Ехо от Месамбрия

17 февр. Ехо от Месамбрия

Стефан Станчев

Една тънка ивица земя от черноморския бряг се плъзва като змиорка през вълните, за да стане пътека към древното видение Месамбрия, на което никой не може да му се нагледа, дори и Емона от последния спусък на Хем. Морето го обгалва отвред и леко повдига, за да не потъне. Зад стените на тази каменна медуза още диша миналото. И неговият мираж ме повежда назад, далеко, много далеко, до онзи ден, за който ми разказва мраморният декрет, издаден в чест на тракийския владетел Садила:

„ . . .той да бъде увенчан със златен венец през Дионисиите в театъра, тъй като той е благодетел на града; да му бъде дадено нему и на неговите наследници гражданство, правото да бъде почетен представител на града, да има първо място на обществените игри, да влиза и да излиза с корабите си в месамбрийското пристанище необезпокояван; ежегодно да се увенчава с венец на стойност 50 статера. .“

Тази плоча е била сложена в Аполоновото светилище до плочите на Садаловите прадеди Мопсюест, Тарутин, Медист и Коти.

Човек не може по своя воля да променя историята и нейната памет, защото истината и в огън не гори, и във вода не потъва. Знай това, съвременнико, който и да си ти, и помни, че времето, макар да лети като невъзвратима птица, оставя земни следи! . . .Казвам това, защото е безспорно, че днешният Несебър е основан от траките и те са го кръстили Месамбрия. И когато след повече от три столетия тук се насадили дорийци от Мегара и Калхедон, те все още са безпокоили съня им. Лесно е сега да се сърдим на траките и да им теглим ушите, загдето са пропуснали да се сдружат с морето! Тях земните пътища ги омагьосвали, на буйни коне предпочитали да подгонват вятъра, а подир бран обичали да ги облъхва мирисът на зряла загария или в гора тилилейска да си допиват виното със своя весел и млад бог Дионис. А племенните им вождове, заслепени от златозарието на властта, им докарали беда над бедите: раздробление и немощ. И сполетява ги участта да коват брони и оръжия от странджанско желязо за пришълците и да им продават стоката си (жито, дърва, мед, кожи и вино), срещу която Крим, Пергам, Атина и Александрия са услаждали уютния им живот с разкошни посъди и вкусни ядива. Търговският и мореплавателен нос на елина тънко е надушил изгодата от „варварите“ по бреговете на Гостоприемното море. . . А историята за съжаление доста често облагодетелствува лукавия, въпреки че накрая му залепва тежка плесница. Затова пришълецът дарява привилегии на Садаловите деди и на самия него и наследниците му.

. . .През тая доба в Месамбрия се случи нещо небивало.

HPIM1947.JPGНе само през Дионисиите, но и в други тържествени дни първенците и народът се стичаха в театъра. Особено ги привличаше играта на онзи Актьор, който беше дошъл преди няколко години от неизвестен край. Висок и снажен, с мургав цвят на кожата, той очароваше зрителите с медогласната си реч, с плавната си походка и сдържаните жестове на изящните си ръце, които съпровождаха словото му като плаващи птици или летящи стрели.

Възхищаваше се на Актьора и Юлия, дъщерята на богатия Никий, недостъпната и горда с красотата си жрица на Хеката. Странно беше нейното посвещение на жестоката богиня от подземията на Хадес, троеглавата и троетела ловджийка на души и животни! Може би защото беше най-дивна по хубост в града. Някои умни люде подшушваха след едно представление на „Медея“ от Еврипид, че Юлия има родство с героинята, също прелестна и посветена на Хеката, значи незавидна ще е съдбата и. . .

През този ден след представлението на Аристофановата комедия „Птици“ на подиума от мрамор застана местният Поет, известен подражател на Омир, и като огледа наперено и горделиво хората и спря по-дълго поглед на Юлия (за нея той беше написал хвалебствие, което беше връчил на баща и с хитрия помисъл да спечели сърцето и), зачена с площаден ораторски екстаз хулно стихотворение срещу тракийското племе беси, в мъжегубен бой с което бил паднал един от месамбрийските стратези. Поетът съскаше като змия, неистово заграчи, искаше всякак да подстори омраза срещу траките.

Актьорът, още с комическата си маска, се надигна от каменното седалище, в белия си хитон той приличаше на веселия бог и весело прекъсна разгневения Поет с цитат от Аристофан, примесен с волнодумство:

— Защо се лютиш, подлизурко на Омира, на онзи, който е бранил гнездото си? Окачи щита си в дима на огнището! Иначе ще останеш без лук и сирене. . .

Хората се смутиха. Наставаха. Юлия погледна баща си: той беше настръхнал. Обърна се към седналата до нея танцьорка Евзикея, а тя й отвърна:

— Потърпи, не заглушавай слуха ми.

Поетът изписка:

— О, богохулнико! Как се осмеляваш да вземаш под закрила онзи, който е погубил син на Зевса? Свали си маската, Дионисиево плашило!

Актьорът отдавна беше свалил маската си. По красивото му лице трепкаха пред-залезни лъчи, ясните му сини очи блестяха като звезди, а русите къдри увенчаваха високото му чело с пламтящи вълни. Той наистина приличаше на бог. Юлия се вкамени от светлината на очите му и сиянията на усмивката му.

— Поет е онзи, който щади човека и възславя най-милото в света — мирния живот. А ти, човекохулнико, напразно месиш боговете в земните ни дела. Затова ти и без маска си смешило. . .

Сякаш стрела прободе гръдта на Поета. Той изсъска от безсилна злоба:

— Проклятие, Садалово семе!

— Не скверни името на почетния и увенчания — отвърна му Актьорът. — Теб неразумието те води към безумие. — И като се възви към хората в театъра, той сложи десница на сърцето си и спокойно, с притихнало вълнение каза: — Поклон вам, благородни архонти и стратези, поклон и вам, жени и мъже от тракийско и елинско кърмило! И елин да бях, пак тъй бих отвръщал на онзи, който е глух за правдата на историята. Слово, което разпалва война, не е слово, а змийско жило.

Тъй ни посъветва преди малко Аристофан. — 254436634643Извади от хитона си една сребърна монета и я показа на зрителите. — Ей го колелото на вечното движение, на което ни учи Хераклит, спиците го въртят по безкрайния път на живота. Не е ли по-добре да послушаме Платона: по дългия път на живота всеки да живее в гнездото си, а птиците от всички гнезда да са приятели? Човеколюбив трябва на земята. А то не е химера, а изкуство и мъдрост. Такова семе пося в Месамбрия Садала. . .

Image342512Юлия се надигна от седалката си като омагьосана. Беше побледняла. В копринения си хитон, който лекият бриз несдържано огъваше около тялото и, тя изглеждаше стройна като лотос. Наметалото и се разпери като криле, ръцете и се разключиха и в страшно зашеметение хвърлиха розата от гръдта и към Актьора. Роса овлажни черните и очи, от вълнението на пробудената любов.

Актьорът пое розата, вдъхна мириса и, поклони се на Юлия и напусна театъра. Никой не го последва. Само Омировият подражател неистово ръкомахаше подире му.

Настъпила беше неспокойна тишина. Дочуваше се само далечният плясък на вълни и още по-далечният хармониум от славеи. Залезът докосна с последния си пурпурен веер града. Сякаш за да притвори тази необикновена страница от историята на древната Месамбрия.

Подир богатия Никий бавно пристъпяше сянката на Юлия с бурята в сърцето си. . .

Този разказ, както би казал античният стихоплетец Стезихор, не е верен. Но историческите следи са правдоподобни: маските от гроба на Актьора, надгробната плоча на Юлия, възпоменанието за стихотворението на Поета. Другото още не е изровено от археолозите в Несебър.

Изображението на Юлия на нейното надгробие ми даде основание да пристъпя към сюжета, в който историята присъжда своята истина за тракийската съдба.

В колесница с два коня Юлия е запътена към лоното на Хеката със запалени факли. Това е сянката на недостъпната жрица, която е подарила сърцето си на тракийския Херос, погинал на коня на правдата в полет към мъдрия смисъл на живота.

Едно тревожно ехо от древна Месамбрия.

6hob-(1)

Тракийска Месемврия, художник Васил Горанов



Прочетена 5256 пъти
Tags:
, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,
Няма коментари

Коментирай