БИСЕРИТЕ

"Няма нищо по-скъпо на света от бисерите"

Плиний Стари

Магдалена Исаева

Стара легенда разказва, че знаменитата красавица на древността, Клеопатра платила баснословна сума за един огромен бисер. После го разтворила в оцет и го изпила. От това тя станала още по-красива и по-умна.

Бисерите не се разтварят в оцет и не от течността, която е изпила, Клеопатра е получила своята хубост и мъдрост. До нас са достигнали много предания и документи още преди времето на египетската царица, в които бисерът е ценен като най-скъпото украшение в света.

Когато войските на непобедимия Александър Македонски победили всемогъщия Дарий, Александър вземал като откуп от всеки град несметни количества бисери. И персийците давали, давали най-скъпото за онова време — бисерите, за да купят с тях нещо още по-скъпо — живота и свободата си.

Древният Рим също платил дан на култа към бисерите. Император Юлий Цезар броил огромна за онова време сума, за да притежава един изключително красив бисер. Освен това той издал специален едикт, според който само на хора от благороден произход се разрешавало да носят бисери.

Възхищението от красотата и неповторимия блясък на бисерите карало хората от всички времена да ги наричат с най-поетични имена. В източните езици те са „небесна роса“, „лотосов цвят“, „каменни сълзи“. Древните гърци вярвали, че това са вкаменени капки роса от косата на родената в морската пяна богиня Афродита. А за японците това били сълзите на прекрасната Ама — богиня на морето, която тънела в печал, защото злият дух отвлякъл прекрасната принцеса Хацуко. Нейните сълзи били толкова искрени, че морето ги превърнало в бисери.

Минавали столетия, а славата на бисерите не намалявала. Те красели олтарите и кръстовете на всесилната през Средните векове католическа църква: Испанските мореплаватели си осигурявали благороднически титли не само като завоювали за короната нови земи, но и когато успявали да донесат в двореца голям и красив бисер. Така император Филип II притежавал един необикновен бисер, намерен по бреговете, на Америка. Той бил голям колкото яйце на гълъб и струвал тогава 800 000 франка. А Филип IV получил от Индия не по-малко ценен подарък — бисер, който тежал 25,2 грама.

Защо бисерите са толкова ценени и търсени от най-дълбока древност до наши дни?

Преди всичко заради техния неповторим блясък и красота. Те се срещат в множество оттенъци — розов, жълтеникав, златист, небесносин, виолетов и дори черен. Общо в 54 цвята. Всъщност образуването на бисерите не е изключително рядко явление. Бисери се образуват в телата на някои миди в мидена черупка. Вътрешната повърхност на черупката е покрита със седеф. Седефеният слой се състои от отделни люспици, които са кристалчета на аргонита. Интерференцията на светлината играе голяма роля за блясъка и играта на цветовете при седефа. Важно значение има и дебелината на седефените люспици. Многобройните наблюдения са установили, че с най-силен блясък и богата игра на цветовете се отличава седефът с дебелина на люспиците от 0,4 до 0,6 микрона.

Обаче не под всяка мидена черупка се образува седефен пласт. При повечето миди вътрешната повърхност на черупката е облицована с калциев или порцеланов слой, наречен така заради външното му сходство с порцелана. Само мантията — ципата, която обвива телцето на мекотелото — може да отдели седеф. По-точно седефът е секрет на епителиалния слой на мантията.

Черупчестите мекотели са доста разпространени в природата и затова бисери се срещат често, но преобладаващата част от тях нямат никаква стойност. Например в Тихия и Индийския океан живее гигантското мекотело тридакна. Черупката му достига до 1 м на дължина и почти изцяло е изградена от порцеланов пласт. Тридакната често образува бисери, но те са бели, без характерния опалов блясък и преливане на светлината. Напомнят много вътрешността на кокосов орех. Затова и жителите на някои тихоокеански острови ги наричат „бисери на кокосовите орехи“. Интересно е да се знае, че един от най-големите досега бисери, дълъг 24 см, бил открит през 1938 година в черупката на огромна тридакна, намерена край Филипинските острови. Но за съжаление и той, както изобщо бисерите на тридакните, няма никаква бижутерийна стойност.

Истински „доставчици“ на бисери са само няколко вида морски и пресноводни миди. Те се наричат бисерни миди. В черупката на почти всяка бисерна мида може да се открие по-малък или по-голям бисер. Но красивият и голям бисер е истинска рядкост — един на хиляда. Обикновено във всяка мида има само по един бисер. Затова особено ценни са мидите, в които има бисери-близнаци, два залепени един за друг бисера.

А сред ловците на бисери се разказва необикновената сполука на един ловец, който извадил от морското дъно мида с 50 бисера.

На дълбочина няколко метра, закрепени за дъното чрез снопче власинки, мидите образуват големи колонии. Още преди много векове хората са открили и експлоатирали тези колонии. Най-старите „бисерни мини“ са разположени до остров Бахрейн в Персийския залив. А край Цейлон повече от две хиляди години вадят бисери.

Сладководната бисерна мида Маргаритана маргаритифера била твърде разпространена в миналото в реките на Западна Европа. В Русия до средата на миналия век добивали бисери от 77 реки. Но хищният лов не можел да продължи вечно и в началото на нашия век пресекнал. Последните сведения обаче гласят, че съветски учени открили на Камчатка колонии от един вид ценна бисерна мида.

Дълго време въпросът как се образуват бисерите оставал загадка за учените. В древността хората били твърде лековерни и затова се опитвали да обяснят и произхода на бисерите с намесата на свръхестествени сили. Те смятали например, че по време на силни бури кълбовидните мълнии се удрят в морето, разпръсват се на милиарди искрици. От искриците се раждат бисери.

Но на смяна на невежата древност и мрачното Средновековие дошло Възраждането с бурното развитие на науката. Трупаните с години и потискани от канони и догми знания се освободили от веригите си. Жадният човешки разум търсел обяснение на всички явления. За първи път Ронделе през 1554 година изказал предположението, че бисерите се образуват в резултат на болезнени явления в мидата. По-късно се наложило мнението. че мидите отделят някаква специална течност, излишните количества от която се втвърдяват и образуват бисерите.

В наше време учените все още не са на еднакво мнение относно произхода на бисерите. Едни смятат, че по някаква напълно естествена причина тънката кожица. която покрива мантията, се отделя от нея, прониква в съединителната тъкан, образува бисерната торбичка и самия бисер. Такъв бисер няма ядро от чуждо тяло. Обаче официалното обяснение, към което се придържат повечето учени, е друго. В мидата е попаднало чуждо тяло — личинка, паразит или песъчинка. Заедно с него във вътрешността навлизат и клетки от епитела. Те се размножават и образуват „бисерната торбичка“. Клетките на епитела образуват седефените слоеве, обвиват чуждото тяло, закръглят неговите форми и омекотяват дразненето. Този процес ражда и бисера. Седефеното вещество на бисера е еднакво със седефеното вещество, което покрива вътрешната страна на черупката. Химичният анализ показва, че то се състои от 90—93% калциев карбонат, 4—6% органични вещества и 1—4% вода. Установени са и други вещества, но те са в твърде малки количества.

Въпреки наличието на голям брой бисерообразуващи миди, истински красив бисер е голяма рядкост. В Японския залив Аго, център на японския лов на бисери, в най-добрия случай от 200 бисерни миди могат да се открият около 50 бисера с търговска стойност. В Средиземно море изгледите за успех са още по-слаби. По крайбрежието на Тунис в 1200—1500 бисерни миди може да се намери само един бисер с висока стойност. Персийските бисери се срещат още по-рядко.

Най-едри бисери в света „се раждат“ по крайбрежието на Австралия. На североизток в пролива Торес живее бисерната мида Пинктада максима. Нейните бисери са истински гиганти. Обаче денонощно кръстосват акули, готови да разкъсат всеки, който реши да докосне това богатство. Все пак някои японски гмуркачи поемат риска и се спускат сред акулите и отровните риби. Изходът, разбира се, не винаги е трагичен.

Интересът към бисерите растял непрестанно, пазарите все не били задоволени, а цените отскачали до астрономични цифри. Как да се събират не по един, а по стотици и дори по хиляди бисери? Над този въпрос си блъскали главите и ловците на бисери, и търговците, и природоизпитателите.

През 1761 г. великият шведски натуралист Карл Линей успял изкуствено да предизвика образуването на бисер в сладководната бисерна мида Маргаритана маргаритифера. Линей внимателно пробивал отвън на мидата дупчица, в която вкарвал малко закръглено парченце варовик, закрепено за тел. Телът заканвал така, че топчето лекичко да попритиска мантията. Отвън замазвал дупчицата с водонепропусклив цимент. Наистина Линей успял да получи бисери, но те били от такова качество, че освен като научен експеримент нямали никаква друга стойност. Минали години, неговият опит бил забравен, а въпросът, не би ли могло бисерните миди да бъдат стимулирани в бисерообразуването, все още стоял неразрешен.

През 1921 г. на парижкия пазар за бижута върху един щанд, покрит с червена коприна, непознат японец изсипал хиляди бисери. Казал, че ги продава на четвърт от цената, на която ги продавали другите бижутери. Сякаш избухнала бомба. Разтревожили се търговци и доставчици. Прекратени били всякакви сделки. След като преминала вълната на първото стъписване, всички засегнати закрещели в един глас: „Бисерите са фалшиви.“ Кой би могъл да повярва, че един никому неизвестен човек, който не е свързан с нито една известна фирма, може да притежава толкова много бисери и да ги продава четири пъти по-евтино. Завели процес срещу японеца. Назначили вещи лица, в чиято компетентност и неподкупност никой не се съмнявал. Те потвърдили автентичността на бисерите. Това озлобило още повече засегнатите бижутери. Наложило се и биолозите да кажат своята дума. Те също били категорични - японските бисери са толкова естествени, колкото и всички останали.

Дребничкият японец, предизвикал истинска революция в световния добив на бисери, се казвал Микимото Йосикити, човек, надарен с ум, наблюдателност и остър търговски нюх. Когато бил на 33 години, Микимото случайно научил, че преди много векове китайските ловци на бисери отделяли по-едри миди и вкарвали в тях стрити на дребно песъчинки и сок от див чемшир. В продължение на сто дена те хранели мидата с мед и билки и тя започвала да обвива зрънцето с блестяща материя, от която се ражда истински бисер.

Решението бързо узряло в главата му. Още на следващата година той се заел с рискованото начинание. Поставил малки твърди телца във вътрешността на 10 000 миди. След няколко месеца ги извадил от морето. В тях нямало нито един бисер. Опитал пак, взел пари назаем, наел водолази, сменял песъчинките с малки камъчета, парченца седеф, стъкълца, променял и мястото на мидите в морето. Едва няколко години по-късно открил сред оперираните миди първия бисер. После още четири. Това премахнало съмненията, които все по-често започнали да го навестяват. Постепенно Микимото установил и на каква дълбочина е най-добре да се поставят мидите — на дълбоко губели блясък, а на плитко добивали червеникав оттенък.

По времето, когато Микимото разтърсил парижката борса, подводните му ферми били заредени с повече от един милион миди. Десет години по-късно техният брой нараснал на 15 000 000, а това означавало около 1 000 000 хубави скъпи бисери. Трудно е дори да си представим какво огромно богатство се крие зад тези цифри. Като награда за този изключителен успех Микимото бил наречен „цар на бисерите“.

Днес производството на изкуствено създадени бисери е станало индустрия в страните на Далечния Изток. Разбира се, центърът е в Япония. Там се използва всяко закътано заливче, за да се създаде стопанство, в което се отглеждат миди. Според статистически данни от 1955 г. в Япония има около 1500 ферми за бисери с обща площ 4000 хектара. Годишно от тях се получават до 2250 кг бисери. Най-голямата ферма се намира в Южна Япония в залива Аго.

Работният ден тук е много напрегнат. От ранна утрин пъстрата тълпа на „морските момичета“ се събира на брега. Това са гмурканите, които вадят мидите от водата. Безспорно в целия производствен цикъл техният труд е най-тежък. Наричат ги още и „ама“ по името на богиня Ама. Казват, че жените понасяли студа по-леко от мъжете и затова гмурканите са изключително жени. Това е много важно, тъй като почти целия ден „ама“ прекарват във водата. „Морските момичета“ са облечени в широки бели рубашки, които не стесняват движенията им. Те вярват, че белият цвят плаши акулите. Все пак някои от тях носят черни гумени костюми. Те запазват топлината и позволяват по-дълго да се стои под водата. Костюмът е скъп, а „морските момичета“ получават само сто дни гарантирана заплата. За три месеца те трябва да спечелят толкова, че да има и за останалите девет.

Като по команда „ама“ се хвърлят във водата. Те бутат пред себе си широки дървени ведра. Спускат котви и ведрата застиват неподвижно. Време е! „Ама“ шумно вдишват и се гмуркат на дълбочина до 18 метра. След тридесет-шестдесет секунди нечия глава с маска се показва, една ръка хвърля във ведрото събраните миди. После отново шумно вдишване, гмуркаме и така цели два часа. Кратка почивка и отново два часа двубой с морето, с безбройните опасности. Вечер пред очите на „морските момичета“ чернее от напрежение и умора. Единственото нещо, което искат, е по-скоро да заспят. Но сънят не бърза. Преумората, напрежението не ги напускат. Като че ли постоянната опасност от акулите продължава да ги дебне. Трудът на „морските момичета“ е нещо като семейна професия в Япония, предава се от майка на дъщеря. Най-производителна е възрастта между 40 и 50 години. Петдесет и осемгодишната „ама“ Китомура е можела например да прекара под водата две минути и половина.

С труда на „морските момичета" започва процесът по изграждането на бъдещия бисер. Мидите, а те са почти изключително от вида Пинктада мартензи, са обикновено двумесечни. Преглеждат ги внимателно и ги поставят в нови жилища — специални телени кошнички. През зимата ги пренасят на юг, в по-топли места. Мидите са много чувствителни към температурните колебания. При температура на водата плюс 7 — 10 градуса по Целзий те загиват. През лятото също създават много грижи, тъй като не издържат повече от плюс 3 градуса. По няколко пъти в годината всяка мида се вади, чисти се, преглежда се. Грижите за тях са като за капризни малки деца. За две години мидата съзрява и е готова за операция. Това е най-отговорният момент, тъй като от качеството на операцията зависи много бъдещият резултат.

Мидите се поставят при специални условия, внимава се много да не се дразнят, да не се плашат. Кой би могъл да допусне, че вълнението може да убие едно мекотело — същество, което считаме за съвсем примитивно! За операцията избират ясен слънчев ден. Мидите се нареждат на брега. След тридесет-четиридесет минути черупките им се отварят. Веднага ги подпират с дървени клечици и ги отправят на операционната маса. Специалисти с помощта на ножичка и пинцета правят малък разрез в мантията и поставят между нея и тялото предварително обвитото в епителна тъкан от друга мида чуждо тяло. Въпросът, какво да се използва за ядро на бъдещия бисер, не бил разрешен веднага. Опитвали сребърни зрънца, малки пластмасови топчета. Сега е установено, че най-доброто е предварително заоблено парченце от мидена черупка на един вид мида, която живее само във водите на река Мисисипи. Големината на ядрото варира от 2 до 10 мм.

След операцията мидите получават пълна почивка. Около три седмици прекарват в специални тъмни камери. През това време следите от хирургичната намеса изчезват напълно. После отново ги поставят в морето. Напоследък в японските ферми има нововъведение — една част от мидите, закрепени за найлоново въженце, се придвижват свободно в морската вода. Но независимо дали мидите са в кошничка, или плуват свободно във водата, грижите за тях не престават нито за миг.

На третата година след операцията отварят мидите и вадят бисерите. Това става винаги през зимата, тъй като температурата влияе върху дебелината на седефената люспица. През лятото, когато мидата расте, седефените пластове, които обвиват ядрото, са дебели и не са многочислени и затова бисерът няма хубав блясък. През зимата е обратното — седефът се наслоява на тънки многобройни люспици и бисерите имат характерния неповторим блясък. Като резултат от пет години внимателни грижи само 60% от мидите дават бисери. Останалите 40% успяват да изхвърлят чуждото тяло скоро след операцията. Но от тези 60% само 5% са с много високо качество и имат голяма бижутерийна стойност.

Цикълът е завършен. Месото на мидата отива в консервната промишленост, а бисерите тръгват към най-големите столици, където радват очите и разнасят славата на Япония.

Дългогодишните наблюдения са установили, че върху бисера оказва влияние и физиологичното състояние на мидата, и качеството на планктона, с който се храни, и химичният състав на водата, и съдържанието на калция и органичните вещества в нея. Спектралният анализ на бисерите показва, че цветът им зависи от различното съдържание на металите в тях. Златистият и кремав бисер съдържа повече мед и сребро, а розовият—повече натрий и цинк. От това може да се извади заключението, че ако мидите се хранят с планктон с предварително определено съдържание на метал, то би могло да се влияе и върху цвета на бисера.

Някои успехи на науката се използват при производството на изкуствени бисери. Японските изследователи правят опити да произведат бисери без ядра. Във вътрешната тъкан на мантията те вкарват клетки от епител, като добавят и калциеви соли, и бивитамин D. Такъв бисер много прилича на истински. Ако този метод се усъвършенства, разликата между естествения и изкуствено получения бисер ще изчезне напълно. Рентгеновите лъчи също идват на помощ в производствения процес. С тях се изследват извадените миди и се отварят само тези, които съдържат по-ценни бисери. Останалите се връщат обратно в морето.

Нужни са пет години непрестанен труд, за да се „отгледа“ един хубав бисер. А всъщност „животът“ на бисерите е твърде кратък, не повече от 150—200 години. След това бисерът „умира", губи блясъка си, а с това и своята ценност, защото се превръща в обикновено обло камъче.

Историята разказва, че Иван Грозни имал жезъл, обсипан с прекрасни бисери. Но внезапно жезълът „помръкнал“, загубил своята красота. Разгневил се царят и заповядал каквото и да стане, но бисерите да блеснат отново. Тогава ги откъртили от жезъла, нанизали ги на конец и ги изпратили в село Керет. Там живеели знахарки, които знаели как да накарат тайнствения огън в бисера да загори отново. Поставили бисерната огърлица на врата на една девойка. Сто и една нощ девойката трябвало да се къпе в реката, без да сваля огърлицата. И наистина чудото станало. Огърлицата „оживяла“.

В наше време златарите се опитват да оживяват бисерите, като ги обработват със слаб разтвор от солна киселина. Резултатът от тази процедура не е траен, но временен ефект все пак има.

Бисерите-гиганти са национално богатство. Обикновено те са собственост на държавите и са изложени в музейни сбирки. Великолепният бисер „Пелерина", тежък 7,28 грама, се пази в Московското хранилище на скъпоценни камъни. Най-големият бисер в света се нарича „Бисер на надеждата“. Той има капковидна форма и тежи 122,7 грама. Изложен е в Лондонския музей. Неотдавна в Рангун, столицата на Бирма, е показан естествен бисер, който с право може да съперничи по красота и големина с лондонския. Бирманският бисер е дълъг 32 мм и тежи 36,75 грама!

На въпроса, какво е бисер, Жюл Верн в своя роман „Капитан Немо“ отговаря по следния остроумен начин.

„... За поета бисерът е морска сълза, за жителите на Изтока вкаменена роса, за жените скъпоценно украшение с продълговата форма и прозрачен блясък, което те носят на пръстите, на шията или на ушите си, за химика той е смес от фосфор и въглеродна вар с незначително количество желатин и най-после за естественика бисерите са обикновени болезнени секреции у някои мекотели, които изпускат седеф...“

Ще минат години и определението на големия писател ще остарее напълно. Тогава хората ще казват: „Бисерът, това е украшение, което всеки може да носи“. И няма съмнение, че такова време ще дойде, защото науката ще помогне да се „отглеждат“ повече и по-красиви бисери.