Смъртоносното слънце

14 мар. Смъртоносното слънце

Меланезийска легенда

В едно село, разположено почти на брега на океана, живеело племе, чиито жители се наричали мази. Веднъж, докато търсели раковини по брега, някои от жителите му намерили стръв, с която да ловят морски прасета. Най-възрастният от тях казал:

— Да вземем голямата пирога и да се опитаме да уловим едно морско прасе.

И така още щом слънцето се издигнало високо в небето, те спуснали лодката на вода. Всеки заел мястото си и като се подканяли взаимно: „Греби по-бързо, греби по-бързо!“, загребали с късите си весла.

Носът на пирогата, изваян във формата на акула, разсичал океанската синева като острие. Шестимата рибари търсели с поглед признаци на живот в морето. Този, който първи заел мястото си в лодката, погледнал под водата и забелязал на дъното нещо силно да блести. Като се обърнал към другарите си, той казал:

— Там долу сякаш има седефено украшение. Трябва да се опитаме да го вземем. Ако не гребете толкова бързо, ще успеете и вие да го видите.

Спрели лодката и взирайки се в дълбините, шестимата забелязали силния блясък.

— Да! Да! — извикали всички. — Наистина там долу има красиво украшение. Сигурно ще успеем да го вземем.

Водачът ги накарал да замълчат и допълнил:

— Е добре, аз ще се спусна долу, за да го донеса.

Изправил се на крака в пирогата и докато другите го придържали, като оставили неподвижни сред вълните големите весла, се хвърлил във водата.

Не след дълго изплувал на повърхността. Поел дълбоко въздух, защото още малко и щял да се задуши. Като възвърнал силите си, той бавно се приближил до пирогата дотолкова, че да бъде чут, и извикал:

— Много е дълбоко. Не успях да стигна.

Един по един се опитали и останалите да се спуснат към дъното, но никой не успял да слезе под водата дотолкова, че да стигне украшението. Тогава се върнали на брега, за да потърсят пробити камъни и издръжливи лиани. После, като взели по един камък, те отново отплавали с лодката.

Гребейки с все сила, се отправил и натам, където забелязали украшението. Отново го открили и водачът им извикал:

— Ето го, спрете пирогата и аз ще отида да го потърся.

Щом успели да спрат движещата се пирога с помощта на греблата, те завързали за краката на своя водач тежкия пробит камък.

— Почакайте ме малко — казал водачът. — Не се надявам да се върна толкова скоро. Имам чувството, че това украшение ще ме накара да се потрудя доста.

На пирогата настъпило мълчание. Далеч се чувал плясъкът на вълните, разбиващи се в един полупотънал коралов риф. Единствените признаци за живот на небето били слънцето и една бяла летяща чайка. Водачът започнал да диша много бавно, после изведнъж се хвърлил сред вълните. Тежестта, завързана за краката му, го повлякла надолу с голяма бързина.

Другарите му, останали на пирогата, го загубили от очи почти веднага, макар този ден водите да били кристално чисти. Всички зачакали, малко след това безброй мехурчета раздвижили спокойната повърхност на океана точно там, където водачът им се бил хвърлил във водата. Хората си казвали:

— Сигурно ще успее да го вземе.

Но минало още много време и най-възрастният от хората, останали на пирогата, рекъл:

— Струва ми се, че той много се забави. Ще се спусна да му помогна.

Вързали за краката му камък и той също поел въздух преди да се спусне във водата. Спущал се все по-надълбоко и по-надълбоко, а останалите се надявали, че двамата вече сигурно ще успеят.

Минало доста време, но нито единият се върнал, нито другият. Тогава един след друг всички се спуснали под водата. Но вече никой не се върнал на повърхността, само много мехурчета въздух.

Пирогата, останала без водач, заседнала на един далечен атол, а слънцето бавно се спуснало към хоризонта. Почти в същия миг седефеното украшение изчезнало. То представлявало игра на светлини. Младите мази загинали, за да търсят под водата отражението на слънцето.



Прочетена 584 пъти
Няма коментари

Коментирай