше тягостното чувство на безпомощност.
Вдигнаха пушките и глухите последователни изстрели раздраха тишината. После мъглата се разреди и погледите на моряците неспокойно зашариха по брега. Изведнъж единият се спря, привлече с ръка другаря си и извика:
— Към „Куратан“! Там става нещо! Виждаш ли оня кораб?
И хукнаха стремително към близкия скалист нос. Гърдите се повдигаха неравно, бели струйки пара излизаха от устата им.. Задъхани се спряха на брега.

Гледката ги прикова поразени. Корабът — те разбраха само, че не е български, — на­тъкнал се на острите крайбрежни скали, които тук-таме едва се подаваха над водата, изнемогваше. Някаква тайнствена сила го теглеше към дъното, а мъртвите вълни като че ли се бяха съюзили с нея и блъскаха жертвата си към бездната. Скърцане, пращене и викове на отчаяни хора се носеха откъм потъващия на двадесетина метра от брега кораб.
Свисък на хвъргало извади моряците от вцепенението. Те веднага разбраха, че корабокрушенците искат да установят въжена линия до брега.

Дървената топка тупна на скалата, но веднага се върна назад и полетя в морето. От кораба скочиха в ледената вода едновременно няколко души. Вълните ги поеха и започнаха да си играят с тях. Двамата успяха да се докопат до брега, но третият губеше сили.
Единият от моряците захвърли пушката, смъкна шинела и ботушите, затича малко встрани по брега и тялото му описа красива дъга във въздуха. С мъка се добра до края на въжето, закрепи го за себе си. Вълните го блъскаха, той пропадаше под разливащите се гребени и наново се устремяваше към удавника. В лудешкия бяг на прибоя двете тела ту се доближаваха, ту се раздалечаваха. Морякът събра последни сили и настървено сграби изнемощялото тяло на набит здрав мъж. Извлече го на тясната пясъчни ивица, подви крака и се строполи върху него.

Морякът отвори очи, размърда се в грубото войнишко одеяло, огледа стаята с войниш­ките шкафчета и пирамидата за оръжие в ъгъла и въздъхна. Наоколо шумяха матро­сите от потъналия кораб. Техният мек и плавен говор не му беше съвсем чужд. „Значи пак имам работа с французипомисли си той, понечи да стане, но разбра, че е гол, и отново се отпусна. Зашари с поглед из стаята, но не видя другаря си. „Отишъл е в Кюприя да съобщи за нещастието си каза той, когато здрави мъжки ръце го взеха в прегръд­ката си.
Спасеният французин с много красиви думи изразяваше благодарността си. След това той се отдръпна, хвана го за раменете и погледите им се срещнаха.

За миг морякът потрепера. Като из мъгла изплуваха чертите на познато лице. Той се взря, присви очи и не чуваше шума наоколо. До ушите му бе стигнало името „Жак Фресине“ и съмнението се топеше като пролетен сняг.
— Капитан Бре!—извика с почуда той; изненадата го караше да говори задъхано и объркано. — Помните ли Начо, който се качи контрабанда на кораба ви? Начо, Па­чо. . . — повтаряше той и същевременно недоволно махна ръка — „откъде пък ще ми знае името и езика ми.“ И продължаваше да го гледа усмихнато.

Настъпи оживление. Французинът беше се отдръпнал и разсеяно слушаше няколко от старите моряци, които му шепнеха нещо на ухото. Изведнъж той се оживи, но за мал­ко. Лицето му посърна и с треперещ глас се обърна към Начо.
— Господине, много ви дължа —и за днес, и за тогава! Господи, каква случайност! И какво добро сърце у този българин! Бога ми, ще бъдеш възнаграден богато. Да, да, аз ти дължа живота си. . .
— Оставете, господин капитан, не заслужава чак толкова внимание. Ние просто из­пълнихме дълга си, постъпихме като моряци. . .
Сконфузен, той млъкна.
А французинът, прекосил с кораба си не едно море, поразен от случилото се, се мъчеше да преброди необятната шир на една чиста човешка душа.


gfd437Паметник на загиналия моряк-граничар Костадин Георгиев, загинал през 1929 година по време на изпълнение на служебния дълг. В снежна буря морякът-граничар е оказвал помощ на екипажа на разбилия се френски кораб „Жак Фресине” в обледенелите крайбрежни скали. Паметникът се намира на устието на река Ропотамо, висок е 3,20 м, широк 0,80 м , направен е от стоманобетон, гранитна плоча, скален масив.
Координати:   42°20’1″N   27°45’31″E
Използвани източници:
Откъс от книгата на Цончо Родев: „Съкровището на Лизимах“
Алманах ФАР68
Снимки: Архив на Михаил Заимов; Форум – Булти и Приятели

 



Прочетена 8733 пъти
Tags:
, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,
2 коментара

Коментирай