Луи Антоан де Бугенвил

25 мар. Луи Антоан де Бугенвил

Антоан Де Бугенвил още от съвсем млад се прочул като блестящ математик. На двадесетгодишна възраст той вече имал няколко докладни записки до Академия на науките и участие на конгрес в Лондон. Търсене на щастието е неговата главна цел в живота. Това го е подтикнало да се отдаде на военната кариера.

Louis_Antoine_de_BougainvillelТъй като е най-малък син на благородническо семейство, което съвсем не е богато, влиза в армията. Не във флота — в армията! Става „черен мускетар“, което ще рече, че е в състава на поделение, което участва по всички бойни полета, докато „сивите мускетари“ са всъщност кралската гвардия. Това става по времето, когато избухва Голямата англо-френска война за Канада — страна, където ще се отзоват всички големи военачалници, и през следващите 50 години ще се прочуят.

С малки войскови части, които френският крал се съгласява да изпрати за защита на отвъдатлантическата Франция (тази „Нова франция“), Бугенвил се присъединява към Монткалм. Тъй като разполага с ограничени възможности, Монткалм воюва срещу англичаните съвсем не на равна нога. С младия Бугенвил той бързо се сприятелява. Назначен като капитан, Бугенвил се сражава през цялото време на канадската кампания — първо пред Монреал, после при Квебек. Когато отчаяният Монткалм си дава сметка, че го изоставят, защото вижда, че Метрополията не се тревожи за него — няма оръдията, няма с какво да стрелят, няма барут, храна, хора, тогава той изпраща доверен човек във Франция, за да получи подкрепления. Този човек е Бугенвил.

С целия си младежки ентусиазъм Бугенвил излага пред кралския двор проблемите на тази „Нова Франция“, която вече силно обича. Той е успял да опознае жителите на тези земи; приеман е бил не само от европейците, които са се настанили там, но и от съюзниците на французите, индианците ирокези. Той описва преживяванията си в Канада, разказва за живота си сред ирокезите. Индианците имат ужасни обичаи, виждал ги е как пекат пленниците си или ги скалпират… Но те притежават и изключителни познания за природата: за растенията и животните, а също така и учудващата им способност свободно да се придвижват в огромните простори на Канада, разбира се, без компас.

Пред младия Бугенвил изниква въпросът, който по него време е занимавал всички хора: „Прав ли е бил Русо, като твърди, че цивилизацията е покварила човека, че тя е направила от човека порочно същество, нещастно същество.. . едно агресивно същество? Не е ли войната плод на цивилизацията? Нали се воюва, за да се спечели повече пари, за да се завладеят повече територии! Срещу този „цивилизован човек“ Русо възправя „добрия дивак“, този, който „не знае“ и живее в унисон с природата и всичките му инстинкти са естествено добри. Бугенвил се пита дали в Канада е срещнал „добрите диваци“. Тези хора, които така добре общуват с природата и които в същото време пекат своите противници.

В кралския двор и в правителството го приемат почти хладно — Франция има много други проблеми: Индия се разтърсва, а що се отнася до Канада, те вече са готови да не я отбраняват. Един министър декларира пред младия човек:

— Знаете ли, когато къщата гори, никой не се грижи за конюшнята!

— Господине, вижда се, че не говорите като кон! — отговорил намясто Бугенвил.

Без да е получил необходимата помощ, на която така много се надява Монткалм, Бугенвил се връща. Той все още е мускетар, но е научил много неща за морето и дори го причисляват към командването на корабите, с които пътува. Любовта към морето го обзема и постепенно той става моряк, случаен моряк, който, разбира се, не е минал през морско училище. Но случаен не означава некомпетентен и без качества. Математическите му познания са повече от необходимите, за да усвои бързо принципите на навигацията.

Завръщането му в Канада е точно навреме, за да участва в последните битки и да присъства на финалния погром. Отличава се при отбраната на Квебек и се сражава в полето на Абрахам, където Монткалм е убит (както и английският му противник Волф). Решава се да отиде до Монреал, за да иска помощ, но в същото това време му съобщават, че Квебек е капитулирал и че Франция иска мир, следователно и тази френска земя е загубена.

Отчайва ли се Бугенвил? Не! Връща се във Франция, твърдо решен да намери някакъв изход за тези канадци, които отказват да живеят в териториите, окупирани сега от англичаните. По това време канадците, които искат да останат французи и протестират срещу английската окупация, са отвеждани на заточение в Англия. Много от тях успявали да се доберат до франция, но в техните родни провинции (толкова много време е минало, откакто са заминали) ги посрещат по-скоро лошо, отколкото приветливо. В Бретан и Нормандия репатрираните основават колонии — колонии на бежанци. Те не се чувстват добре и на френска територия; твърде малка е, липсват им големите простори, разбират, че са изоставени, пожертвани. За тези хора Бугенвил иска да направи нещо.

MontagnePeléeMartinique_1След като Канада е окончателно загубена, вече не се поставя въпросът за търсене на нова земя там, в Северна Америка. От друга страна, тези хора са свикнали със студа и морето, така че ако трябва да им се намери нова земя — да се основе нова колония, не е необходимо да ги настаняват на райските острови. На времето може би са мислили да ги заведат на Мартиника, на Антилите, но след като идват от страна със суров климат, защо тогава да не им предложат отново земя, където климатичните условия ще са подобни на тези в Канада? Тогава на Бугенвил му хрумва за архипелага, който се намира срещу най-крайната част на Южна Америка — островите, които французите наричат Малвини, а англичаните — Фолклънд.

Този архипелаг е още непознат. Определено трябва да се каже, че преди пътуванията на Бугенвил, Кук и Лаперуз, описанията на островите са забележително неточни. Неточност, която не винаги се дължи на неумение на наблюдателите или на неточности на техните инструменти. На времето, когато бива открита богата земя, добра котвена стоянка, приютяващ залив или когато се завързват добри отношения с местното население, при завръщането в родната земя пътешествениците не държат непременно да облагодетелстват с тези сведения другите мореплаватели от света. Тогава, малко или много, истината се укривала.

За Малвинските острови (открити от моряци, произхождащи от Сен Мало) се знаело много малко. Тяхното местоположение не било добре уточнено, най-вече дължината (относно Парижкия меридиан — тогава). Предполагали само, че тези територии са студени, защото се намират в райони, където изобилстват айсберги.

На акадийци, тези бежанци от Канада, Бугенвил предлага да отидат и колонизират една нова Франция; отново да започнат всичко това, което са направили в Канада, но сега в място, което е необитаемо. Сега няма да бъдат обвинявани, че са откраднали територия от индианците. На тази девствена земя те ще трябва да създадат едно ново отечество.

Френското правителство не проявява голям ентусиазъм относно този проект. Нали немалко перушина остана в тази Канада, която загубиха. Тогава Франция (епохата на Луи XV и Луи XVI) разбира ползата от научните експедиции и изследователски мисии (примерът на Лаперуз), но не иска да завладява нови територии, защото има достатъчно вътрешни проблеми и е време за сериозни реформи.

Толкова по-зле! Бугенвил плаща от собствения си джоб. Той постъпва така, защото е воден от мисълта, че ще помогне на хората да намерят щастие. Залага авторитета и парите си: влага три четвърти от състоянието си, включва в предприятието и брат си (който е академик) и един свой вуйчо. Пред участието на толкова частни капитали френската държава се вижда принудена да направи нещо и министърът на флотата Шуазьол отпуска два кораба на Бугенвил.

Шестдесет и осем семейства френски канадци потеглят с „Л’Егъл“ и „Сфинкс“. Вятърът е благоприятен и пътуването — без истории. Слизат на най-големия остров от Малвините, на който, както се и предполагало, няма жива душа. Обаче новите колонизатори са неприятно изненадани. Докъдето стига погледът — само простори от гъста трева, зелени хълмове, но нито едно дърво! Трудно може да си представим какъв е бил ефектът от това откритие. Това са хора, които идват от канадските гори, те са строили къщите, оградите, укрепленията, всичко… с кръгли дървени стебла. Как ще строят без дърва? Малкото дъски, които има на корабите, са съвсем недостатъчни. Трябва някак да се скърпи положението. Бугенвил ги увещава да култивират каквото могат и решава веднага да отиде за дърва там, където има — на Антилите.

Той знае, че за испанците, които са се разположили в цяла Южна Америка, непосредствената близост на една френска колония ще бъде може би смущаваща. Ето защо, още преди да отиде на Малвините, той спира в Рио Де Жанейро и в Буенос Айрес, т.е. в Аржентина (испанска територия) и в Бразилия (португалска територия), където властите нямат нищо против неговите колонизаторски проекти.

Истинските трудности започват едва след завръщането от Антилите.

Scan-3711Когато пристигат на Малвините в 1764 година, забелязват, че военни кораби обикалят наоколо. Далеч от грижата да покажат както е редно своята националност, тези кораби не вдигат никакво знаме, когато наближават островите. Наистина още никой не е слизал на брега, но колонизаторите се чувстват следени, дебнени. .. Трудностите се увеличават и от една истинска катастрофа — непотушен огън предизвиква огромен пожар, който унищожава много хектари от буйната трева, на която разчитат, за да направят чернозем. Ще успеят ли да посадят дървета върху просторите на тази изгорена земя, ще могат ли да живеят? Точно когато тези жизнени въпроси изникват и трябва неотложно да се решат, се изясняват и намеренията на обикалящите наоколо чужденци. В северната част на брега слизат англичани и като символична подигравка, че стават собственици, разработват един мъничък участък земя, от която правят зеленчукова градина. Дали пак ще трябва да се бият срещу англичаните? Не! Не са англичаните, които ще изместят бежанците от Малвините. Испанците са тези, които ще попречат на акадийците на господин Бугенвил да осъществят своята мечта за щастие.

Когато Бугенвил преговаряше с испанците, те нямаха никакви претенции, но след това, изглежда, са поразмислили. Дадоха си сметка, че мястото на новата френска колония ще й позволява да контролира Магелановия проток. Тя ще забранява преминаването от Европейското море (нали Атлантика е Европейско море) към Тихи океан; ще рече, че може да прекъсва пътищата между испанските колонии. (На времето единствените пътища са били по море!) Наистина Малвините са много близко до Магелановия проток и испанците съвсем основателно протестират. Те протестират не само във Франция, но и в Англия. Искат от англичаните да им помогнат да възстановят правата си. За испанците всички аргумени са добри. Вместо да се задоволят с настояването, че близостта на Малвините представлява заплаха за целостта на испанските колонии, те изваждат от забвението един стар текст, една папска була, издадена преди три века — прочутия договор от Тордесилас.

През 1494 година папата беше разделил света по следния начин: всичко, което се намира на изток от 50° дължина, принадлежи на Португалия; всичко, което се намира на запад, се дава на испанците. По това време познанията за съществуването и големината на американския континент били съвсем неточни. Той по право се пада на Испания, докато Индия, Целебеските, Молукските и филипинските острови бяха предадени на Португалия. Значително по-късно откриха тази голяма гърбица, която описва американският континент на изток от 50° меридиан — Бразилия. Съгласно договора Бразилия беше дадена на Португалия, поради което тя е единствената страна в Латинска Америка, където не се говори испански.

Папата бил много затруднен, докато накара Франсуа I да признае този договор. Той възкликнал: „Искам да ми покажат клаузата от завещанието на Адам, с което ме изключва от делбата на света!“ Дори между испанци и португалци Тордесалският договор не се е спазвал буквално. И ето че в 1764 година се позовават отново на него,по време когато самите англичани намират, че този аргумент не е приемлив. Но въпреки всичко Франция трябва да се подчини и да евакуира Малвините, които оттогава по картите на целия свят получават името фолклънд.

Такъв е краят на опита за колонизиране на „Южна Канада“, на малката Южна Акадия. Господин Бугенвил загуби парите си, но не и надеждите. Ще се откаже ли? Сигурно не! Бугенвил търси щастието, ще го намери другаде.

От Малвините той започва една експедиция към Пасифика. Това е в 1767 година, по времето, когато Кук подготвя първото си голямо пътуване.

С двата си кораба, „Ла Будьоз“ и „Л’Етоал“ минава през Магелановия проток. По пътя изяснява енигмата около патагонците, „патагон“ означава „човек с големи крака“. Дотогава описваха патагонците като великани, които по всяка вероятност са служили за образец на гигантските статуи на остров Възкресение. Наистина ли са гиганти? Бугенвил разкрива истината, развенчава легендата. Среща патагонци, дори завързва приятелски отношения с тях. Разбира, че са малко крадливи, но без хитруване, защото при по-голяма настоятелност крадците връщат това, което са взели.

300px-Moai_Rano_rarakuЕто най-после Бугенвил плава в Тихи океан. Търси остров Възкресение. Този остров е нещо като мечта за всички европейци. Загубен сред Пасифика, островът, гледан от морето, прилича на голямо произведение на изкуството. Впечатляващи каменни колоси веднага грабват вниманието на новопристигналите. Но Бугенвил не може да намери острова — малка точка всред безбрежния океан. Едва по-късно Кук, който използва по-точни навигационни инструменти (особено хронометъра), определя дължината и ширината на по-важните острови в Тихи океан. Бугенвил продължава на запад, към Великия запад. Първите острови, които се откриват пред него, са част от архипелаг, който става френски и си остава френски, а експедицията нямаше за цел да завладява нови земи.

Това е архипелагът Туамоту. Така Бугенвил достига бреговете на таитянския рай. За таитянския рай може много да се говори, това е раят, за който много поколения бленуват. Таити остава страната, където никой не е измамен, където се усмихва щастието. Всяка година виждаме едно увеличаване на броя на мореплавателите, самотници или не, семейства, група приятели, като тръгват с ветровете през океаните, за да търсят Таити. .. Към Пасифика, към „различното“, в търсене на нещо! Има два вида мореплаватели: тези, които бягат от цивилизацията и които, общо взето, се провалят, защото не намират нищо, което да запълни тяхното недоволство, и тези, които търсят нещо, нещо друго! Какво точно? Щастието, раят? Те са, които по-често успяват!

Докато Бугенвил търси добра котвена стоянка, един човек се приближава с пирогата си и се качва на борда. Ето едно спонтанно приятелство, чудното сближаване между Бугенвил и Аутуру. И двамата успяват да се разбират и да се опознаят. Аутуру иска да остане на кораба и да придружи французите във вътрешността на архипелага. Разбира се, Бугенвил е във възторг. Така той ще има доброволен пилот, умел и опитен, а също и преводач! И на всичко отгоре, за него Аутуру е „добрият дивак“. Ето този човек, който не знае да чете и пише, който, качвайки се на кораба, просто се усмихва и дарява огърлица от цветя. Веднага става приятел и иска да остане с него — колко много прилича на описанията, които е направил Русо за човека близо до природата. Ето го „добрия дивак“! Той е на кораба и с него — щастието! Пристигат пред приказен остров. Остров в зеленина. Водата е светла и прозрачна. Туземците се гмуркат с нещо като лъкове и със стрели убиват риби. Изключително изобилие. Тук е земният рай. Колко далечно е всичко това от Канада и индианците със свирепи нрави, от голите острови — Малвините, където няма дървета и където нищо не можаха да съградят, и откъдето в края на краищата трябваше да си отидат, за да не се получат международни усложнения.

Тук са в сърцето на Пасифика, всред усмихнати туземци, чиито хиляди пироги обграждат корабите и правят изключителен празник на тези чужденци: музики, игри…

Това чародейно място, наричано от жителите му ,,0’Таити“, харесва толкова много на Бугенвил, че той го прекръства в „Нова Китера“. Туземците се качват на корабите. Мъжете са хубави, добре сложени, здрави, весели и както свидетелстват всички мореплаватели — с приказни зъби. Това днес много ни учудва, защото ако полинезийците са останали като раса все така хубави, здрави, приветливи, с усмивки и чувство за гостоприемство, то зъбите им са в плачевно състояние. Какво е станало за две столетия? Не се знае! А на времето белите зъби на таитяните предизвиквали възхищението на всички моряци.

PEOPLE4Тук има също и таитянки! Това е голямата изненада за всички тези потиснати французи, които живеят в изключително строга, по отношение на нравите, епоха. Те не правят разлика между първичния грях и физическите отношения! А тук жените не само че са мили, усмихнати, приветливи, но и се предлагат дори пред очите на мъжете си, които, изглежда, са съвсем доволни от това да виждат съпругите си харесвани от чужденците.

Тогава на корабите настават затруднения. Как да се удържат тези мъже, които са прекосили Тихи океан и не са виждали жени от много месеци, а тук с вродената си грация им се предлагат физически надарените таитянки. Необходимо било да се приложат всички възможни средства, за да се предотвратят нелегални слизания на брега и дезертьорства.

Бугенвил е трябвало да чака известно време, преди да слезе на брега. Корабите стоели на котва пред 0’Таити десетина дена. Царят на острова, „добрият Какик“ — както го нарича Бугенвил, идва на кораба и първо започват с размяна на подаръци. Европейците дават гвоздеи! Те имат луд успех! Разбира се, докато пазарът се насити. В замяна получават всичко, каквото поискат: банани, кокосови орехи, момиче… за няколко гвоздея !

Какик не бърза да кани европейците на брега. По-късно, когато става близък с Бугенвил, той обяснява тази си въздържаност: няколко години преди това оттук са минали англичани, водени от Уалис, и в края на престоя си не се държали много добре — след веселба и добри отношения се стигнало до размяна на стрели и куршуми.

Най-после французите получават разрешение да слязат на брега, но не из целия остров. Определят им зона, в която могат да слизат колкото си искат и там да се срещат с туземците, без да имат право да ходят в останалата част на острова.

Само това, което е разрешено на моряците, е вече истинско откровение за тях. Да, точно тук се намира земният рай. Каза се вече, че жените са хубави, отзивчиви, мъжете също са добри и щедри. Те изцяло са лишени от инстинкта за собственост — дават всичко, каквото имат. Всеки може да вземе и да задържи за себе си малкото, което притежават. Обратната страна на тази щедрост обаче не устройва французите; на тях не им харесва, когато им „вземат“ някой предмети и после казват: „Не съм откраднал — взех; имах нужда, харесва ми, не съм откраднал. ..“ Езикът не е един и същ, разбиранията са различни. Изглежда, че концепцията за кражбата варира според географската дължина.

Има една област в таитянската цивилизация, която прави много силно впечатление на Бугенвил, и това е положението на децата. Дори и в наши дни е валидно това, което е било преди два века. Както е казал по-късно Дидро: „В Таити едно дете е винаги добре дошло.“ И днес още не е задължително малките таитянчета да бъдат отгледани от майките си. Когато бременна жена (дали е омъжена или не, това няма никакво значение) не иска да задържи детето, то бива „запазено“ от някоя леля, племенница или приятелка — не е необходимо да бъде роднина — която след раждането дава на това дете семейство и го отглежда с любов. То е винаги добре дошло, без разлика дали е чистокръвно полинезийче, или има малко или повече китайска или европейска кръв.

Учудва ги и обичаят, който е непонятен за европейците и който показва простотата на таитянските нрави. Вместо да си продават скъпо един на друг рибата и да позволяват на някой да натрупа богатство, таитяните отиват всички заедно на риболов и уловът се разпределя според нуждите. На ергена дават съвсем малко, а много повече — на този, който има например четири деца. Не са ли това обичаите на земния рай? Бугенвил не е много далеч от тази мисъл. Та земята тук е толкова богата, че дава готов хляб! Няма нужда да се меси тесто (няма жито) — плодовете на едно дърво дават тесто, което, изпечено на фурна, става вкусен и хрупкав хляб.
Все пак и тук липсва нещо. Наистина скорбутът изчезва, прясната храна и зеленчуците оправят много неща на корабите,но на острова няма плодове, които очакваха да намерят, известните като антискорбутни средства лимони и портокали. Значително по-късно тези плодове са пренесени и аклиматизирани в Таити.

С една дума, между французи и таитяни настава истински меден месец. Никакви несъгласия, освен, разбира се, кражбите, малките разправии и дребните сцени на ревност, които биват предизвикани от европейците, но не и от таитяните. Бугенвил е сигурен, че е намерил земния рай. Толкова много го е писал, че ние му вярваме и още го вярваме.

Scan-371111Но колко време, мислите, е останал Бугенвил в Таити — в рая? Имал ли е време да види обратната страна на декорите, след като му е била представена една малка хубава сцена, извън която той не може да отиде? Бугенвил, човекът, който ни описа Таити, е стоял… осем дена! Слязъл е на 7 април 1768 г. и е потеглил на 13 април! Представете си един турист, който посещава чужда страна (уви, сега няма земи за откриване) и след като престои една седмица, се връща във франция,. Англия или САЩ и описва за следващите поколения географията и бита на тези страни. И ето на-тези съвършено недостатъчни сведения, няма да кажа на тази „морална измама“, ние неволно се базираме и днес още, когато говорим за приказните острови в Пасифика.

След този кратък престой, през който няма никакъв инцидент между европейци и туземци, „Ла Будьоз“ и „Л’Етоал“ вдигат котва. Верният Аутуру е тук. Той толкова настоява, толкова се моли, че Бугенвил го взема със себе си. Мореплавателят добре знае, че отвеждайки го във Франция, не прави никаква услуга на таитянина, и откровено му го казва. Аутуру не иска да знае за скрупулите му и за да покаже привързаността си, предлага да станат кръвни братя. Двамата мъже си порязват десните ръце и разменят няколко капки кръв. Това е по време, когато вече е отминал обскурантизма на средните векове и Бугенвил не отдава голямо значение на тази малка церемония, с която само дава възможност на Аутуру да докаже своята обич.

Наистина Аутуру е великолепен пилот. Той води по звездите и предварително обявява кои острови ще достигнат. Те все още са в рая. Пак от думите на Аутуру Бугенвил научава, че островитяните са добри мореплаватели и че на Таити съществува и мореплаване за удоволствие. С цел да се избягнат кръвосмешателни бракове, мъжете тръгват с пирогите си на далечни пътешествия из архипелага. Те носят подаръци за жителите на островите, които ще посетят, и там правят деца — тези винаги добре дошли деца — или си вземат жена. Такива, наистина пътешествия за удоволствия, се организират във вътрешността на архипелазите на Съдружествата, а също и на Маркизите, и на Туамоту. На френските архипелази тези обичаи вече са изчезнали, но на островите Тробианд пред Нова Гвинея и на Поялите, близо до Нова Каледония, все още се практикуват.

Бугенвил използва дългите вахти, за да говори с Аутуру, да го разпитва. И Аутуру му разказва за всичко, което става в тази част на острова, която Бугенвил не е видял. Това, което научава, го разочарова. Добрите диваци, които вярваше, че е намерил… господи, че са жестоки.

Последователят на Русо научава, че когато времето е лошо, таитяни прибягват до човешки жертвоприношения, за да укротят стихиите. Научава и за жестоките церемонии при спускане на вода на големите пироги, с които правят далечни плавания и се сблъскват с опасния океан. Спускането, наричано днес слип, става върху човешки тела, раздалечени едно от друго на по два метра. Тежките пироги не се хлъзгат върху така легналите хора; те ги разкъсват, разсичат ги, убиват ги. .. Бугенвил научава, че има ужасяващи обичаи на доброволно осакатяване, за да се сдобият с благосклонността на боговете. Тогава? Добрият дивак?..

Този французин е непоправим оптимист. Той стига до извода, че това не са истински диваци, че не са добри, защото са потомци на някаква стара цивилизация. Той не разбира, че всъщност няма „добри диваци“, както няма добри или лоши цивилизовани хора, а просто човеци — това неразбираемо животно. Бугенвил не иска да разбере, че хората не могат да се класират: от една страна, цивилизованите, от друга страна — диваците; всяка категория има своите лоши и хубави елементи.

Експедицията продължава, нейната цел не е да търси рая. Експедицията трябва да бъде нещо като „рекорд“. Бугенвил иска да направи бързо пътуване, затова толкова малко стои в Таити. Чака го работа на юг и югозапад, където почти нищо не е изследвано — той още не знае за откритията на Уалис. Много иска да изследва архипелазите, които се намират до Нова Британия и по на юг. Първият, така нареченият архипелаг на Навигаторите (днешна Самоа), той лесно достига и намира. Но тук туземците са далеч от намерението да бъдат гостоприемни. Посрещането е студено, дори грубо. Обяснението: последните посетители — англичани, насила са взели със себе си мъже и жени от острова. Англичани, французи.. . островитяните не правят никаква разлика. Това са просто бели със странни реакции — един ден са любезни , друг ден са лоши. От своя страна белите не разбират туземците, които един ден са гостоприемни, а на другия хвърлят камъни. Най-после биват установени почти нормални отношения със самоанци, но при заминаването все пак ги изпраща един залп от стрели.

Заглавна страница от мемоарите на Бугенвил

Заглавна страница от мемоарите на Бугенвил

Тогава Бугенвил си спомня за таитяните. Щастливите таитяни, тези таитяни от рая. Те го посрещнаха с плодове, печени прасенца, банани, кокосови орехи… Но те притежаваха лъкове, стрели и копия. Тези оръжия трябва да служат за него нали? Тогава? Тези хора, които изглеждаха толкова добри, воюват ли, или не воюват? Постепенно съмненията го обземат до такава степен, че е принуден да си признае, че е сгрешил. На Таити не съществува щастие. Може би има някаква форма на щастие, но това не е истинско щастие! Бугенвил поема курс на юг. Там вече Аутуру не може да му помогне, той не познава тези райони. Стига до един остров, който е толкова голям, че го смята за континент, и му дава своето име. Това е най-северният от днешния Соломонов архипелаг. Завръщането става без премеждия. Бугенвил е загубил само пет моряци, от които трима са дезертьори. Трима моряци предпочетоха вместо морето „рая“. Не можаха да ги намерят.

Здравословното състояние на неговите хора все пак не е най-доброто. Чаровете на таитяните понякога са отровни. Всред членовете на екипажа венерическите болести вършат опустошения.

Много и продължително се спори за произхода на тези болести: как са се развили на островите? Тъй като на времето настроенията са били антианглийски, задоволяваха се да обяснят, че оттам е минал капитан Уалис и че неговите мъже направили този подарък на таитянките. Всяка нация прехвърля на друга вината за разпространението на сифилиса, който французите целомъдрено наричат „болестта на Неапол“ — тогава когато неаполитанци го знаели като „френска болест“.

Тази най-голяма и последна експедиция на Бугенвил завършва в Сен Мало. Откритията му го покриват със слава.

Във Франция Аутуру преуспява. Но не материално, а в салоните. Смятат го за истинския „добър дивак“ на Жан-Жак Русо и като такъв го приемат навсякъде, еднакво добре в благородническите кръгове, както и в буржоазните. На него му харесва честта, която му правят, и той изглежда много щастлив. Бугенвил му е обещал, че ако иска да се върне, за него винаги ще има място на кораб, който пътува за Тихи океан.

Един ден Аутуру решава да се върне при своите. Бугенвил, който е вече на седемдесет години и никога не е забравял своя „кръвен брат“, изпълнява обещанието си. Таитянинът напуска Франция. Но той никога няма да види своя остров. При престоя в Мадагаскар той се разболява и умира на кораба, който го отнася към Таити.

Луи-Антоан де Бугенвил умира през 1811 година. Какво остава на историята? Раят! Защото ние сме запазили увереността, че раят на земята съществува и се намира там… в тропиците, на онези радостни острови! В приказните лагуни, завладяни днес от подводни плувци, водата е толкова бистра, че когато човек плува, забравя дълбочината, на която се намира. Онези острови, за които всеки мечтае и където все повече и повече хора имат възможността да отидат…

Но за нещастие Бугенвил е оставил и други асоциации. Като че ли и около името му витае някаква фаталност. Малвините? След заминаването на французите испанците не ги окупираха. За тях е било достатъчно да изгонят акадийците. Следващите окупатори бяха по-хитри: дебаркираха не колонизатори, а войници. Те превърнаха островите Фолклънд в театър на една от последните големи морски битки на Първата световна война. По време на тази битка англичаните потопиха основните бойни единици на германския флот.

Остров Бугенвил? Завладян от японците през 1941 г., той беше превърнат в една от главните бази, насочена срещу Австралия и Гадалканал, който се намира точно насреща. През 1943—44 година при освобождаването на този остров, носещ името на човека, който бленуваше само за щастие и мир, се развихриха безмилостни кръвопролитни битки.

Излиза така, че Бугенвил е посещавал места, където после стават битки! Този човек като че ли е имал нещастието да открива земи, които ние в мислите си свързваме с война и смърт, а всъщност той е бил миролюбец.

Scan-371

За щастие на борда на „Ла Будьоз“ се намирал ботаникът Камерсон, който бил придружаван от млад мъж, наречен Барет. По време на пътуването се установява, че Барет не е мъж, а жена. Оттогава е песента: „Тя облече моряшки дрехи и отиде да се цани на кораба. . .“ Жената на Камерсон успява да запази тайната си през три четвърти от пътуването. Когато докладват на Бугенвил, че това е жена, след първата изненада той добронамерено приключва въпроса. В знак на благодарност в чест на своя командир Камерсон именува най-красивото екзотично цвете,което открива, „Ла Бугенвил“.

Каква по-хубава награда за един моряк, който обикаля света в търсене на щастие, от това да присъства в нашето съзнание благодарение на името на едно възхитително цвете!

Автор: Ален Бомбар



Прочетена 9092 пъти
Tags:
, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,
Няма коментари

Коментирай