Сирените

03 апр. Сирените

„Сънувах аз, че съм в пещерата, где плува сирена.. .“

Ж. де Нервал

Автор: Анатол Яковски

Какво е сирена? Ако се доверим на дефиницията, която дава „Пети Шампион“ (справочник, списван от хумориста със същото име, починал преди петнадесет години), това е: „Същество полужена, полуриба, чийто вик е предупреждение за въздушно нападение или оповестява края на работното време в заводите.“Но още какво?Този път, сериозно погледнато, между многото различни сирени, били то на полицейски коли, на линейки, сирените при мъгла в морето или корабните сирени, разбира се, не трябва да забравяме необичайните жени, живи или мъртви (това е без значение), които волю или неволю не престават да спохождат въображението на мъжете.

Наистина сирени срещаме все по-малко. В крайна сметка думата сирена идва от мрака на вековете и е последната, запазена от античната митология. По-голямата част от боговете и богините, които човечеството е създало, откакто съществува, са изчезнали безследно. А е имало толкова много! Но сирената, нейният първообраз, прототипът й, съществуват още, незасегнати от времето. Вездесъща, променлива, многостранна, тя продължава да възбужда страхове и желания.

Sireni (1)Кой си спомня сега за нимфите, за елфите, за силфидите, за наядите, за драядите и хамадраядите? Умря дори и великият Пан. Мъртъв и погребан, всички знаем това. А Аполон? Никой не се сеща вече за него с изключение на няколко привърженици на физическата култура.

Дори Венера като че ли губи почва. Изпъдена от плажовете и конкурсите за красиво тяло, тя все още има известност благодарение на астрофизиката и космическите апарати. Докато сирената… ви приветства от фронтона на Лионската гара, когато заминавате за Лазурния бряг. Пак там, в Париж, ще се натъкнете на още и още други сирени — в големия фонтан на площад „Конкорд“, пред Люксембургския парк и т.н.

През 1946 година модистът Марсел Роша създаде стила „Сирена“, подчертан от дълги, блестящи пайети. Такава рокля малко по-късно носеше актрисата Мерилин Монро. В магазините се продават острилки за моливи, американско производство, накичени с малки позлатени сирени.Да не говорим за напитки, цигари и хавански пури, които носят това име и чиито безбройни кутии са покрити с хромолитографски изображения на сирени.

По примера на ветроходните кораби, които имат скулптирани пред носа си сирени, те се появиха и върху капачките на радиаторите на първите автомобили. В Япония ги произвеждат като талисманчета от пера, мидички, перли… Сицилианците ги скулптират и след това ги полихромират върху каручките си. Във Фраскати и в бедняшките квартали на Италия я изяждат под формата на „Пане долче“ с няколко допълнителни гърди, което, разбира се, съвсем не пречи на апетита.

Тя фигурира върху френските консерви от тон, придружена от няколко вцепенени тритона, върху датска бира, шведски кибрити, на плажа на Хага. Емблема е на едно рейнско вино. Прикована е върху гербовете на два толкова различни града като Диеп и Варшава. В Тайланд, по-точно в Бангкок, тя е действащо лице в Театъра на сенките. Ван Гог обезсмърти ресторанта „Сирената“ в Монмартр. В Бразилия прочутият култ към кандобле я превърна в нещо като Богородица. Ваканционни клубове, нощни заведения, портативни душове, домашни сауни — който както може, експлоатира нейната привлекателност и се поставя под нейната опекунска защита. В старото пристанище на Амстердам, в „квартала на момичетата“, зад витрините, един от татуировчиците я разпраща по морета и океани, като с помощта на електрическата си игла я рисува по гърбовете, гърдите и ръцете на моряци от целия свят. В песента на Жак Брел върху всяка вълна има по една русалка.

Наистина, не минава месец, без да се появи книга или филм, които да не са включили името й в една или друга повече или по-малко успешна комбинация: „Когато замлъкват сирените“, „Сирените на севера“, „На лов за сирени“, „Сирените от Мисисипи“, „Песента на сирените“, „Професорът и сирените“ и др. Но защо, защо все сирените?

Уви, този въпрос на пръв поглед изглежда, че няма отговор. Защото освен приказките на обичайните всезнайковци досега няма никакъв сериозен, изчерпателен труд за сирените освен книгата на Ричард Карингтън. Тя е излязла в Лондон през 1957 година под заглавието „Мърмейд енд Мартодонс“, но в нея историята и митологията практически отсъстват. Всъщност целта на автора е съвсем друга. Чисто и просто той се мъчи да обясни, че разказите на хора, които живеят край реки, пътниците и моряците, които са видели, да предположим, сирени, в същност са плод на заблуди поради подобието на формите на сирените с ламентините, тюлените, моржовете и други морски млекопитаещи, включително и прословутия праисторически еглотон.

Sireni (15)Не се смейте! Ако сумираме от античността до наши дни свидетелствата на тези, които са видели, чули, срещнали, та дори и живели със сирени, ще се получи доста внушителен брой. Нека започнем с твърденията на Христофор Колумб. Малко преди да се закотви в Хиспаньола (днешния Сан Доминго) на 3 януари 1493 година, той изненадал три плаващи сирени. Този факт верният му Бартелем де Лак Касае, мисионер и негов сънародник, грижливо описва в своята „История на Индия“.

Един любопитен труд, публикуван без името на автора през 1749 година в Базел, носи загадъчното заглавие „Талиам“. В него се изнасят десетки и десетки истории със сирени, между които и за един холандски рибар, който не само че успял да опитоми сирена, но я научил да плете и да чете библията. Изглежда, че тя е същата, за която споменава и Бонур в своята енциклопедия, издадена от Литр. Истинският автор, който е Беноа де Майе (откъдето идва и анаграмата Телиамед), бивш френски консул в Египет, се мъчи да направи равносметка на научните познания на епохата. Той лансира идеята, че множеството от животинския свят на планетата произлиза от морските животни.. . чрез посредничеството на сирените.

Очевидно е, че през всички времена се е вярвало в сирените. Нещо повече, някои хора, може би жертва на халюцинации — ако въобще са имали халюцинации — твърдят, че са ги виждали точно такива, каквито са. Последното зрително наблюдение е станало във Великобритания през 1862 година на остров Ман. Великолепно! Още повече че почтеният вестник „Сънди Пикториъл“ не се стърпял да помести следното съобщение:

„Четирима обитатели на остров Ман са видели сирени! 20 000 лири стерлинги награда за този, който улови една от тях.“ Какво може да е по-показателно от тази дреболия — 20 000 лири, които предложил господин Клифърд Ъруин, член на парламента за острова!

Всичко това ни кара да констатираме, че постоянството на феномена „сирена“ не може да бъде случаен и следователно е нещо осезаемо, което може и трябва да бъде обяснено научно.

Sireni (17)Ето защо естествено е да се започне с първото появяване на сирената — реална или въображаема, няма значение, защото все повече и повече се уверяваме, че фантазиите, каквито и да са те, оставят понякога повече следи в нашето подсъзнание, отколкото реалните събития. Изобщо митовете са по-решаващи за запазването на вида, отколкото спомените за преживяваното. Особено когато се отнася за тези мъгляви, неизвестни времена, когато човекът, преди да стане мислещо същество, е живеел заедно с животните, с тези същите животни, които в приказките знаят да говорят. Да започнем оттам, където приказките, легендите, митовете и историята се смесват.

Съществували ли са сирените, както например вампирите, кентаврите, еднорогият кон и сфинксът?

Беросос или Бецос, халдейски свещеник и астроном от времето на Александър Велики, позоваващ се на най-старите шумерски хроники, в своите размишления за праисторията разказва за хора с две крила, понякога с лапи и рога на коза, за кучета с рибешки опашки, без да се броят голямото количество други странни същества със смесена морфология. Тератологията или, казано с други думи, естествената история на чудовищата не предхожда ли митологията? Не се знае! Може само да се предполага. Естествено е палеонтологията да отрича и великаните, едно друго творение, абсолютно необходимо за всички примитивни вярвания. В този случай митовете предхождат ли историческите факти? Историците се колебаят между да и не, също както на времето схоластиците съвсем сериозно са спорили по въпроса, кое е първичното — кокошката или яйцето.

Точно тези вярвания, които може би никога не са имали твърда основа, са дали началото на повечето от нашите първообрази, открити в началото на века от цюрихския психоаналитик д-р Карл Юнг.

Но както и да стоят нещата, първото споменаване на сирената се намира в XII песен на Омировата „Одисея“. Когато Одисей, след като напуснал царството на мъртвите, среща магьосницата Кирка, тя му държи следната реч:

„Благололучно си всичко завършил. Но чуй по-нататък що ще ти кажа. Словата ми бог ще ти спомни след време. Ти край сирените първо ще минеш. С пленителна песен те омагьосват плувците, които към тях се насочват. Който до тях доближи, без да знае, и чуе гласа им, никога той се не връща и нито децата невръстни, нито съпругата нявга дома ще го срещнат щастливи, него омайват веднага сирените с глас сладко-звучен, седнали в цветна ливада, от всички страни обградени с купища кости на хора, изтлели и с кожи изгнили. Ти покрай тях да преплаваш, но с восък от мед да запушиш първо ушите на твойте другари, от тях да не може никой гласа им да чуе, а ти да ги слушаш по воля. Но за ръце и крака да те вържат на бързия кораб с върви о мачтата права и така омотан да останеш, звучната песен на двете сирени докле те омайва…“

Sireni (11)

Ето какво е повтаряно, вероятно от много време, от уста на уста, научено наизуст, пято после от улични певци, повечето слепци, разпространявано от дворец на дворец, от град на град, от остров на остров, докато един непознат поет — едноок, както се предполага, на име Омир, може би, го утвърждава окончателно в хекзаметрични стихове преди около 28 века. На края, благодарение на азбучната писменост, която гърците са заели от финикийците, това съобщение идва до нас, за да ни предпази от магьосничествата на сирените и оттам срещу властта на някои жени (които се определят като „фатални“), символизиращи невъзможната любов, любов, която убива, пазителки на някои тайни на пола, запретени да се откриват всекиму. Табу! Нещастие чака този, който иска да вкуси от забранените сладости. Това са клопки! Това са уловки! Миражи… химери… Злото е в жената!

Както може да се очаква, Одисей изпълнява заръката и се изплъзва от чудните обещания на сирените. Язон и аргонавтите са постъпили също така, когато отивали за Златното руно — което, между другото трябва да кажем, не е нищо друго освен златните мини в Колхида. И тогава сирените се самоубиват, за да изпълнят това, на което ги е осъдил оракулът: да умрат, ако простосмъртен успее да мине покрай тях, без да спре.

Но вижте.. . очаква ни изненада, и то голяма. Тези гръцки сирени нямат нищо, но съвсем нищо общо с нашите сирени, с които сме свикнали: тези, с женски гърди, а от пъпа надолу с рибя опашка. Напротив, това са странни птици с красива женска глава… Значи, от една страна,млади момичета, от друга — птици; образ, съответствуващ на ролята, която имали — да омайват чрез песни. Оттам произлиза всъщност и тяхното име. На финикийски„сир“означава песен, а сиренес не е нищо друго освен едно от имената на флейтата на Пан!

Значи, не трябва да се учудваме на присъствието в руския фолклор на птицата Сирин (която също е с женска глава), която безименните майстори дълбаят и скулптират, за да украсяват своите дървени къщи. Дошла направо от Гърция, през Византия, днес я виждаме все още от време на време върху кибритените кутии в Съветския съюз.

Sireni (16)Що се отнася за морската сирена, тя е напълно римска измислица. .. извинете, интерпретация! Кога, кога и как се е осъществила тази мутация? Доста умен трябва да е този, който може да я обясни.

Както винаги, това е Овидий. В творението си „Изкуството да обичаме“, когато разказва за Одисей (където само перифразира Омир), той смотолевя за неговите сирени и с лекота ги заменя с нови:

„Сирените бяха морски чудовища, чиито омайващи гласове спираха корабите, които минават край бреговете им. След като ги чу, внукът на Сизиф се излъга и не устоя, като искаше да се развърже от мачтата на своя кораб. Той беше запушил с восък ушите на спътниците си, за да ги предпази от изкушението…“

Хораций и Петроний също ги описват като полужени, полуриби. Плиний Стари, който е единственият учен между всички тези писатели и поети, въпреки това отива твърде далеч:

„Това съвсем не е легенда. Бъдете сигурни, че сирените са точно такива, каквито ги представят художниците. Разликата е само тази, че тялото им е изцяло покрито с люспи, дори и тази част, която прилича на женски гърди. За това съм напълно сигурен, тъй като една такава сирена беше открита и внимателно наблюдавана върху пясъчната ивица близо до брега, и когато умирала, хората, живеещи близо до това място, я чували отдалеч, тъй като жално стенела, плачела и се оплаквала на висок глас.“

Според вярванията тези опасни сирени се намирали на островите пред Неапол около Пестум и Капри, по брега на полуостров Соренто, където три островчета, издигащи още снага пред очарователното градче Позитано, в римско време били наричани Сирениус.

„И корабокрушението е сладко по тези брегове“, заявява италианският поет-романтик Леопарди.

Там или другаде, няма значение — декорът е готов, завесата се вдига, представлението започва. На сцената се появява Сирената. Нейната роля е определена. Тя предрича една съдба, която е фатална и неизбежна като адска машина. Рядко може да се спечели, нещастието господства! Боговете на Атика и на цялото Средиземноморие изглежда недостатъчно са духнали в заровете, преди да ги хвърлят…

Sireni (8)Годините минават — стотици години! Споменът за сирените едва просветва като кандило върху останките от Римската империя, в суматохата на варварските нашествия. Все още съществува по малко, за да оцелее в големите промени на християнското средновековие. Нелегално се вмъква в библията благодарение на многото алегории, които могат да се тълкуват по всякакъв начин. Всъщност какво по-привлекателно за богатата с греха, разврата, охолството религия от това да се даде живот на тези старинни образи. Достатъчно е например да се разтълкуват притчите на Соломон, за да се намерят описанията на тези налудничави жени (не чак толкова, колкото сирените на Омир), викащи всички, които минават наблизо.

Това ни кара да мислим, че всъщност християнската алегория недостатъчно прониква в тези вярвания, които са по-скоро недодялани и изхабени от времето, не е способна да внесе разбиране във висшите теологически спекулации. За да се определи злото, трябва да се посочи неговият източник. Реалната причина не може да бъде друг освен проклетият дявол — нечестивата сирена, тази, която занапред ще може да бъде сочена с пръст. Свети Жером се заема с това и я вмъква през V век в своята Вулгата. По стъпките му, без да закъснява, тръгва и свети Амрозий. Но легендарният Жан Касиен ги предхожда: малко след завръщането си от Египет той тълкува мистичните иночества и съставя един трактат, в който осъжда всички заедно — и русалки, и лами, и дракони. . .Накратко, тези, които „апостолът“ нарича „властелини на земния свят, царете на мрака, духа на злото…“

Трябваше да се изчака ужасното изтичане на хилядната година, за да могат всички тези баснословни животни безпрепятствено да преминат от Средиземноморието на север, да вървят на север през гори и поля, да проникнат в колибите и дворците, да се промъкнат навсякъде, дори до капителите на романските църкви, които са още в строеж. Впрочем това разпространение на ориенталските зверове започва силно да безпокои църквата.

Свети Бернар от Кларнвьо, основател на Ордена на цистерсините и проповедник на втория кръстоносен поход, изпращал писмо след писмо, за да протестира срещу нахлуването в църквата на тези „смешни уроди“. Напразно! Кръстоносците и поклонниците, с торба на гръб и тояга в ръка, донасят не само техните изображения, но и всички сродни с тях фантасмагории. Те идват, заразени с отровата на сладострастията, с повика на блаженството, чието име не смеят да произнесат. Лекарството? Анатема, още анатема, винаги анатема! Колкото повече време минава, толкова диренето на земното щастие, смесено с краткотрайната любов, става все по-голямо и по-силно. С тази разлика наистина, че в своето развитие познанието и образованието помагат басните да се разпилеят. Един след друг падат животинските парцали и остава само скритият смисъл на тяхното послание: Да се надминем на всяка цена!

Дали за сирените на Омир:

„Никога пътник на черен кораб отпред не е минавал, без да чуе нежните звуци, които излизат от нашите устни: с очаровано сърце намират се по-богати в познания“

Или:

„Ще бъдете като богове“ от библейската змия, увита около дървото на Доброто и Злото. Всичко е същото и води направо към определено същество от женски пол, без което реализирането на обещанията е неосъществимо.

Sireni (4)

Рубенс: „ Сирените посрещат Катерина Медичи в пристанището на Марсилия“

Изхождайки от това осъзнаване, става очевидно, че сирените от античността могат да се преобразят във всеки момент в която и да е Ева, срещната на ъгъла на улицата, при условие че тя е единствената притежателна на възвеличаването и великолепието. Толкова по-зле за общността на простосмъртните, ако вземе да забрави, че прелюдията на това чудо се е разигравала в безпаметните времена, пред очите на гърците или във вълните край италианските брегове. А може би и по лузианските земи на Хексагония. Защото феята Мелузин, тази крилата змия, е братовчедка на всички други сирени и на това отгоре, погледната от всички страни, прилича на ацтекския Куецалкоатл: човек-птица-змия, символ на познанието, на смъртта и на превъплъщението.

Така идват и си заминават, появяват се и изчезват някои от тези преходни илюзии, за които още се сещат понякога само артистите, музикантите и поетите.
„Колко сте вие в залата, полюспени със злато, с гърди на сирени. ..“ — се провиква Луи Арагон в „Ле фу д’Елиз“. Той е автор и на друг стих: „Няма щастлива любов“, всекидневен и неизбежен лайтмотив за всеки, който има връзка със сирените. Също така съвсем не случайно Пол Елюар започва своята „Антология на поезията от миналото“ със „Сирено, морето обзема“, поема на англо-нормандския поет от XII в. Филип дьоТау. Не е случайно и това,че Андре Бретон написа „Мелузин след гласовете“, защото времето няма власт на нея — той, комуто лудата Надя поверява:

„Аз съм странствуваща душа… аз съм сирена!“
Рубенс, Боклин, Густав Моро, Купка, Муша, Енсор, Магрит и Делвю ги рисуват. Роден, Макс Клингер и Лоуренс ги скулптират. Дебюси и Стравински ги възпяват. Ханс Кристиян Андерсен и Оскар Уайлд написват за тях най-хубавите си приказки. Киното ги възроди, а първият роман на академика фелисиен Марсо е посветен на новата Мелузин…

Това не е всичко! Има още…

Най-хубавата, най-голямата поема, в която до известна степен са събрани всички проблеми около сирената, и то много по-добре, отколкото в теориите и научните тълкувания на учените, носи загадъчното име „Сирамур“ и е написана от Робер Деснос през 1942 г. в единствената му сбирка „Щастие“.

Ако тази поема не беше се появила преди това в списание „Комерс“, щяхме да сме склонни да мислим, че той иска да бъде наясно със себе си, с двете любовни преживявания в живота си, за които „Сирамур“ щеше да е завещанието. Колкото до това, което го е вдъхновило, то е една съвсем малка восъчна сирена с истински руси коси, донесена от Неапол или Лисабон от Ивон Жорж, нещастната, тайна и несподелена любов на поета. Както изглежда, този „отровен“ подарък е откровението, предшестващо бъдещия образ на Юки, която Деснос тогава още не е познавал. Те така си приличали, че в заблудата си той ги отъждествявал. Тази Юки става неговата доволна и сита сирена:

Ти спомняш ли си восъчната сирена, която ми даде, ти се виждаше вече в нея и тази, която ти прилича, ти не умираш от превъплъщението на любовта ми, но ти виждаш, тя, тя те увековечава, защото любовта надделява дори над теб, дори над нея.

Ти ще бъдеш наистина мъртва в деня, когато ще забравя, че съм обичал.

Sireni (6)Тук вече направо навлизаме в царството на „вамповете“ и другите фатални жени от всички разновидности, точно анализирани от д-р Карл Юнг в неговите търсения на първообразите във „Вечната женственост“. Също е и с Антинея от „Атлантида“ на Пиер Беноа, Ше на Хагард и Алраун на Евер. Между другото Селена на Уйлям Слоун е сирената на 2000-та година, едно истинско творение на фантастиката, създадено много преди човекът да стъпи на луната.

Що се отнася до барон Шарл Кагнар дьо Латур (1770—1859), френския физик, който изобрети индустриалната сирена, той не можел да предвиди нейната изключителна съдба. Тази така характерна атмосфера, която тя създава… Тази неизвестност в непрекъснатото виене на полицейските коли и линейките, мятащи светкавици от въртящите се фарове, връхлитащи към злокобната си цел. Потеглила от Съединените щати през 1925 г., тази индустриална сирена не стана ли тя с малко закъснение нашата „Черна сирена“? Защото любовта и смъртта, надеждата и отчаянието винаги са вървели успоредно.

С или без сирени, няма ли никога да има щастлива любов?



Прочетена 52414 пъти
Tags:
, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,
1Коментар
  • Анонимен
    Публикувано в 11:08h, 13 юли Отговор

    Ot krai vreme se e prikazvalo za krasivi rysalki koito ziveeli po na 300 godini i eto 4e sa gi otkrili.

Коментирай