Никой не е по-голям от Хляба

28 юни Никой не е по-голям от Хляба

Вятърната мелница е присъствала във всеки един град по нашето черноморие. Наличието на постоянен вятър, идващ или отиващ към морето е бил гарант за съществуването и. Тя е снабдявала града с прясно смляно жито във вид на брашно, нужно за „насъщния ни хляб“. Житото е било пренасяно с кораби основно от Кюстенджа и Крим. Смилано в мелниците и доставяно на местните Фурни, където всяка сутрин жителите са си взимали от майсторски приготвения хляб.

Хлябът е един от най-старите продукти в човешката история, а приготвянето му е познато от дълбока древност. Житниците в които е съхранявано брашното и жито в големи количества е една от причините за създаване на първите селища и градове. Макар, че първите мелници са създадени преди повече от 3000 години, хлебопризводството става обществен занаят едва в разцвета на Римската империя. Тогава се появяват и първите обществени пекарни, които изхранват населението. Известен е римският политически израз „хляб и зрелища“, който е особено актуален днес…

В римската история има един период в който докато зрелищата са били абсолютно сигурни, то доставката на жито и брашно за империята е било силно ограничено от масовото присъствие на пиратите. Същите пирати, на понтийския цар Митридат, чиято цел е била да направи снабдяването на големия град със зърно невъзможно. По думите на Апиан: „той изпълнил всички морета от Киликия до Херкулесовите стълбове /Гибралтар/ с морски разбойници, които направили всички пътища недостъпни за връзка и пътуване и предизвикали тежък глад“. Те кръстосвали и владеели цялото средиземноморие… Естествено историята не завършва така. Римското правителство приело закон, според който за борбата с пиратите трябвало да се гарантират специални правомощия и власт. За този пост бил избран – Гней Помпей Велики.

Няма да навлизам в подробности, макар че историята е много интересна /нея може да прочетете тук/. Само ще кажа, че за три месеца той и неговата армия подчинили над 30 000 истински Мъже – кръвожадни и непокорни пирати. Снабдяването с хляб и необходими продукти било възстановено, а авторитетът на Помпей сред народа и аристокрацията бил недостижим. Издигнат до ранга на най-популярния военачалник в Рим, сенатът му гласувал безпрецедентното правомощие да води война и сключва мир по свое усмотрение и да командва всички войски, намиращи се извън Италия. А Помпей покрай уреждането на малоазиатските дела покорил Сирия, Финикия и Юдея…

Като интересен факт свързан с историята на фурните по нашето Черноморие, може да се спомене за големия пожар в Царево през 1883 г. Тогава хлебарят Янаки Евлоимену, разгневен от присъствието на мишка около брашното, я улавя, полива я с гас от лампата и я хвърля в пеща за да изгори. Подпалената вече мишка бързо се ориентира и намира изхода – избягва през отвора и се скрива навън. Точно в купчината с приготвените и складирани дърва, нужни за опалването на хлебарската фурна. Тръгва голям пожар, който „взима“ половината град…

Разказ от Стати Михайлов:

„А ти на кого си момче“, често ме питаха възрастните. Изглежда се отличавах малко сред другите деца със сините си очи и русата си къдрава коса. На което аз не без известно самочувствие отговарях: – На Михаил Фурнаджията… и с удоволствие очаквах отговора, а той най-често беше: – Ааа на Михаил…, което означаваше, че го познават.

Нашата фурна беше в центъра на град Поморие, до „Изгорялата църква“ /както тогава всички и казваха/. Там в една малка стая съм се родил и живял до петнадесет годишната си възраст. Всеки ден виждах как татко с неимоверен труд, работейки прехранваше семейството си… С голяма любов, прецизност и майсторство към своя занаят – фурнаджийството. Почти 24 часа на ден и седем дни в седмицата.

Нашата фурна беше в стара, масивна сграда с дебели каменни стени и площ около 100-120 квадрата. На два етажа, като първия се използваше за изпичане и продажба на хляб, взимане на поръчки за обредни хлябове и най-различни печива. Вторият етаж беше жилищен, като отделно помещение се ползваше за подквасване, месене и втасване на различните теста. Хлябът, като основен артикул се приготвяше и продаваше на място /което правеше Майка/. Произвеждаше се предимно „Цариградски хляб“, по стара традиционна технология. Той беше кръгъл, с твърда хрупкава кора, лек и еластичен – много вкусен… Татко правеше и така наречените франзели в специални форми, от бяло брашно две нули. Често и обредни питки с печат /просфор/. Всяка сутрин, първият хляб който мяташе във фурната беше във вид на питка, която приготвяше за нас. Тя беше продълговата, разтеглена по цялата дължина на лопатата. В средата тънка, а не рядко и с пълнеж от сирене и разни мерудии.

Фурната в която се печеше хляба, беше с диаметър около пет метра, с гладък, базалтов, равен под. Сводеста, с мощен димоотвод /комин/. Пред отвора на пещта, на височина около гърдите имаше малък, каменен, помощен плот. Място за така известната във фолклора ни „фурнаджийска лопата“, с която се вкарваха и изкарваха от пещта печивата – Хляб, гювечи, козунаци, меса и много други. Огромния тезгях /маса/ отпред беше с такава големина, че да събере цялото количество хляб от една пълна фурна. Там той изстиваше до стайна температура.

По неписаните правила на фурнаджийството от това време, хлябът трябва да е готов и подреден за продаване най-късно до девет-десет часа. След това пещта се опалва отново, вече за така нареченото „Печерме“, или за печене на домашния хляб, гювечите и всички други манджи донесени от махалата. Това беше един ритуал, една сцена… в която всяка домакиня играеше ролята си, къде по-успешно, къде по-малко. Макар, че произведенията им бяха различни, всички си приличаха по това, че рецептата е уникална и най-хубава и постоянно в къщи ги питат – Кога ще сготвиш пак?! Татко беше отличен кулинар и познаваше всяка тънкост на този занаят. Често, съвсем тактично, поправяше някой „пропуски“ за които те се съгласяваха или сами искаха неговата намеса. За такива случаи във фурната винаги имаше нанизи със сухи люти и сладки чушки, бамя, чесън, лук, чубрица… и много други. Тезгяха във фурната всеки ден се пълнеше с донесените от домакините печива, които за обяд трябваше да са готови, изпечени което винаги ставаше. Татко ги бележеше с тебешир, защото често един ги носеше а друг ги взимаше.

В ароматите на печен, пресен хляб и гювечи, който се носеше и в махалата, понякога помагах и Аз, като подреждах изстиналия хляб в едната страна на тезгяха. Много години по-късно, когато тези фурни вече ги нямаше и ги замениха огромни хлебозаводи и машини, и когато нямаше вече възможност за някакъв избор. Татко казваше не без известна гордост, че нашата фурна е била престижна и оценявана от кмета, който винаги си е купувал хляба и е печал гювечите си само от нас. Войниците по време на войната, правеха и взимаха хляба от нас.

Прочетена 23669 пъти

Подобни статии

Барба Вкусно отмъщение Смокинята Морския жаргон на Несебър Гагам Сладкарницата Манастирът „Св.Стефан“ – Несебър Лази Леванти Разбит Хайвер и Тарама