Морето в Българските народни песни

14 мар. Морето в Българските народни песни

За мнозина, които единствено лятно време се досягат с него, морето е само част от пейзажа и затова беше отсъдено, че българинът, открай време земеделец, се чуждее от него — загърбва го, когато строи своята къща на брега, и не го възпява в песни. Наистина ние няма да намерим възславен моряка така, както орача, който оре равното поле със стратурково рало и волове – ангели, но морето присъства трайно и многопосочно в нашите народни песни, легенди и вярвания, то е в основата на българския мит за сътворяването на света, преплита се в епоса и историята. Знак е за любов и раздяла. И това, ако не сме предубедени, е твърде редно и произтича от непрекъснатото ни тринадесет-вековно съжителство с него.

През тези дълги векове българинът в радост и скръб, в униние и подем твърде често се е обръщал към морето за помощ и закрила, или пък се е отвръщал от него, поразен от необятния му простор, от стихийната му сила. Но и в двата случая то е присъствало в делниците и празниците на българина.

Много са следите, които говорят за тази близост, за това родство със страшното и гальовното, с унищожаващото и съзидаващото море. Намираме ги в археологически и писмени паметници, срещаме ги в историческите писания, но най-силни и все така непосредствени, вълнуващи и затрогващи, както при тяхното раждане, са в народните песни. В този неизчерпаем извор на национално достойнство, на дълбок лиризъм, на несекващ стремеж към познание и красота.

Прародината на индоевропейците е била някъде около Черно море (може би „златният“ некропол край Варна от края на петото хилядолетие преди новата ера принадлежи на един от ранните им центрове), но думата за море е различна у разните клонове на това голямо езиково семейство, което дава основание да се мисли, че морето не е участвало във формирането на тяхната цивилизация. И затова в митологичните им представи морето е първообраз на хаоса, враждебна стихия, свързана със смъртта, и обиталище на змея на дълбините.

23 (1)Сред индоевропейските народи гръцката цивилизация е изключение, защото нейна люлка е Крит, който заедно с островите в Егея и Йонийско море породил ако не легендата за тайнствената Атлантида, то поне представата на балканците, че някъде там, сред морето, има чуден остров — нещо като изгубения рай от детството на човечеството. Но познавачите отбелязват, че тя, гръцката цивилизация, също се страхува от морето — малко градове от архаична Гърция са били построени на самия морски бряг и пристанището обикновено се е отделяло от града, а Одисей мореплавателят ще намери покой „накрая далеч от бурливата шир на морето“, когато срещнатият няма да знае що е весло и ще го нарече веялна лопата за жито.

Като наследници на траки и славяни, които са индоевропейци, българите също имат представа за морето като образ на хаоса, от който близнаци-демиурзи в образа на птици съграждат порядъка. У нас са известни множество християнизирани варианти на мита за първотворението, в който Господ и Дявола вземат пръст от дъното на морето или пък морска пяна и създават земята. Бог посажда орех сред земята, връзва златната люлка и заспива, люлеейки се, а Дяволът го взема, за да го хвърли във водата и да го удави, но не стига до вода, защото земята все расте под него. Зрънце от този мит се е запазил и в легендата за създаването на Калиакра.

Рибарите от Българево, които и досега хвърлят къс хляб или риба, когато минават с лодки покрай носа, разказват, че турци погнали свети Никола и докато той бягал към морето, под нозете му растял полуостровът. Отглас от същия мит виждаме и в коледна песен за съграждането на църква с три врати върху бял камък сред „синьото Черно море“, която е позната в Българево, но много повече варианти са известни от Русенско. В тях син галунчец или чер гарванчец вади от морето мрямор камък, на който съгражда Света гора – Рай манастир. В Кацелово, Русенско, пък се пее за морска пяна, която се намира в мярна чаша, а тя от своя страна — в мярно ведро под високо зелено дърво. Това зелено дърво всъщност е т.нар. „световно дърво“ в митовете на българите, чрез което се организира и подрежда пространството.

Именно като задължителна съставка на триделното пространство (море-земя-небе) в обредно-митологичния комплекс на българите, морето твърде често се възпява в обредните песни на селища, които са опазили традицията до наши дни. Например в село Аспарухово, Варненско, пеят за малка мома, която царят харесва и заповядва на слугите си да замрежат небе, земя и Черното море, за да я уловят; Сурата ламя, преследвана от тримата братя-близнаци, преминава от гора горунлива в гора бръшлянова, а накрая се хвърля в Черното море, откъдето те я изтеглят с мрежи и я посичат; соколци носят дар на цар Костадин — крапе риба от Черно море, вакъл овен от Чисто поле и девойка от Цариград.

Според народната вяра има три морета — Черно, Бяло и Синьо и тази представа е засвидетелствана в епическата песен „Крали Марко изгубва силата си“. Всесилният Крали Марко се хвали, че може да излезе да дели „мегдан“, т.е. на двубой и с „Господ от небеси“, разиграва своя кон и земята изнемогва, а порядъкът е заплашен:

Се разиграл коня пеливана,

се затресла кутра църна земя,

завеяли силнине ветрови,

прибучали реки и езера,

заиграло оно Църно море

и со него убао Бяло море,

Сино море бучит и клокочит,

планинето трещат, се прекършват…

В тази песен Марко се явява митичен герой, застъпник по изключение на враждебните сили, затова е победен в двубоя, но за нас е важен образът на трите морета — разиграни, бучащи и клокочещи. Под такъв образ най-често срещаме морето в българските народни песни, плод на стара митологична концепция и в съзвучие с епитета „черно“, който най-често го придружава. За отбелязване е, че дори когато песните са записани от места, близо до Бяло море, народният певец пак нарича морето „черно“.

Scan-2Познато като Понт Евксинос (гостоприемно море), в края на античността и в началото на средновековието то вече е известно като Черно море и причините, поради които се прекъсва античната традиция, трябва да търсим в трайното усядане на нови млади народи в земите на неговия басейн. И не ще сме далече от истината, ако кажем, че макар прабългарите и славяните да не са били негови „кръстници“ (смята се, че е дадено от персите), то поне трайното закрепване на днешното му име — Черно море, дължим на тях.

Черно море се явява една от основните пространствени точки в обредно-митологичния комплекс на българите и наред с бял Дунав, Стара планина, Романия, Влашката земя, Добруджа, Цариград, Света гора, Перин, Славееви гори, то много здраво и трайно се обвързва с главните български езически богове — Перун, Влас, Слав, Стара божа майка, катоЧерно море и бял Дунав съставят двойка, която се противопоставя цветово, защото се противопоставя и по смисъл. Морето е враждебна стихия, където живее змеят на дълбините, а река Дунав се мисли като вариант на „световното дърво“, чиито корени са при вливането, докато притоците образуват короната. В подкрепа ще кажем, че в песните Дунав извира от Златна ябълка и че под това име, известно в домашни хроники, сочат ту Будапеща, ту Рим и Виена.

И тъй като змеят на дълбините обитава и в корените на „световното дърво“, то съвсем понятно става защо един от ръкавите на река Дунав при вливането и в Черно море е наречен Свети Георги, който е християнизираният вариант на Змеебореца в езическата ни митология. Всъщност целият морски бряг се явява контактна зона с враждебната стихия, обитавана от змейове, морски лами, морски юди и пр. (виж и името Змейково на езеро в Добруджа, до самия бряг) и затова е пълна със защитни топоними, които по времена християнството са били „осветени“; полуостров Свети Никола, нос Света Анастасия, нос Свети Тома, островите Свети Иван и Свети Петър, Дяволското блато, връх Свети Илия в най-източната част на Стара планина и др. Обикновено брегът се пази не само от светци и светици в песните, но и от митически и епически герои: край брега на морето намират заспала или затворена в сандък света Неделя, дете Голомеше играе край брега на сух пясък. Крали Марко е легнал край Созополе, мома е гледала как Дан войвода се бие с млад змей в морето и пр.

Но митът за първотворението се повтаря на обредно ниво в: началото на всяка Нова година, като в коледните песни се пее за порушаването на стария свят и съграждането на новия. Затова обикната повсеместно е песента за разбунтувалото се море, което иска да потопи Света гора, защото стар калугер е греховен — посякъл е цар Костадин, когато турци са слезли и са порушили Цариграда. Това напомня посичането на царя на сатурналиите в античността, който бивал ритуално развенчаван и посичан при смяната на старата година с нова, но по-късно сюжетът бил преосмислен като падането на Цариград-Константинопол и посичането на последния византийски император Константин XI Палеолог.

Нарушаването на порядъка може да бъде представено и чрез изгарянето на Света гора от светец-змееборец и гръмовержец, най-често Илия, та не могат да се осъществят преминаващите обреди — кръщаване, венчаване, и светците се събират „на пред бога на съдница“, обвиняват виновника, затварят го в меден ковчег и го мятат на дъното на морето. Сред вариантите на тези песни видно място, с оглед на нашата тема, заема песента от село Аспарухово, в която народният певец майсторски е предал ритъма на развълнуваното море. И едва ли за него морето е било само част от пейзажа на родния му край — Аспарухово е на петдесетина километра от него.

Разигра се, разигра се Черно море,

кат играе, кат играе и се бие,

и се бие, и се бие, и разбива,

и разбива, и разбива, и разлива,

и разлива, и разлива, и залива,

и залива, и залива бяло бреже,

бяло бреже, бяло бреже, бял манастир,

бял манастир, бял манастир,

Света гора…

Внушителна е представата, която ни разкрива още една песен от Източния Балкан — от село Булаир. Пели са я пак мъже, балканджии, в нощта на Бъдни вечер — могъщо и гърлено:

Слязъл ми Господ сред Черно море,

хей, коладе ле, мой коладе ле,

сред Черно море на мрямор камък,

хей, коладе ле, мой коладе ле…

Пак в бъднивечерската нощ към тях прибавяли своите гласове мъжете от село Бабово, Русенско — в самата равнина, орачите, които уж никога не били виждали море и като го били видели, казали, че е толкова много водата му , та не могат и два вола да я изпият. И тук Господ слязъл сред Черно море, но навеждайки се да пие, изтървал „божото миро и честния кръсчец“, та и затова го проклел:

Да те видя, Черно море,

да се биеш от бряг на бряг,

талаз да дигаш до синьо небе,

от дъното пясък да хвърляш,

да разбиеш стари манастири!..

В песен от Маджарово, Хасковско, записана от преселници-беломорци, Черно море пък е прокълнато от свети Георги. Тук пасторалната картина е светла и пролетна, видяна през погледа на овчари, които възпяват своя покровител свети Георги. Тръгнал да види дали добре са иззимили овцете, той среща Ян кехая, който му съобщава радостната вест, че всичко е живо-здраво, че все овчар е с по агне, а сам той — с две, едно от които е курбан за светеца. На светията му става драго и досущ като античен бог вади златна свирка, за да посвири. Цялата природа почтително се е заслушала, само Черно море не послушало, та бива прокълнато.

Море, море, Черно море,

да се люшкаш и със вятър,

и със вятър и без вятър!

За спасител на моряците в бурно море се смята свети Никола. Изхвърлен в последно време от пантеона на светците от католическата църква, той е един от най-тачените в миналото от българите. Наричат го в песните „най-стар светец“, а дори и бог. Не е трудно да видим в него наследника на Посейдон от древногръцката митология. Цяла поредица негови подвизи виждаме изписани в знаменитата Боянска църква. Според една песен, когато светците са си поделяли света, на Илия се падат гръмотевици и трескотевици, т.е. той е гръмовержецът в християнския вариант на езическата митология, на свети Петър се падат райските ключове, на свети Иван — кумство и побратимство, а на свети Никола

падна му се по море да оди,

да си оди по море, по Дунав,

да си оди, гемии да крепи…

66072_160880890603360_7512419_n

Според една много популярна никулденска или коледна песен всички светци се събират на трапеза, свети Никола идва последен и сяда начело, взема чаша с вино, но заспива, изтървава я и преди да стигне земята, я улавя, тъй че скъпоценното питие не се разлива. Запитан от своите сътрапезници, светията разказва, че в това време кораб се е давил в бурното море и той се е притекъл на помощ. Между моряците и техния патрон съществуват простодушни сърдечни отношения, каквито човекът от миналото, щом изпадне в беда, иска да има с божествените сили, които за него са съществували реално. Затова е обяснима и вечерята за отплата:

Ой, боже ле, свети Никола,

изкарай ма на краища,

на краища, на брегища,

ще те гостя вечерничка,

вечерничка — морска риба,

до рибата —кило вино,

до виното — младо агне…

Дали комбинацията на риба с агне е характерна за българската трапеза, дори била тя с участието на бога на моретата, е въпрос на проучване, но че само едно кило ще бъде крайно недостатъчно, е съвсем явно, защото, щом стане дума за море, както и за любов, българинът замесва и лозата , и нейното палаво внуче — виното. Достолепна и не съвсем земеделска е картината, в която една песен от средата на Дунавската равнина ни рисува светията като корабостроител:

Рано рани свети Никола

у велик събор в света неделя, коладе ле,

зад сърмен пояс — вити средли,

у левичка — златна тесличка,

у десничка — крива брадвичка.

Свети Никола отива в зелена гора, където търси дърво „юлаво“ (според други песни корабите се дялат от дърво елово, граница или явор), което е триклонато, за да направи три кораба.

Ще ни сепнат и картините, които българинът е нарисувал в своите песни, използувайки пейзажа на морето. Ето и няколко примера:

Изтекли ми са до три слънца

право ми пладне в Бялото море,

не са ми били до три слънца,

най са ми били до три кораба.. .

Змей прелете преко Църно море,

под крило му гиздава девойка. . .

Изгряла е пъстра зора

среди нощем в Черно море…

В това море освен кораби-слънца има и елен със златни рогове, върху които има одър, а на одъра — майка с мъжко дете. Змейовата и Богдановата мама строи стълба в небето, но и мост над морето, по които минават вражалци, рушители на порядъка. Зелено дърво плава по море, плаши всички с появяването си и изповядва, че е тръгнало да търси избраница за брат си. Освен горски юди в българските песни има и морски юди, станали причина за гибелта на двама братя-близнаци; Крали Марко и Свети Георги се сражават с морски лами. Два или три соколца се вият над Черно или Бяло море, за да уловят златната рибка или риба-кривоперка,която според някои изследвания е вариант на Змея на дълбините. Затова тя се оказва набучена на маждрака на светеца-змееборец Георги и нейното ритуално изяждане от светци на трапеза прилича на изгарянето на бъдника в огнището на Бъдни вечер.

Често се възпява и белият камък сред морето, на който Господ, свети Никола, син галунчец или поп Горгора съграждат църква, но на него стъпва и юначната и храбра Вида, която спуска коси и вдига глас, присмивайки се на войници, че не са я познали. На този бял камък расте и лоза, в която се крие тайната на живота, на неговото зачеване:

Сред море, мамо, бял камън,

бял камън, бял самороден,

на камън лоза зелена

червено грозде родила…

Тази представа е сходна с представата за чудно дърво, което расте сред морето, то е дърво-златна ябълка и под нея дремят три лами-кучки, нейните пазачи. И за да получат ръката на някоя хубавица, храбри младоженци и техните помощници са длъжни да отидат чак там, да откъснат трите ябълки, ако не предпочетат да изскубнат дървото издън корен, за да покажат, че са истински юнаци.

Scan-31Морето е и метафорична преграда, която преодоляват юнаци, открили своята лика-прилика в девойка „презморчанка„. Женихът Янкул Чобан е потеглил с тежка сватба, девер му е сам Дели Марко. Морето е заключено, женихът страхливо отстъпва, но пристъпва Марко и го отключва, а в някои варианти го удря, за да стори път и да минат „като по сухо“. Като ще пресуши морето, народният певец донатъкмява дотам работата, щото „по песоко божур ураснало, / низ божура модра перуника„. А когато на връщане морето е пак бурно и иска да издави сватбарите, начело тръгва женихът. И ако младоженката се случи милостива, а и юначна, взема прошка от кума, сваля булченската премяна и сама нагазва, понесла деверите на венчето си и младоженеца — в полите си. Както се вижда, с епически размах и на въображението бива преодоляно морето — Черното и Бялото, — което дели двата дома и двамата млади.

Освен „презморкиня“ има и мома „пливоморка„, която се обзалага с друговерци да преплува двете морета, че на всичко отгоре певците прибавят и белия Дунав. Както трябва да се очаква, момата печели облога. Българинът по остроумен начин е обвързал непокоримата стихия на морето с женското начало, защото и тънка Янка или някоя друга „капризна“ мома гради град сред морето или край него и иска от лудо-младо да изведе от море вода и да я въведе в момини двори, да посади сред море лозе и по брега дюли. И то хем като ги насади, да дадат плод тутакси, че да и ги поднесе като дар. Към тези задачи с „повишена трудност“ следват прескачането на триста харби (вид средновековно хладно оръжие) и изплитането на въже от пясък.

Ние сме изгубили ключа към разгадаването на този сюжет, но саденето на лозе сред море или край море, както е в една много широко разпространена песен, ни кара да предположим едно антично наследство. За Омир морето е „винобагро„, а и самият бог на виното Дионис се отърва от злодеите-пирати, като на кораба порастват лози, които дават гроздове. Че морето и Дионис и сред траките по черноморското крайбрежие са били свързани, личи и по старото име на Балчик — Дионисопол. Пак мома Яна, но тоя път от Гюл-гюлюм града, бива хвалена от своята майка, че нийде я няма нейната хубост.

Името на моминия град Гюл-гюпюм града, Гюлюм града или Гюлюмполи е сходно с Гюлград, под което име е известна сред местното население средновековната крепост Калиакра. Като имаме предвид, че при прабългарите, посоките на света са играели значителна роля при организиране на пространството, става ясно защо при Калиакра, която се намира на изток от столицата Плиска, има толкова много езически жертвеници. Един от тях в землището на село Българево и недалеч от Калиакра е на самия висок скалист бряг на морето, наречен Картал ела, т.е. Орльово копито.

Той представлява правоъгълно корито, закопано недълбоко в скалата, свързано с кръгла яма за изтичане на кръвта или виното. Тъй като отворът за изтичане е на изток, към морето и към изгряващото слънце, може да се предполага, че жертвата е била пренасяна или на морето и неговия покровител, или на бога слънце. Самата местност наоколо е камениста и през пролетта тук разцъфтяват в огромно поле перуники и божур.

Scan-32Ще припомним една песен, записана от старото местно население на Североизточна България, в която мома, запитана дали е брала „в поле перуника“, отвръща, че е гледала как Дан войвода се бие със змей или жълто смоче. Ще рече, че двубоят между Змеебореца и змеят на дълбините е притъкмен към пролетта, както впрочем е змееборството на свети Георги. Към казаното дотук за Гюл-град-Калиакра трябва да прибавим и мюсюлманската версия на змееборството на светеца Саръ Селтък (Жълтокожия), както и намерените при археологически разкопки релефи на конници, в които трябва да виждаме епическия герой — конник и змееборец, пазител на крепостта и крайбрежието, защитник на етноса и неговата територия.

Най-ранната историческа песен за морето ни се струва да е една коледна песен от Сливенско. Макар да има структурата и клишетата на обредната песен, да споменава и за хайдути, тя все пак таи зрънце истина за утвърждаването на българите по крайбрежието: Хайдут Димо е обсебил край морето триста села — „той да себи, той да съди“, а момче-гърче изпраща слуги да искат от него тристата крайбрежни села. Българските епически певци свързват с морето съдбата на Момчил юнак — независим феодален владетел от половината на XIV век в Родопите и Беломорието. Пред своята крепост Перитеорион, променена под влияние на турски в Бурукале и Бурунград, той се сражава срещу обединените войски на турци и гърци и бил убит. Според песните в последния си час отива с коня си в Бяло море. Показателни са прощалните му думи:

Мари, пусто Бело море,

ти си ми си изкутило,

изкутило, изхранило,

ти да си ма и кердосаш!

В някои исторически песни поличба за падането на българското царство е падането на слънцето в морето, трагичните събития през XIV и XV век косвено биват отразени и чрез песни, в които мома лови триста глави юнашки в морето и заплакват триста майки. Турци гонят мома Драгана и тя като звезда се нишва низ Черно море! Какво е това — морето е спасител или смъртта е спасителката от позора. Звездата и морето ще събере на едно място народният певец заради мома, която не иска да стане робиня и така ще повтори чрез една кратичка песен множество легенди за непокорливото ни племе. Дълга е историята ни, цели тринадесет века, и сякаш нея виждаме като „царево друми / дълго та широко / нийде края няма — / края край морето. ..“

Ще ни изненада със съхранената памет за брежно битие една песен за бяла Стана Урдовизка, която е от средновековния град Урдовиза от странджанското крайбрежие. Тревожна в своята хубост и краткост е песента за трите орли — печални вестители за поражението в битката на народите край Варна през 1444 година. Отглас от действителни исторически събития е песента за превземането на Малта, за укрепването на Варненската крепост.

За майстор Мано, който гради кула у Солун, та чак до мъките на тракийци: заточването на част от населението на Западна Тракия през 1921 — 1924 година, когато искат в морето да ги нариват и когато параходът потегля.

Та се надуха, надуха, силни ми, бяли вятрове от жалби и от грахове!
И тук ни лъхва оная печал, позната ни от Яворовите стихове — „от заник слънце озарени / алеят морски ширини…“

В по-късно създадените песни представите за морето се изместват от митологичното му възприемане към конкретното, реалното му присъствие в живота на човека. Не само че то се „укротява“ и по него тръгват „триста гемии с бели ветрила“, но и имената на градове, крепости, селища са вече истинските. Не Будимграда и Котел, а Каварна, Варна, Созопол, Урдовиза, Драма, Солун и др. бележат в песните и нашето присъствие край морето и в морето. От многобройните песни за гемиджии и гемии, натоварени със стока, научаваме за крайбрежните тържища и за морската търговия, открехва се завесата към душевността на господаря на морето — морякът-търговец. Обикновено в бурно море той обещава оброк, но щом стихва, отмята се. А Андон Гемиджи направо казва, че той се надява не на бога, а на здравата си гемийка:

Андон гемиджи не бога моли,

не бога моли, не курбан коли,

не курбан коли, не свещи пали,

вав сред морето противно стои,

противно стои на вятровете

и на вятрове си отговаря:

— Я са не боя от бели вятри,

от бели вятри, от дели поряз,

мойта гемийка — бакър капийка!

В песните за гемиите непременно присъства и по една мома, която ги брои — в една от тях е нейното либе. Калинка се е залюляла над море на два каика, с развени коси като на паун перата, и когато гемиджия я предупреждава да бъде по-кротка, защото майка и ще и се кара, тя му отвръща:

Гемиджийче, лудо гемиджийче!

Ако ти е мила Калинка,

карай каика надолу,

надолу къде Стамбула —

коприна не ми достигна,

вътъка сирма и злато. ..

Или пък булка пита гемиджии има ли някой от Троян, та да прати голям армаган — на майка и баща два ножа, че я оженили далеко. Далечната женитба, кълната и оплаквана, бива представена като женитба „през три води, четвъртата — Черно море“. Тъй още веднъж се появява темата за морето, което дели двама влюбени или близки хора. В сватбена песен, изпълнявана в деня на раздялата на младоженката с майка и, дружките я приканват да излезе и да види „как се море дели / на две, на три дяла /,тъй се чадо дели / от майка, от баща“. Тук се налага да припомним, че ако другите варианти на тази сватбена песен на прощаването и разделянето свидетелстват за светоусещането на човека от планината („ела се вива-превива, мома се с рода прощава“) или на земеделеца от полето („както се дели жито от слама, тъй се разделя чедо от мама“), то нашият пример категорично сочи за едно трайно присъствие и на морето в духовния свят на българина. Тъй и до сравнението на момината снага с тънка топола и равна зелена ливада се нарежда и едно съвсем „морско“ виждане — „снагата е кротка гемийка сред морето“, момините вежди пък се чернеят като угар край море. Като завършек на една позната любовна история — овчар вика на помощ майка, баща и либе, но се притичва само либето, следва овчарската мъдрост на Нанко Чобан:

С майка и баща до време,

с първо либе и през море!

Псе пак, като иска да ни опише голямата любов между двама млади, народният певец продължава да пали или изсушава морето, както в митичните и епичните песни — двама влюбени са се разминали, но ако стореното и изказаното завържат в „бошчичка“ и го хвърлят в гора, тя ще изсъхне, хвърлят ли го в море — то ще се запали.

Пред записаните след войните песни ще срещнем дори песен, в която мома е влюбени в моряче от кораба „Надежда“:

Обичам, мамо, обичам

матросче любе да любя,

покрай морето да седя,

моряци, любе, да гледам

от Варна града голяма,

от парахода „Надежда“.

Продължението е както при другите песни за любовта към войниците — без да е необходимо, момата се заканва боса да мине Балкана, за да постигне онова, което е намислила. Но ненадмината по хубост и по сила на внушението за мене си остава една песен, която записах през шейсетте години в умиращите тогава еленски колиби и макар тя да има многобройни варианти, в които обаче вместо морето стои бял Дунав, си мисля, че е „пипната“ от някой наш възрожденец:

Ние лесно ще се разделим,

ала трудно ще се забравим!

Аз ще те, либе, забравя,

кога морето пресъхне,

суха морава да стане,

орачи да я изорат

и с бяло лозе насадят,

и бяло грозде наберат,

и бяло вино налеят —

да пия, да се напия,

пиян дано те забравя!

Тази дионисиевска нотка в песента отново ни препраща към старинната представа на българина за насаденото сред море лозе, но тя вече е преосмислена и включена в една осъвременена душевност, където дори виното променя цвят и от вечно възпяваното червено става бяло — пак като белия Дунав, но и като бялата лястовица. Защото трайното в една литература се гради, като се опазва онаследеното: подобно на народнопесенната представа за разиграното море, и у Вазов Черно море на изток „се бунтува и светлей“, и у Яворов яростните вълни почиват „в игра стихийна уморени“, та до онази наша песничка, почти игриво-закачлива, в която моряците се връщат от бурното море. . .

6_1

Но в своя многовековен досег с него българинът го е видял не само като обиталище на зли демони и могъщи стихии, не само като смърт и като ярост, но и като мярка за голямата любов, като място за зелената лоза на живота. С лекота и непринуденост в народната ни поезия се съединяват крайности, за да се получи ново единство: „на връх небе слънце грее, / на дън море бисяр свети“. И този бисер, съзрян от певците на дъното на морето, прераства в една метафора на усвоеното. Все пак българинът е успял да открие бисерът в морето, за да закичи с него една мома, и това още веднъж потвърждава предположението ни, че векове наред той е бил „на ти“ с него.

Автор: Анчо Калоянов; Алманах ФАР84

IMG_5304-copy-1



Прочетена 8531 пъти
Няма коментари

Коментирай