14 мар. Жените и децата – Напред!
Във флота има традиция, която живее в една команда, отдавана в най-страшната и тежка минута, когато няма надежди за спасяването на кораба, когато пътниците са принудени да търсят спасение в лодките. Тази команда е останала непроменена, без да е прибавено или отнето нещо от нея, от момента, когато е прозвучала за първи път на обхваната от ужас палуба:
— Жените и децата — напред!
При какви обстоятелства се е родила тази команда? Кой, кога и къде за първи път е отдал командата? За да се узнае това, трябва да се пренесем в средата на миналия век. В самото начало на 1852 година старият морски вълк капитан Салмънд, командир на военен транспорт — параход-фрегата „Биркенхед“, получил от британското Адмиралтейство заповед да пренесе на нос Добра Надежда няколкостотин войници със семействата им.
Във всички краища на света, на всички континенти бързоразвиващият се английски колонизъм заграбвал все повече нови колонии, а за тяхната охрана, за потушаването на недоволствата била необходима сила, нужна била войска.
Завербованите британски Томита имали право, отправяйки се за далечните краища на метрополията, да вземат със себе си и жените, и децата си. Превозването на войнишките семейства ставало за сметка на държавата.
„Биркенхед“ бил дървен колесен параход с водоизместване 300 тона и с пълно парусно въоръжение на три мачти. Двуцилиндровата парна машина с мощност 200 к.с. въртяла гребни колела с диаметър 6 метра и позволявала да се развива на пълен ход 10 възла.
Съчетаването на парусите, насмоления такелаж, дървения корпус, огнедишащите котли и тежката парна машина било противоестествено и предизвиквало недоверие и страх не само сред пасажерите, но и сред самите моряци.
В този рейс пасажерите били натъпкани в трюмовете на „Биркенхед“ като селда в бъчва. При дължина на парахода 60 м и ширина 8 метра на него били сместени 600 офицери и войници със семействата си и 38 души екипаж! Пътуващите на големи комфортни кораби е трудно да си представят в какви условия, в каква невъобразима теснота се наложило на тези хора да извършат уморителното многоседмично пътуване от 9500 мили!
Двупалубният параход, освен живия товар, натоварил и войнишко снаряжение, боеприпаси, оръжие, продоволствие. На борда имало даже и шест малки оръдия: „джентълмените на слуката“ все още се подвизавали по пътищата на океана.
В хладния неприветлив ден на 7 януари 1852 година „Биркенхед“ с прощален салют бавно напуснал ирландското пристанище Куинстаун, подгонен от пронизващите пориви на вятъра, който бил примесен със скреж. Скоро силуетите на пристанищните постройки и очертанията на брега се скрили зад гъстата мрежа на снега и кълбетата черен дим. Само капитан Салмънд, неговите помощници и няколко офицери-пехотинци останали на командния мостик между грамадните кожуси на гребните колела. Скоро на мостика останали само вахтените. Трудният рейс започнал. Напред го очаквали щормовете на Биская и Атлантика, страшната теснота и задухът на корабните помещения, еднообразната храна, тежкият и опасен труд по палубата и в машинното, при пещите на котлите, постоянното клатушкане и опасността от пожар. Обаче капитан Салмънд бил опитен моряк, уверен в своите подчинени, а „Биркенхед“ — здрав, устойчив кораб, построен от добри майстори само преди две години.
Прекосил благополучно бурния Бискайски залив, оставил зад кърмата си нос Сан Висенти, „Биркенхед“ бавно започнал да се спуска на юг, във водите на Гвинейския залив. На кораба животът протичал в обичайните релси. Пасажерите, оправили се след жестокото бискайско вълнение, прекарвали времето си, както могат: устройвали импровизирани самодейни концерти, играели забавни игри, пеели псалми под ръководството на пастора, получавали редовно полагащата им се по договора дажба. Войниците и офицерите според съществуващите възможности продължавали да живеят, както ако са на брега, на полеви лагер: в хубаво време провеждали занятия, с цел да не губят вида и формата си, чистели оръжието и снаряжението. На борда се поддържал строг ред и дисциплина. Провинени и наказани почти нямало.
1895 година е построен фар на местото на крушението
Колкото по на юг се спускал „Биркенхед“, толкова ставало по-топло. Използвайки попътните ветрове, в помощ на машината вдигали парусите, а понякога, за икономия на въглища, пътували само с паруси, макар че британските станции за въглища не били малко по пътя на кораба. Но бункероването отнемало много време и сили и което е по-важно, струвало много пари. Затова капитан Салмънд не пропускал възможност да използва безплатната сила на вятъра. Много от войниците с желание помагали на моряците в тяхната работа.
В средата на февруари „Биркенхед“ се намирал до бреговете на прочутия Каоковелд, или „Брега на скелетите“ — в пустинята Намиб, известна със залежите от елмази, с невероятната сила на прибоя, с множеството необозначени на картите скали и множеството случаи на корабокрушения. Тука капитаните трябвало да бъдат крайно внимателни, за да не попълнят с корабите си колекцията от зловещи останки, осеяли неприветливите и знойни брегове. Капитан Салмънд се оказал на висота и на 23 февруари „Биркенхед“ благополучно отдал котва в залива Саймънс Бей. Изтощителният рейс вече можел да се счита за завършен. Но не станало така!
Докато измъчените от прехода войници и техните жени и деца, редувайки се, излизали на палубата, като напускали ужасната задуха и теснота в трюмовете, едва успели да разгледат непознатия бряг, до „Биркенхед“ пристанал модерен катер. Дошлият с него офицер от щаба на генерал-губернатора предал на капитана разпореждане да го последва в залива Алгоа.
В това време Саймънс Бей бил малък удобен кът в обширния залив Фоп Бей, обкръжен от всички страни с мрачни скали и планини. Една от тях, имаща изключително див вид, сякаш се спускала право над парахода, макар че той стоял на котва на половин миля от нея. На брега се забелязвала бедна зеленина, белеели къщичките и църквата на градчето Саймънстаун. Леко вълнение едва поклащало уморения „Биркенхед“, заливало скалите, стоящи на стража при входа на този уединен, добре защитен от ветровете залив. Сега заливът бил пуст, но през април, спасявайки се от жестоките югоизточни ветрове, от Столовия залив идвали тук всички кораби. Тука спирали на котва и тези от тях, които се насочвали към столицата на Капската колония — Капщадт, както са наричали тогава сегашния Кейптаун.
Пехотните офицери, редувайки се, слизали на брега и ходели даже до намиращия се близо Капщадт. Свалили на брега измъчените жени и деца, за да им дадат възможност малко да отпочинат. Но моряците и придадените към тях войници не почивали: необходимо било колкото е възможно по-бързо да завършат приготовленията за последния преход. Чували се чукчетата на моряците, които укрепвали корпуса на кораба, притягали такелажа, проверявали машината. Облак черен прах обвивал „Биркенхед“ — срочно товарели въглища. С подходящи големи лодки претоварвали нови боеприпаси, оръжия, медикаменти — с една дума, подготовката вървяла с пълен ход.
Губернаторът на Капската колония притеснявал Салмънд да отплава по-бързо: водела се жестока и кръвопролитна война с кафрите, започната преди една година. На войниците предстояло в Южна Африка, за един шилинг на ден, да защищават интересите на джентълмените от лондонското Сити, да защищават интересите на британската корона. Настройвайки местните племена едно срещу друго, използувайки „словото божие“ и евтини дреболийки, английските колонизатори заедно с холандските утвърждавали своето господство над африканския юг. Непокорните кафри, макар и примитивно въоръжени, понякога нанасяли чувствителни удари на колонизаторите.
Рано сутринта на 26.11.1852 година „Биркенхед“ вдигнал котва, внимателно минал покрай коварните стражи на Саймънс Бей и излязъл в океана. В сравнение с изминалия преход предстоящият изглеждал дребна работа. Прекрасна видимост, лек западен ветрец, ярко слънце благоприятствало плаването. Само мъртвото вълнение, преминаващо на дълги ивици от океана към брега, разваляло хубавото настроение. „Биркенхед“ тежко се поклащал от борд на борд и отново много пътници „плащали данък“ на Нептун. Офицерите, войниците и техните жени и деца мечтаели само за едно: по-скоро да пристигнат и да слязат накрая на твърда земя! Нека има кафри, нека има стрели, копия и куршуми, само да свърши това непрекъсващо изнурително вълнение, тази теснота и задуха на трюмните помещения.
Вятърът бил толкова слаб, че вдигането на платната би се оказало безполезно, работел двигателят и корабът пътувал, загребвайки шумно вода с колелата. По десния борд се простирал безбрежният океан, а по левия, на около три-четири мили на брега, се виждали отделни скали и причудливи скални грамади, мрачни върхове.. . Така изтекъл денят, бързо угаснали ярките цветове на залеза, неусетно настъпила нощта. Ярки звезди обсипали небосвода, заблестели океанските дълбини. Понякога изглеждало, че „Биркенхед“ виси в блещукащата тъмнота, откъснал се от океана, без да се е издигнал до звездите. От високата тънка димова тръба от време на време изскачали искри, съперничещи по блясък на звездите.
Уморените пътници заспивали по триетажните нарове. Повечето от войниците, ефрейторите и сержантите се настанили в носовата част. Офицерите, жените и децата били на кърмата, в тесни каюти или в общ кубрик. Специален дозор, както се полагало, преминал по всички помещения от носа до кърмата и проверил дали не гори някъде свещ или фенер, непредвидени по разписание, не пуши ли някой на непозволено място. На дървените кораби противопожарната дисциплина се спазвала много строго!
Чуло се биенето на корабните камбанки, известяващи настъпването на полунощ и започването на „кучешката“ — най-тежката вахта, до 4 часа сутринта. Във времето на парусния флот сред моряците се ширело мнението, че именно в часовете на „кучешката вахта“ особена власт получават тайнствените зли сили.
Сякаш за да потвърди това суеверие, скоро след полунощ откъм левия борд започнала да се издига, закривайки звездите, мрачната грамада на Иглен нос. Още няколко мили и „Биркенхед“, пресичайки невидимата условна граница, преминал от Атлантическия океан в Индийския. Както и досега откъм десния борд се носело мъртвото вълнение, а към левия борд се издигал неприветливият африкански бряг. Тревожно бучал океанът, огромните гребни колела удряли в неспирен такт, хрипкаво дишала машината. Различно хъркане, бълнуване и подвикване се чувало по душните палуби на „Биркенхед“.
Пътувайки със своите 10 възла, параходът оставил зад кърмата си Иглен нос. Било почти 2 часът след полунощ. На мостика се намирали капитанът, вторият му помощник и морякът за свръзка. Двама рулеви внимателно въртели големия щурвал. Слабо блещукала скалата на компаса, от люка на машинното отделение се отразявали мъждукащите отблясъци на лампите. Нищо не предвещавало беда. Както винаги, тя дошла внезапно.
Съкрушителен удар отдолу разтърсил „Биркенхед“. С шум и трясък от разрушаването на дънната обшивка, корабът издигнал нос и неговият бушприт се вирнал нагоре. Остра, необозначена на картите подводна скала разпрала медната обшивка, солидните дънни дъски и мощните дъбови шпанготи. Натъквайки се на коварната подводна скала, „Биркенхед“ внезапно спрял, яростно разпенвайки с движещите се на пълен ход гребни колела мъртвото вълнение. През огромната пробойна навлязла вода. От силния удар на „Биркенхед“ всичко полетяло и се преобърнало. Морякът от мостика изхвръкнал на палубата, рулевите били изхвърлени встрани, капитанът и неговият помощник паднали. Десетки пътници се оказали изхвърлени от койките. Те се блъскали с вещите си по палубата, а водата с шум и плясък ги заливала. Поваляйки се един-друг, разсъблечените войници се устремили към трапа, където станало страшно задръстване. Обезумялата тълпа с многогласен рев и вой на талази излизаша от изхода на трюма върху палубата. Воплите на жените, плачът на децата се носели откъм кърмата.
Пръв се опомнил капитан Салмънд. Като се убедил, че в машинното все още няма вода, той заповядал на офицерите да прекратят паниката сред войниците и заедно с моряците да се опитат да отстранят пробойната, а за всеки случай да подготвят лодките за спускане на вода. Разпорежданията били разумни и правилни. Но след това старият морски вълк допуснал непоправима грешка. Без да изясни размера и характера на пробойната и като смятал по всяка вероятност да изведе кораба на плитчина до близкия бряг, капитанът подал команда в машинното отделение. Машинистите и огнярите били по местата си и очаквали разпореждания от мостика. Трудно е да се прецени на какво е разчитал капитан Салмънд, но той отдал съдбоносната команда: „Пълен назад!“
Гребните колела разпенили водата, параходът потреперал и със скърцане и трясък изпълзял от скалата и се понесъл по вълните. Ревящи потоци яростно нахлули в „Биркенхед“. Той нямал напречни водонепроницаеми прегради. Стремителният поток залял кубрика, междупалубните помещения, нахлул в котелното отделение и за миг угасил пещите. Лишен от ход и от възможността да се пуснат в ход парните помпи, „Биркенхед“ започнал да дрейфува странично на вълнението и носовата му част бавно потъвала. Впрочем на него вече не биха му помогнали никакви помпи! Ако параходът беше останал върху скалата, тогава би било много вероятно да се удаде възможност спокойно да бъдат спуснати лодките, да се хвърлят във водата запасните реи, всичко, което би помогнало на хората да се задържат над водата. Сега на „Биркенхед“ оставали броени минути на съществуване.
Голяма част от машинистите и огнярите не успели да излязат на горната палуба. В залетите носови помещения били удавени немалко войници. Но все пак много войници се лутали по палубата. На кърмата се трупали викащи жени и деца. Офицерите губели самообладание, като усещали палубата бавно да потъва в бездната.
След няколко минути се чул оглушителен трясък. Корпусът на „Биркенхед“ се пречупил в областта на мидел-шпангота. С грохот, разкъсвайки такелажа, разпадайки се на съставните си части, рухнала фокмачтата, след нея, като смачква част от мостика и кожуха на лявото гребно колело, паднала и димовата тръба. Няколко десетки войници и моряци били убити, смазани, осакатени. Ужас обхванал всички. Блъскайки се един друг, хората се нахвърлили към лодките. Никаква дисциплина, никакъв ред повече не съществували. Животинският инстинкт за самосъхранение затъмнил всичко: уважение към жените, децата , ранените. Сляп ужас царял над ревящата тълпа.
И тогава, надвиквайки адския шум, от полуразрушения мостик прогърмя, усиленият от рупора глас на капитан Салмънд:
— Тихо! Командирът тук съм аз! Всички офицер — на левия борд! Войниците! Строй се всички — на десния! Слушай моята команда!
В тъмнината забили тревожно барабани. Сигнални тръби прозвучали призивно. Двама барабанчици и двама тръбачи стояли до мостика и изпълнявали своето служебно задължение. Те не са могли да знаят, че след 60 години техният пример ще бъде последван от музикантите на „Титаник“.
И станало чудо! Като чули известната команда и познатия сигнал, обезумелите хора си спомнили, че са войници. Подчинявайки се на капитан Салмънд, войниците бързо се построили в няколко редици, а офицерите — на отсрещната страна.
— Подготви лодките за спускане! — последвала нова команда, която моряците и офицерите на загиващия „Биркенхед“ бързо изпълнили. И тогава се разнесла командата, която станала безсмъртна:
— Жените и децата — напред! Всички останали — на място!
Разбира се, шест неголеми лодки не са могли да поемат всички намиращи се на борда на парахода. Подкрепяни от моряците, офицерите, войниците и ефрейторите, по направените от тях проходи към спасителните лодки се устремили жените и децата, без делене на класи, без никакви привилегии, както е станало това 60 години по-късно на борда на обречения „Титаник“. Сега всички били равни и за тях се откривал път за спасение!
По-късно спасилите са разказали, че много от жените не искали да се разделят с мъжете си, на палубата се разигравали покъртителни сцени. Налагала се употребата на сила, за да се отделят жените от оставащите на вече наклонената палуба мъже.
За раздяла оставало малко време: пред очите на всички „Биркенхед“ потъвал във водата. Шестте лодки успели да вземат съвсем малко хора. През цялото време, докато продължавало товаренето, барабаните биели, тръбите свирели, а войниците, офицерите и моряците стояли по местата си, вкопчени един за друг, за такелажа, мачтите, надстройката. ..
Първите лодки били спуснати на вода нормално, а на последните — просто прерязали въжетата: те били почти във водата. Под разногласния крясък, плач и викове лодките бързо се отдалечавали от потъващия „Биркенхед“. И тогава намиращите се в тях жени и няколко мъже-гребци чули последната команда на капитан Салмънд:
— А сега се спасявайте по способност! Покажете се мъже!
Силен трясък заглушил последната команда на капитан Салмънд. „Биркенхед“ окончателно се пречупил на две. За миг бушпритът се издигнал нагоре срещу стремително потъващата във водата гротмачта. Кърмата се издигнала нагоре и със силен плясък изчезнала под образувалата се вълна, прекъсвайки изведнъж виковете на тези, които останали на нея. Под ярките равнодушни звезди известно време десетки хора се борили със смъртта, но тази борба не продължила дълго.
Капитанът на парахода-фрегат „Биркенхед“ — Салмънд, неговите офицери и по-голямата част от екипажа споделили съдбата на своя кораб. От намиращите се на кораба 638 души само 184 се спасили. Останалите 454 загинали, но сред тях не е имало нито една жена, нито едно дете!
Вестта за драмата на „Биркенхед“ станала известна в много страни на света. Английският писател и поет Р. Киплинг и посветил поема. Пруският крал заповядал, придружено от биене на барабани, да се прочете разказ за гибелта на „Биркенхед“ пред всеки от полковете на неговата армия, „за да се запомни примерът на войнска доблест и дисциплина“.
Във всички британски ескадри, във всички британски бойни кораби на екипажите е била прочетена заповед за доблестта на капитана на „Биркенхед“, напомняйки за неговата знаменита команда: „Жените и децата — напред!“
Автор: Ю. Дудников: Алманах ФАР84
Прочетена 32378 пъти
Няма коментари