Много ценности изгубени във величествен кораб – нещастният „Earl Of Moira”

22 Дек. Много ценности изгубени във величествен кораб – нещастният „Earl Of Moira”

“Пощенският кораб „Earl Of Moira” – Дъблин, плаваше от Ливърпул към Дъблин със 110 души на борда, включително 30 пътника и шестчленен екипаж. Беше планувано да отплава още през 1821 г., но реално това се случви през 1830 г. от пристанището на Пиър Хед в Ливърпул. Вечерта на отплаването капитана беше толкова опиянен от алкохол, че беше напълно неспособен да води кораба, а в действителност и трудно можеше да стои прав без помощ.

Това беше забелязано от много хора, но изглежда всеки мислеше, че екипажът ще бъде в състояние да отплава в на пръв поглед хубавото време. Първата очевидна грешка беше засядането на брега на Бърбо преди 19:30 часа, на около четири или пет мили от скалата. След страхотни усилия от страна на пътниците и екипажа, корабът беше изтеглен и без съмнение можеше да бъде върнат безопасно в Ливърпул, тъй като вятърът беше благоприятен. За жалост капитанът не го позволи, а хората трябва да се подчиняват само на неговите заповеди, нито пък пътниците можеха да бъдат убедени да действат съвместно. Те зависеха от двама или трима трезви моряци, макар че за воденето на кораба всички би трябвало да бъдат такива.

Около десет вечерта корабът отново не лавираше добре и заседна на брега на Уорф, до Мок Бегар. Тогава горната мачта бе ударена, а капитанът и екипажът увериха пътниците, че не съществува опасност. Когато дойде приливът, корабът започна да се освобождава и удари брега толкова силно, че в 2:30 сутринта беше пълен с вода по надлъжната част, а помпите бяха напълно неефикасни. Пътниците настояваха да бъде изпратен сигнал за бедствие, но капитанът – несъзнаващ от алкохола – не се съгласи. Между четири и пет сутринта водата изкоруби прозорците на каютите, багажът, провизиите и други плувнаха във водата, а морските вълни се разбиваха в тях. Вълните се уголемяваха с нарастващия прилив и накрая килнаха кораба настрани. Скоро след това основният корпус и дървената част на палубата бяха залети с вода. Пътниците имаха окаян вид, а страхът и чувството за безпомощност бяха изписани на лицата им.

През нощта корабът се превърна в парник и вече не беше в състояние да плава, и все пак е можеше да бъде оправен, ако бяхме уведомени за опасността. Но времето вече бе прекалено кратко, объркването – твърде голямо, а моряците избягаха на вантите. С всяка секунда опасността се увеличаваше. Два ценни коня, които бяха в трюма, изскочиха малко преди това и бяха изхвърлени извън борда. Те поеха в различни посоки, но нито един към брега – единият ъм Ливърпул, а другият навътре в морето.

Последният път, когато погледнах, капитанът правеше усилия да изхвърли конете извън палубата – дори и той не можеше да не върши нещо. Докато всичко това се случваше, повреденият кораб, където по-голямата част от пътниците бяха седнали, а багажът бе наместен, притисна прозореца на покрива и се преобърна, като остави за единствен изход на онези, които бяха на него, някое въже или вантите. Останалите, без сили да се втурнат нататък или да доплуват до падналия бушприт, бяха принудени да се задържат за следващия предмет – релинга или някое въже. След петнайсетина минути – в седем часа – палубата поддаде откъм кърмата и се разкъса почти веднага от основния вход към вътрешността на кораба. Невъзможно бе да се научи точният брой на изчезналите, но се доближаваше към 50 души.

Всички оцелели обявиха, че причината за катастрофата са пияният капитан и екипаж, като само стюардът и още един или двама са изпълнявали задълженията си. Повечето от пътниците бяха от най-уважавани семейства и пътуваха, за да срещнат Негово Величество в Ирландия. Те носеха значително имущество със себе си. Между седем и осем часа сутринта пристигна спасителната лодка „Hoylake” и взе на борда си около 30-ина пътника. Втора лодка пристигна от Ливърпул и качи още около осем от пътниците. До пристигането на третата лодка, морето държа палубата на „Earl of Moira” изправена, но мачтите паднаха. Много от жените бяха отнесени, но около дванадесет души се качиха в нея. От 83 пътника, само 16 бяха спасени.

Липсва информация за водолази, за открити останки от корабокрушението и за ценностите от кораба. Това място е изключително трудно за гмуркане – със силни течения и студена вода. Но корабът и неговите съкровища все още лежат някъде в тези опасни води, в очакване да бъдат открити…”

При други разглеждания, този разказ е типичен казус на безотговорност и небрежност от страна на капитана и екипажа на кораб, транспортиращ пътници и товар. Това е една от причините за потъването му, тъй като нито един или поне недостатъчно хора са били в състояние правилно и безопасно да го водят към местоназначението.

Една забележителна корабокрушенска история, която можем да споменем, е тази за „Blanche Nef” или „Белият кораб”.

Според историка Робърт Лейси Белият кораб е „Титаник”-ът на Средновековието, много хвален и модерен за времето си плавателен съд, разбит при първото плаване в една предвидима естествена преграда, заради безразсъдното гонене на бързина. Списъкът с пътници представлявал каймака на обществото, захвърлен в мразовитите води. На 24 ноември 1120 г., крал Хенри и неговата свита най-накрая се връщали към Англия, стигайки нормандското пристанище Барфльо. Уникалният „Бял кораб” бил предложен на краля, но тъй като той вече бил уредил пътуването си, предположил, че би било удоволствие за сина му Уилям да пътува в такъв плавателен съд. Двигателната сила били 50 гребци, а пътуващите – над 300 човека. Сред тях били 140 рицаря и 18 благороднички. И пътници, и екипаж скоропостижно се напили, крещейки обиди един към друг, като изгонили група проповедници, дошли да благословят плаването. Пиещите и гуляещите се забавили с пресичането на Канала – крал Хенри вече бил отплавал. Тогава гуляйджийте предизвикали капитана: въпреки падането на нощта, дали би могъл да подмине кралския кораб. Той приел и трагедията скоро последвала… Съдбата на кораба била подпечатана от факта, че капитанът бил пиян, колкото и пътниците, както и че при прилива голяма скала останала под повърхността на водата.

Сред другите случаи съществува един с капитан Мериман на „Commodore T.H. Allen” от 1901 г., когато напълно екипираният и натоварен с нефт кораб се подпалил, заседнал на брега и дъното му се пробило точно на върха на Санди Хуук, като по това време бил управляван от пиян екипаж. Друг случай от такъв характер може да бъде предаден с по-пресния пример на моторен кораб „Roustel”, заседнал в Ред Хед, близо до Монро през декември 1999 г., когато г-н Поулак – главен офицер на борда, се оттеглил в каютата си, без никой да остане на вахта, оставяйки членовете на екипажа му да спят и забравяйки за опасността. Корабът бил тогава призрак, с товар повече от 16 000 литра дизелово гориво, който плавал безконтролно и без направление през нощта. Г-н Поулак признал, че е изцяло отговорен за навигацията на кораба и че когато поел вахтата, пил уиски.

Скорошният пример на „Jork”, 2000 тонен кораб, превозващ зърно от Любек (Германия) на път за пристанище Ню Холанд, Линколншир, също е показателен, тъй като катастрофирал през август 2007 г. на 40 мили (64 км) от брега. Капитан Збигнев Краковски изкарал една година в затвора, след като ударил своя кораб в нефтената платформа „Viking Echo”, до Норфолк, бидейки пиян и причинявайки вреди за 10 млн. британски лири. „Jork” продължил още 500 метра, преди да спре и да започне да се килва. Потънал ден по-късно. Капитанът се признал за виновен на обвинението на кралския съд в Линкълн заради нетрезво състояние по време на носене на отговорност за товара на кораба.

Списание DIVINGBG брой 8

Underwater Treasure Hunters – Паскал Кеник



Прочетена 4668 пъти
Няма коментари

Коментирай