„корабния“ плъх и локума

21 авг. „корабния“ плъх и локума

Народна приказка от българското черноморие

Мишленцата бяха наобиколили стария плъх и вече изморени от весели игри, молеха стария мишок да разкаже някоя стааааааара история.

-Хайде бе дядо, разкажи ни пак за локума.

-Деца, тази приказка сте я чували хиляди пъти. Нека ви разкажа някоя по-интересна…

-Не! – Искаме за локума! – викнаха в хор и закикотени, гледаха хитро дядо си.

Всъщност, малките мишлета много добре знаеха тази приказка. Интересно и забавното за тях беше как техния дядо разказва историята всеки път, като че ли не е участвал в нея. И как представя главния герой като чужд и непознат мишок, дори понякога смее да му се подиграва. Тази негова игра истински ги забавляваше и те не спираха да искат, старият „корабен“ плъх да разказва и разказва приказката за локума.

-Добре тогава – каза стария мишок, плясна с ръце и се усмихна.

Малките мишлета се свиха, заеха своите места и наостриха ушлета. Тогава дядо плъх се изправи, опъна се гордо, отупа си прашното палтенце и заразправя:

-Било е много, много отдавна – нито Аз, нито вие сте били родени. Точно тук на това място, на брега на морето, точно където сме в момента. Живял млад, голям, силен и пъргав, изключително здрав, благороден… и много скромен плъх. Всяка сутрин преди изгрев, излизал от малката дупка между камъните и заедно със своите събратя отивали да наобиколят пристанището, където често намирали по някоя рибка или просто се шмугвали в купчините с мрежи, оставени от рибарите да „изпръхнат“ на слънцето. Често от там с часове слушали страховити морски истории или пък веселите случки и премеждия на капитани и моряци. И така до онзи ден в който дошъл големият кораб…

Той бил тримачтов, дървен ветроход с размери които дори сега, в днешно време не се срещат вече. Само въжетата с които бил швартован били по-дебели от всички миши опашки в града… взети заедно. А само да бяхте видели, какви рижи и огромни паткани излизат от кораба, с еееей такива ножове…

-БАУ! Извика старият плъх и се надвеси над ококорените мишлета за да ги изплаши, като в същото време разперваше ръце за да покаже размера на ножовете.

-Стига бе дядо… нали каза, че не си бил там?

-Не съм бил там, само исках да кажа, че са излизали от кораба и са били не страшни… ами подли може би, някак измамни, лоши! Както и да е…

-Та тогава, нашия приятел симпатягата… решил да се сприятели с тях. Станало му интересно как минават техните дни? Как живеят на кораба? С какво се хранят? Как са пораснали толкова големи и страшни?! – ей такива неща. Не след дълго съзрял патканите да се събират под пирса и отишъл при тях.

-От къде сте? – попитал ги той.

-Ние ли!? От къде ли не! Бродим из морета и океани и нито едно место не е наш дом. Капитана ни води до екзотични острови и не толкова приятни, дори мрачни места. Но пък за сметка на това Локум има за всички!

-Локум ли? Какво е това?

-Не знаеш какво е локум!?!? Това е най-вкусното розово нещо на света! Има го при готвача в кухнята, в кутии наредени като сардели по рафтовете, точно над киселото зеле.

– Така ли? А как да стигна до кухнята? – попита той, като вече предусещаше вкуса му.

-Ще се качиш по въжето с което е вързан кораба, минаваш покрай мачтите и стигаш до каютата на капитана, от там надолу по стълбите и право в кухнята.

Още недочакал нощта тръгна по корабното въже, като ловко балансираше с опашката си. И само след секунди беше на палубата. От там покрай каютата на капитана и право надолу по стълбите към камбуза. А там, там на земята в една метална кутия на тънко въженце висеше голямо, розово, апетитно парче локум… Богато поръсено с пудра захар. Не се замисли и за миг, и вече беше в кутията, дръпна радостно сочното парче локум и чу оглушителния звук на затварящия се след него капак.

Не трябваше да мине много време за да разбере, че е затворен в плен на своята алчност и непредпазливост. В този миг, някъде зад вратата се чуваха прииждащи стъпки и доволно мъркане на котарак. Голямото и храбро сърце на уловения мишок, щеше да изскочи… В кухнята влезе едрия брадат готвач и неговия котарак Панайот.

-Свърши се! Това беше! Край! За едно парче локум, ще стана за храна на котарака. А колко ми беше хубаво горе на брега, на моя бряг… – помисли си оглупелия мишок.

Готвача повдигна капана и се усмихна на котарака Панайот. Отвори капака, а младия мишок използва мига в който охранения котарак още се отъркваше доволно около краката на своя стопанин. С един мощен скок се изстреля от металната кутия и се втурна напред, напрегнал всичките си сили. Панайот го следваше, но точно преди да влезе в неговите лапи, силния и бърз мишок вече беше на палубата и се промушваше през бунята. В следващия миг летеше към повърхността на морето. А там както всички знаем, не е територия на котараците! Плувайки радостно към брега си мислеше за старите „изпитани“ рецепти на местните домакини, подредени удобно в буркани, в катоите .

Старият „корабен“ плъх се замисли за миг, обърна се към своите внучета и каза:

-И така деца! По-добре костилки от дренки вкъщи, отколкото сладък локум на кораба! Е…! Може и да прескачате за някоя зряла смокиня от градината на баба Хриска…

Малките мишлета дълго след това не казаха нито дума…

… … … … … … … … … … … … … … … … … …

По някаква ирония на съдбата, Васко и Мирко точно в този момент си играеха на земята до мишата дупка и бяха чули цялата приказка. Затичаха се до баща си и го попитаха:

-Тате, вярно ли е, че мишките може да се хранят безплатно?

-Не деца! Единственото безплатно нещо на този свят е сиренцето в капана заложен за самите тях!



Прочетена 11176 пъти
2 коментара
  • Стати
    Публикувано в 21:31h, 05 септември Отговор

    Племенникът ми Хари е на три годинки и знае приказката 🙂

  • Анонимен
    Публикувано в 21:04h, 06 май Отговор

    На всеки му се дават савети, но не всеки ги разбира!!

Коментирай