Бедното Черно Море

16 ян. Бедното Черно Море

Текст: Весел Новкиришки; Списание DIVINGBG брой 6

В предпоследния брой на „Дайвинг БГ” прочетох блитц интервю на тема „Заслужава ли си да се гмуркаш в Черно море?” Отговорите бяха разногласни. Накараха ме да се замисля два от тях. На хора, явно непогледнали с маска под повърхността. Морето ни беше характеризирано като „доколкото знам мъртво” и пълно единствено с „кутийки от бира, пластмасови чашки и мазут”. Първо ми стана смешно, после – мъчно, накрая – страшно. Неволно направих паралел с човек, лежащ на земята.

И си представих как хората го прескачат с думите: „Доколкото знам, е мъртъв”. Е, аз пък знам, че още не е мъртво, макар и да умира от доста време. И като гледам как сме се засилили да му помагаме, въпросът май е дали първо ние, или първо то… А по повод кутийките и чашките – кой ли ги хвърля? И какво правим ние по въпроса?

Може би не бих обърнал чак такова внимание, ако подобни настроения не царуваха напоследък и сред доста от хората, които са много по-близко до морето – масата млади харпунисти. Млади – като опит. Все по–често чувам, че в нашето море нямало какво да търсим повече, че ловът бил в Средиземно, та даже в Червено и Карибско море. Там сме можели да се развием като подводни ловци.

Image 1Може и така да е. Аз не познавам лично много морета. Но тези изказвания ми приличат на това да се хвърлим на първата срещната хубавица, защото вярната ни жена в момента се е разболяла. Нямам за цел да проповядвам екология, но ако ни е мило морето, колко инициативи за опазването му са излезли от подводните риболовци? Без да се оправдаваме „мъдро” с крайния резултат. Лесно е, понеже сме „невидели”, да правим сметки колко е достъпна риболовната екскурзия до съседна държава.

Но дори и „неделен харпунджия” не би могъл всеки уикенд да ходи в чужбина. Истината е, че само Черно море си е нашето море. И когато то си отиде, ние ще останем без море. А само в него сме си „у дома”. Така че, вместо да се опитваме да бъдем интересни, по-добре е да му помагаме – кой с каквото може. А някои могат доста… Или поне да не му вредим. Това всички го можем.
И ако най-после проумеем, че само то е нашето море, да се опитаме да го опознаем на принципа : „Опознай Родината, за да я обикнеш!”

Вярно е, че морето ни не е сред най-богатите откъм живот. Но дали е толкова пусто, колкото често го описваме? И дали тези упреци към него не са в оправдание на неспособността ни да се докоснем до богатствата му? Дали тях ги няма, или то не ги разкрива пред всеки? Коя жена преследваме по-усърдно – труднодостъпната или прекалено лесната? И ако си падаме само по втория вид, какво мислят за нас хората? Интересно ми е защо в морето ставаме различни. Може би, защото то бяга твърде бързо или просто не се обръща да гледа дали го гоним. А може би, защото там всичко е истинско – без суета, без показност…

Неведнъж добрите харпунисти, излезли на брега след лов, биват питани: „Че в това море има ли толкова риба?” Често се случва у нас да гостуват елитни чуждестранни състезатели и да смайват доста хора с резултатите си. Или те просто не са знаели, че морето ни е мъртво, или то в действителност не е такова за всички.

Лично аз съм виждал в това море гледки, от които е спирал не само моят дъх, но и на тези, които са ги видели заснети на филм. Да намериш стотици лавраци на метър дълбочина в кристална вода и да им се радваш с часове, наистина е шанс и се случва рядко. Но още по-вълнуващо е да плуваш сред хиляда врани и спарита, идващи на педя от маската ти и чудещи се: „Ти пък какво си?” Те стоят неподвижни, доверчиви, отплуват едва-едва, за да се върнат още по-многобройни. Вярно е, че подобни гледки се виждат на дълбочина двадесет и повече метра, но това все още е в Черно море.

Пак ще кажа – съгласен съм, че не е най-богатото море. Но колцина от нас са избрали най-горещата любовница в живота си за своя законна съпруга или сериозна приятелка? Колко качества слагаме на везната при този избор? Ако по същия начин направим комплексна оценка на Черно море, резутатът би надхвърлил най-смелите ни очаквания. За целта обаче ще трябва да го опознаем. Не просто да мърморим, че едничкото, за което сме влезли, при комшиите го има повече. А да го огледаме добре отвсякъде. Не желая да изземам функциите на Института по океанология, но всеки би трябвало да е чувал, че Черно море е уникално море. Куп фактори го правят такова – ниската му соленост, липсата на прекалено силни течения, на всевъзможни хищници – зъбати, парещи, отровни, бодящи, наелектризиращи, парализиращи… Не бих се учудил, ако при евентуалната им поява, не дай Боже, тези, които най-много се оплакват от безрибието на Черно море, първи продадат екипировката си…

Image 3Внушителните гледки във и около Черно море са навсякъде, стига да имаме око за тях. Колкото и осакатен емоционално да е един човек, ако за миг освободи съзнанието и духа си и застане на ръба на скалите на Камен бряг или Маслен нос, не може да не усети мощта и очарованието на морето ни. Величественост, красота и енергия, които проникват в нас, завладяват ни и ни разтърсват! Но колко често го правим? А безкрайното синьо на водите край Маслен нос или Коракя? Всеки път, когато се гмуркам там в бистро море, ме удивява млечно синият цвят на бездната, която потъва някъде далеч надолу, теглейки ме със себе си. За миг се улавям, че се оглеждам предпазливо. От една страна, се усмихвам, виждайки дъното на петнадесетина и повече метра под себе си с мисълта: „Оттук ако падна…” От друга страна леко потръпвам при гледката на този безкрай и за миг се питам дали съм толкова сам, колкото ми се иска и кой ли може да изникне от тази синева? Знам, че няма кой, слава Богу, и все пак… 

А там, в бездната, гледката е повече от вълнуваща… Плуваш край огромни скални късове, минаваш над разядени като от киселина ”врански камъни”, които приличат досущ на коралов риф… В далечината изплува тъмно очертание, което се оказва гигантски скален връх, извисил се на петнадесет метра над дъното, от пукнатината на който като струйка дим, призрачно бавни, излизат облак врани… И да не излизат, можеш да си ги представиш и усещането да е пълно…

Още по-пълно е, ако си попаднал на самотен риф на километър-два от брега и по всичко усещаш, че си първият човек, гмурнал се някога там… Няма бира, няма и чашка кафе. Освен ако си носиш в лодката. И си ги прибереш обратно на брега! Че си първият, личи по всичко. Дори скалите ти го казват. Да не говорим за враните! Те буквално те „посрещат” на облаци, сякаш са умрели от скука „там в дълбокото” и ти си първото им разнообразие за деня. Отначало ги виждаш на облак – двеста, триста, петстотин… Най-едрите – в средата на кълбото, все по-малки към периферията му. После за миг се сепват, кълбото потрепва и ако не ги изгониш насила, леко-леко тръгват към теб. Големите сякаш „побутват” по-малките пред себе си /не случайно са пораснали толкова/, но накрая и те се престрашават и се оказваш в центъра на един балет, който не отстъпва и на този на телевизията на бившата ГДР…

Стотици врани танцуват навсякъде около теб, спират на десет сантиметра пред маската ти и те разглеждат… Струва ти се, че можеш да ги помилваш… Танцът им се нарушава единствено от преминали помежду им група спарита, или забързано нанякъде с пъклени планове ято лефери. В такъв миг на драго сърце си готов да смениш всичките си скъпи харпуни за чифт хриле…Усещането е уникално – в буквалния смисъл! Не ти го дава никоя друга ситуация в Черно море. Заобиколен си от „рошави врански камъни” /широко разпространен термин сред тесен кръг гмуркачи/ и от всички тях излизат доверчиви врани, невиждали друг път човек. Това усещане не може да се улови с харпун. Единствено с фотоапарат, камера и …сърце!

Стрелнеш ли дори веднъж, ще разбереш колко са „ученолюбиви” рибите. Не са като нас. Ние учим по десет години едни и същи неща. И продължаваме да грешим. Защото като сбъркаме, все ще се обади някой да уреди нещата. За тях всяка грешка е смърт. А от смъртта няма по-добър учител. За предпочитане – чуждата. Собствената върши работа на останалите. 

Image 4След първия изстрел, особено ако е некадърен, „показен” и мъчителен за жертвата, ще бъдете изправени пред единици „професори”. Стотиците са изчезнали безвъзвратно в лабиринтите на рифа, дълбоки десетки метри и недостъпни за човека. Тези, които се показват, са „професори” от катедра „Вбесяване и комплексиране на средностатистическия харпунджия”. Привидно бавни, те се появяват неочаквано от някоя пукнатина и изчезват в друга с безупречен тайминг – почти сте насочили харпуна в тях. Започва една игра – безкрайна гоненица, която поради лъжливото усещане за бавност и достижимост на враните, на тази дълбочина може да завърши трагично за гмуркача…

Враните няма да са виновни. Има пет–шест души в България, за които сценарият се развива и по друг начин. Пред тях дори и „професорите” дават жертви. Но повечето от тези малцина гмуркачи знаят, че ако оставят харпуните в лодката, могат да дойдат и утре и да бъдат посрещнати още по-доверчиво и гостоприемно.

Държа да отбележа, че не описах нищо, което да не съм видял лично и то неведнъж.
И съветвам всеки, обявил морето ни за пусто и неспособно да развива подводни ловци, да открие такива гледки и да им се наслади с душата си. Едва след това, ако може, да потвърди оценката си.

Не искам да омаловажавам пътя на първите харпунисти в България, които са имали срещи с врани и преди много години. Но категорично бих заявил, че тази част от гмуркането и подводния риболов истински се разви през последните десет години. За първи път в Черно море български гмуркачи систематизирано и методично насочиха вниманието си в търсене на дълбоки, откъснати от брега рифове, и разбраха, че морето не свършва с „Трета буна” на Офицерския плаж и „Карантината”. Че на двадесет-двадесет и пет метра дълбочина /а и по-надолу, за който може да надникне/ има толкова живот, колкото на повечето състезания в Средиземно море не може и да се мечтае.

Отговорно заявявам, че заслугата за това е на трима души. Антон Антонов от Стара Загора, известен в средите ни като „Антон от Ясна поляна”, който роди тази идея, вдъхна я в сърцата ни и практически изцяло ни помогна да я развием с младежкия си жар, свободното си време и своя верен „Скитник”. Димитър Василев – Диксъна – приятел и грижовен покровител на всички гмуркачи, отбили се в Приморско, който години наред финансира и организира подводното сафари „Дълбоко море”. Михаил Денев, който финансира и изпрати едва ли не „насила” отбора на „Мириус” – Варна с великолепната лодка „Скитник” да открие този кът от Черно море и този вид лов, за който бяхме чували, но ни звучеше като легенда за чужди морета и чужди майстори.

Благодаря и на всички тези момчета, които се отърсиха от суета, предразсъдъци и отборна принадлежност и прегърнаха идеята „Дълбоко море”, за да бъдат великолепни харпунисти в морето и добри приятели на брега. Едва ли някой от тях смята морето ни за пусто. И съм сигурен, че тези дълбоки сафарита са оставили незаличими следи у тях. На едни са напълнили сърцата, на други са позволили да постигнат по-добри резултати на състезания в чужбина.

А морето? То си е там. Ту лежи кротко, гладко, и ласкаво ни приканва да се потопим в него. Ту бушува и разкрива необузданата си мощ и ни казва: „Не си играйте с мен!” Като идеалния учител. Не учи никого насила. Но ученикът, който е готов, може да разчита винаги на мъдрите му уроци. То без нас може, дори му е по-добре.
А можем ли ние без него?



Прочетена 11725 пъти
2 коментара
  • Ангел Стоянов
    Публикувано в 18:32h, 22 януари Отговор

    Много добре написано, поздравления за автора.

  • Антон Костадинов
    Публикувано в 19:42h, 22 януари Отговор

    Това е друга статия на автора Весел Новкиришки: http://zamoreto.com/podvodniqt-ribolov-poznat-i-nepoznat/
    Нашето море, може да не е най-бистрото и гостоприемно, но… Трябва да имаш очи да го видиш!

Коментирай