Сраженията за Понта

28 апр. Сраженията за Понта

Автор: Петко Георгиев

Отворена врата към широкия свят — така обикновено наричаме нашето море. Днес то наистина свързва страната ни със света, служи на мира и дружбата между народите. Но историята на Черно море — античния Понтос Еуксейнос — помни не само корабите на приятелите и мирните търговци, но и настръхналите копия по палубите на неприятелски кораби, помни звъна на оръжията и предсмъртните стонове на доблестни защитници и злочести завоеватели. Левият бряг на Понта — източната граница на древна Тракия — бил арена на безбройни битки. Те бележели хода на времето, за да докажат значението на този район на Балканите за всеки, който се е стремял да установи господство на полуострова.

понт (2)От най-дълбока древност богатствата на Тракия привличали най-добрите моряци на античното Средиземноморие — гърците. Тракийският бряг се споменава още в мита за Златното руно и аргонавтите. Легендата показва, че още преди основаването на гръцките колонии по брега на Понта (VII—VI В.пр.н.е.) елинските мореплаватели познавали вече удобните заливи и прекрасната земя на Тракия. Дали Язон и неговите другари, а след тях и първите колонисти срещнали съпротива от местното население, не може да се каже със сигурност. Истрия и Аполония са основани на удобни, естествено защитени места. Може би това било наложено от враждебното отношение на коренните жители. От друга страна, цели два века след основаването си (VI В.пр.н.е.) Одесос, изглежда, не е имал крепостни стени.

Вероятно и колонистите, и траките са разбрали твърде бързо взаимната изгода от мирните отношения, търговията и добрите връзки. Това позволило без особено остри конфликти да бъдат основани западнопонтийските колонии — Аполония, Месамбрия, Анхиало, Одесос, Дионисополис, Бизоне, Калатис, Томи, Истрия. При пристигането си заселниците на Месамбрия били преследвани от финикийски бойни кораби. Така още при заселването на колониите проличава сблъскването на интересите на различните сили в Средиземноморския басейн. Всяка една от тях се стреми към господство над тракийския Понт.

В 514 г. персийският владетел Дарий I организирал поход към Скития. Сухопътната персийска армия минала през цяла Тракия до устието на Дунав, като се движела на два дневни прехода от брега, флотът на Дарий влязъл в пристанищата на колониите. Като нямали възможност да се противопоставят на огромната сила на персите, градовете по западния бряг на Понта се подчинили на нашественика, макар и за кратко. Съпротива на персите оказала само Истрия. Скитският цар Ариапейт бил женен за знатна истрийка. Подкрепяна от главния противник на персите, Истрия едва ли се е предала без сериозна военна съпротива. Останалите градове били очевидно също неприятелски настроени към персите. Когато в 500—493 г. в Йония пламнало въстанието срещу Дарий, тракийският понт бързо ликвидирал зависимостта си от завоевателя.

След края на персийската хегемония в понтийския басейн на първо място тук излезли интересите на Атина. Черноморските градове влезли в съюзни отношения с новоиздигащата се сила и я снабдявали с храни по време на Пелопонеската война. Съюзът бил наложен с труд от Атина, флотът и прекъснал достъпа на други кораби в Черно море. Необходими били и военни усилия, за да се осигури подкрепата на понтийските градове. понт (3)Те били посетени от атинския пълководец Перикъл, който успял да убеди Калатис и Аполония да влязат в атинския морски съюз. В него са участвували вероятно и Томи, и Месамбрия. За да контролира доста ненадеждните си съюзници, Атина била принудена да организира три морски експедиции по брега на понта — около 445 г., в 30-те години на V в. и в 424 г. пр.н.е. Последната експедиция била напълно безуспешна — военната сила на Атина не могла да наложи волята си над понтийските градове. Оскъдното описание на тази експедиция у древногръцките историци може да се разглежда като косвено доказателство за военното поражение на атинския флот от силите на колониите.

Към средата на IV в.пр.н.е. две нови военнополитически сили — скитите и македоните — сблъскали интересите си край брега на понта. Скитите на цар Атей преминали на юг от Дунав и нападнали Истрия. В борба с Атей загинал царят на обитаващите днешна Добруджа гети. Край на скитската хегемония поставил успешният поход на Филип Македонски към Североизточните Балкани. В решителната битка край стените на Истрия Филип разгромил Атей. Взетата плячка — 20 хиляди жени и деца и 20 хиляди коне — говори за огромните сили на противниците и значението на победата.

След създаването на Одриското царство в V в.пр.н.е. западнопонтийските градове имали вече силен и организиран съсед. Те плащали данък на одрисите и до покоряването на полуострова от римляните останали, макар и номинално, зависими от тракийските владетели.

Издигането на македоните и експанзията им на изток поставили пред нови изпитания понтийските градове. Към 342 г. Аполония и Месамбрия се подчинили на Филип. Но Одесос и градовете на север от него упорито отстоявали независимостта си. В 341 г. Филип предприел обсада на Одесос. Нито опитите за щурмуване на стените, нито продължителната обсада успели да сломят волята на защитниците на града. Филип бил принуден да се оттегли. Успешната защита на Одесос се дължала до голяма степен на факта, че тракийските племена от вътрешността били враждебно настроени към Филип. Едва в 335 г., след покоряването на голямото северотракийско племе трибали, синът на Филип—Александър Македонски—установил своята власт по целия бряг на тракийския Понт.

понт (4)Наследникът на Александър— Лизимах—настанил в 323 г. гарнизони в понтийските градове. Това засилило недоволството на местните жители. В 313 г. Калатис въстанал срещу властта на Лизимах. Гражданите разбили и прогонили чуждия гарнизон. Военните сили на Калатис се насочили на север и след ожесточена битка освободили Истрия. Отряди на калатианците се отправили и на юг. Те помогнали на въстаналия Одесос да се освободи. Трите непокорни града сключили военен съюз. Лизимах събрал значителна войска и се отправил към крайбрежието. Той разположил лагера си край стените на Одесос. След кратка обсада този град бил превзет от превъзхождащия го по сила неприятел.

Скоро се предала и Истрия. Армията на Лизимах разбила скитите, а съседните тракийски племена преминали на негова страна. Отлично подготвен, Калатис продължил сам борбата. Защитниците на града оказали яростен отпор на нападателите. Лизимах разбрал, че щурмуването на крепостта е безнадеждно, и пристъпил към продължителна обсада. Едва след четири години в града се почувствала липса на храна. Едновременно с обсадата на града Лизимах трябвало да се справи и с непокорството на тракийския владетел Севт III, който се присъединил към силите на Антигон — друг Александров наследник и претендент за властта над Тракия. Лизимах разбил съюзените си врагове и се завърнал под Калатис. Независимо от недостига на храна градът продължил да се съпротивява. Помогнал му боспорският владетел Евмел, който отлично разбирал каква опасност крие мощта на Лизимах. Евмел приел във владенията си част от гражданите на Калатис. Едва към 307—306 г. градът се предал на милостта на победителя. Лизимах наказал жестоко непокорния град. Калатис дълго не могъл да се съвземе от преживения разгром.

Понтийските градове ставали често отправна точка на големи военни експедиции. Така в 301 г. една огромна флотилия се отправила от пристанището на Одесос към Хераклея Понтийска. Около 120 средно големи кораба пренесли армията на Плейстарх — 12 хиляди пехотинци и 500 конника — до Азия. В голямата битка при Ипсос тази армия, ръководена от Лизимах, разгромила силите на Антигон.

Близо половин век по-късно — около 260 г.пр.н.е. — на тракийския бряг на понта слезли войските на сирийския владетел Антиох II Теос. Две от колониите — Аполония и Месамбрия — сключили с него военен съюз, насочен срещу Византион и срещу новия нашественик на Балканите — келтите. понт-333Към 220 г. Истрия оказала военна помощ на Аполония отново срещу келтите, които били обсадили града. Келтите били отблъснати, но Аполония, както вероятно и Одесос, и Месамбрия, била принудена да им плаща данък, за да запази независимостта си. Едно заробено край Одесос съкровище от монети на Александър и Деметрий Полиоркет показва несигурността на времето и страха на гражданите пред келтската опасност. За одрисите нашествието на келтите се оказало съдбоносно. Прекъснато било блестящото културно развитие на Тракия, политическото и влияние било подронено. Това обяснява и поражението на цар Котис в локалния конфликт с Аполония. Някъде под стените на града Котис бил разбит и принуден да остави като заложник при аполонийците сина си Рескупорид.

Историческите превратности и смяната на силите, които се борят за надмощие по тракийския понт, довеждат към средата на III в. пр.н.е. до известно стихване на напрежението. Външните влияния като че ли се неутрализират, спират нашествията на чужди племена. Именно в това време Калатис направил опит за политическо обединение на западнопонтийските градове. Около 260 г. Калатис и Истрия обединили силите си в опит да подчинят Томи на търговските си интереси. Те срещнали съпротивата на Томи и на съюзния му Византион. Войната се водила на територията на Калатис. Градът пострадал жестоко от неприятелите.

Тежка била и участта на Истрия. Нейният гражданин Сопатер бил възхвален от съвета на града за това, че успял да спаси и върне в града много от пленените си сънародници. Многобройните битки между противниците очертали военното превъзходство на Томи и Византион. Автономията на Томи била призната. След този неуспех Калатис не могъл повече да възвърне ролята си на водач сред понтийските градове. Истрия била отслабена толкова, че в следващия, II век племето бастарни обсадило града, успяло да го превземе и разрушило крепостните стени. Нашествието на бастарните засегнало и Томи, Месамбрия и Аполония. Калатис бил спасен от аполониеца Стратонакт, който платил за града откуп на бастарните. Пак по същото време едно светкавично нахлуване на скитите завършило с превземането и опустошаването на Бизоне.

През III—II в. пр.н.е. морското разбойничество взело застрашителни размери. Неведнъж корабите на северно черноморските градове намирали убежище в пристанищата на тракийския бряг. Връзките между градовете от северния и западния бряг на понта станали още по-тесни в годините, когато римската експанзия засегнала Балканите. Главен противник на Рим и следователно най-важен съюзник на тракийския бряг в стремежа му да запази независимостта си било Понтийското царство.Неговият Владетел Фарнак изпратил свои представители в Одесос. Те сключили с града съюзен договор, като се обвързали с обещания за военна помощ.

Римската армия преминава река Дунав по понтонен мост

Римската армия преминава река Дунав по понтонен мост

В борбата между Фарнак и Рим взела участие и Месамбрия. Не е обаче установено на чия страна се е била градската войска. Активна военна помощ на Фарнак оказала Аполония. Този град бил и най-яростният противник на римската експанзия по брега на понта. Наследникът на Фарнак— Митридат VI Евпатор (111—64 г.пр.н.е.) — големият противник на Рим, намерил в Аполония верен съюзник. Към края на II в. Митридат обединил в мощна противоримска коалиция всички западнопонтийски градове. В Аполония бил изпратен силен военен отряд начело с пълководеца на Митридат Епитинханон. Градът отбелязал тържествено влизането на съюзната войска.

Войскови части на Митридат били изпратени вероятно и в другите градове през 89—84 г., когато понтийската армия навлязла в Тракия, за да се противопостави на римляните. Епитинханон организирал отбраната на обсадената от римския пълководец Марк Лукул, Аполония. Мъжествената съпротива на града забавила темповете на римското настъпление. Лукул бил принуден да презимува в превзетата по-рано Месамбрия, преди да продължи на север. Очевидно той се страхувал да остави в тила си непревзета силната крепост. Аполония била принудена да се предаде и пострадала жестоко от яростта на победителя. Градът бил ограбен от римляните. Сам Лукул занесъл като плячка в Рим знаменитата статуя на Аполон — творба на великия скулптор Каламис. Останалите градове по брега били също превзети от Лукул. Последен се предал Томи — към 72 г.пр.н.е.

Победата на Лукул в сражението за западния бряг на понта предопределила съдбата на Митридат. В 63 г., изправен пред разгром, той се самоубил в Пантикапей.

Все пак военният успех на Лукул не донесъл окончателното установяване на римската власт по брега на понта. Градовете явно не били подчинени, тъй като десетина години след похода на Лукул друг римски военачалник ги нападнал отново. В 61 г. Гай Хибрида, изключително слаб и неспособен пълководец, в желанието си да спечели лесна военна плячка, потеглил с войска към Дионисополис. Градът се откупил и римляните, заобикаляйки Калатис и Томи, се отправили към Истрия. Близо до града те били пресрещнати от бастарните, които им нанесли страхотно поражение. Заедно с бастарните в битката участвали вероятно и истрийски сили.

Хибрида се спасил с бягство, но на римската военна чест била нанесена трудно изличима загуба — в ръцете на неприятеля останали войсковите знамена. Слабостта на римляните била използвана от владетеля на гетите Буребиста. Към средата на I в.пр.н.е. той насочил войските си към морето. Градовете взели извънредни мерки за защитата си. В Томи била организирана специална стража от 40 избрани бойци за допълнителна охрана на стените. Един надпис съобщава имената на ръководителите на защитата на града — Мосх, Ксенокъл и Дамей.

Центурион от XI Клавдиев легион

Центурион от XI Клавдиев легион

Месамбрия се противопоставила успешно на неприятеля. Въпреки всички усилия гетите не успели да превземат града. Все пак голяма част от гражданите предпочели да избягат на юг. Това направили и одесосци. Одесос, както и Истрия, и Аполония били превзети от гетите. Особено жестоко пострадала Истрия. Дионисополис успял да се спаси от разорение по любопитен начин. Видният гражданин Акорнион бил в приятелски връзки с бащата на Буребиста. Когато гетите се насочили към крайбрежието, Акорнион се срещнал с Буребиста и баща му и успял да се споразумее с тях. Градът вероятно платил откуп, отворил вратите си пред гетите и бил пощаден.

След тези бурни години по западния бряг на понта настъпило относително затишие. Римската власт достигала до северния бряг на Черно море. Римски гарнизони се настанили в Тирас, Пантикапей, Херсонес. Към края на I в.пр.н.е. без особена съпротива Одесос, Аполония и Месамбрия, свързани с проримски настроената одриска държава, се подчинили на Рим. Тогава или малко по-късно същото направили и останалите крайбрежни градове. Установяването на стабилна власт, простирането на ,rax romana’ до брега на понта позволили тази част от тракийските земи да се радват на спокойствие през първите два века от н.е.

Към края на II в.от н.е. задълбочаващата се криза на империята донесла нови изпитания за черноморието. По това време Томи възстановил крепостните си стени поради опасността от нахлуване на германски племена. През Ш в. звънът на оръжията често съпровождал шума на прибоя. Няколко пъти готите преминали като опустошителен пожар по брега на понта. В 238 г. те обсадили Истрия и я принудили да плати контрибуция. В 258 г. воините на това сурово племе поставили на колене Истрия, Томи и Анхиало. Още веднъж — в 263 г. — готското оръжие всяло ужас в крайморските градове. В 269 г. Томи успял след героична защита да устои на пристъпите на готите.

В смутната епоха на късната античност, когато властта на Източната римска империя на Балканите си останала номинална, нападенията на многобройни племена постоянно тревожели крайбрежието. Към тях се прибавила и политическата нестабилност, възникнала в резултат на борбите за престола в Константинопол. В 513 г. един от претендентите за властта — пълководецът Виталиан, се отправил по крайбрежието към столицата. Той водел огромна войска, в състава на която само конниците били 60 хиляди. Виталиан разбил императорския военачалник Хипатий, но се оттеглил с надежда да постигне по-изгодно споразумение. По обратния път той влязъл в Одесос. Десетина години след това, в 527 г., Одесос станал изходен пункт за военната кампания на Византия срещу Хуните. В града била организирана войската, която под ръководството на Хипатий разбила хунските сили.

Римска пехота атакува крепостна стена

Римска пехота атакува крепостна стена

Към края на VI в. брегът на Понта бил застрашен от нов неприятел — аварите. В 583 г. аварският хаган прекосил с войските си Балкана, нападнал и превзел Анхиало. Градът бил разрушен и опустошен. На връщане аварите били разбити от Византийския военачалник Мартин. Битката станала край стените на Томи. Последното нападение на аварите в района на понтийския бряг било в 599 г., когато те се опитали безуспешно да превземат Томи.

Това всъщност било и последното сражение, което може да бъде отнесено към битките за Понта през античността. Малко по-късно самото понятие „Понт“ се превърнало в история и било изместено от новото име — Черно море. През VII в., на границата между античността и средновековието, две битки край морето — при устието на Дунав и край Варна — сложили край на Византийското господство и отбелязали началото на нова глава в историята на Западното Черноморие. Втората битка — край Варна — утвърдила появата на нова сила на брега на Черно море — славянобългарската държава.

Алманах ФАР81



Прочетена 5804 пъти
Tags:
, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,
Няма коментари

Коментирай