На един дъх в синята бездна

05 ян. На един дъх в синята бездна

На 16 юли 1913 г. един невзрачен мустакат грък шокира 945 членния екипаж на италианския боен кораб „Регина Маргарита“, който бе видял какво ли не в току-що приключилата морска война с Турция. В дървената си лодка в дълбокия залив Пегалия, остров Карпатос, 35 годишният Георгиос Хаджи Стати свали невъзмутим ризата и панталона си, гушна плосък камък под мишница и се хвърли в синята бездна, за да освободи минути по-късно котвите на кораба, заплетени на дълбочина 80 метра. Екипажът по палубите на „Регина Маргарита“ с право бе в ступор. Нямаше абсолютно никаква позната на медицината и науката в този момент причина 35 годишният Георгиос Стати да се гмурне „с обратен билет“ на такава дълбочина.

Той бе висок 1,70 м, тежеше 65 кг, страстен пушач със сравнително малък обем на дробовете, страдащ от белодробен емфизем. Издържаше едва 40 секунди без да си поеме дъх на сушата, и бе почти глух – със спукано тъпанче на едното ухо. Георгиос дори не можеше да бъде наречен рибар на 100 процента, той бе по-скоро рибаро-гъбар, защото събираше безгръбначни сюнгери под водата.
И с всичко това проблемите му едва започваха…

Георгиос нямаше кислороден апарат – той ще бъде изобретен точно 30 г. по-късно от един велик изследовател. Георгиос не разполагаше дори с подводни очила, те ще се появят през 1930 г., нито с плавници и неопрен, създадени почти 40 години след легендарното му гмуркане край величествения „Регина Маргарита“.
„Но как тогава, по дяволите, успя да го направи?!“ – чудеха се лекарите, докато записваха данните от прегледа на гърка в медицинския дневник на кораба. Те бяха чували за съществуването на гмуркачи още в дълбока древност, но със сигурност не си даваха сметка, че в този момент са първите в човешката история, документирали така детайлно дълбочинно спускане на фрийдайвър.

Историята за гърка, който разказа на докторите на „Регина Маргарита“, че се е гмуркал и на 110 метра, е разпространявана като легенда до 2001 г., когато италианските военноморски сили разкриват архивите си и потвърждават цялата фактология. За успешната мисия на 80 метра под вода Георгиос Хаджи Стати, баща на 4 деца, получава правото да лови риба с динамит до края на живота си. Също и 5 лири стерлинги, които в ония години се равняваха на 33 грама злато или една прилична месечна заплата в Гърция.
Георгиос Стати не забогатя, но остана завинаги в историята на фрийдайвинга – свободно гмуркане, което често погрешно се опростява до няколко техники на апнея („без дишане“, от гръцки – б. а.) – задържане на въздуха за престой под вода.

Image-5

Статия в италианската преса за подвига на Георгиос Хаджи Стати, публикувана в началото на миналия век.

Гмуркането само с маска и плавници днес обединява хора от цялата планета Земя – това е начин на мислене, философия за тоталното отпускане, за сливането със света на голямото синьо – света, от който е произлязъл човекът. Един изгубен свят, към който човечеството се стреми от хилядолетия.

Древни ловци на миди и бойци за военен саботаж

Не случайно няма море или океан, в което да не са открити доказателства за желанието на хората да покоряват морските дълбини. Удивително е, че най-древните археологически свидетелства за това не идват от топлите морета и океани, в бреговете на които са процъфтявали най-великите цивилизации. Първите факти за съществуването на свободни гмуркачи са от цели 5400 години преди Христа и са открити в Скандинавия. Разкопки в наши дни показват, че през каменната ера по бреговете на днешна Дания и Южна Швеция са живели хора, които са се гмуркали, за да вадят от морето миди, с които са се прехранвали.

Image 6И все пак апнеята е била особено разпространена сред народите, живели около Червено море, Средиземно море, Индийския и Тихия океан. Артефакти, открити в Месопотамия, декорирани със соленоводни перли от специални миди, доказват, че в този район е имало свободни гмуркачи 4500 години преди новата ера. Древни ръкописи и седефени орнаменти изобразяват апнеисти и в египетската цивилизация (3200 г. пр.н.е.).

Японски хроники (2000 г. преди Христа) описват „амасите“ (наричани още ами) – гмуркачки, които вадели от морето миди, за да извличат от тях красиви перли. И в днешно време жени от Япония и Корея използват техните примитивни, но изпитани техники. На възраст между 17 и 50 г., те достигат морското дъно с камъни за тежест, като се гмуркат голи по 8 до 10 часа на ден на температура от малко над 10 градуса по Целзий.
Гърците и римляните отглеждали масово морски гъби (сюнгери), което без съмнение е ставало с помощта на апнеисти. Древната история обаче свързва свободните гмуркачи не само с прехраната, а и с военното дело.

Една от най-любопитните истории е разказана от Херодот (500 г. пр.Хр.). В нея главен герой е гръцкият моряк Сцилис, който диша под вода с тръстика, докато реже швартовите въжета на персийските кораби. По време на гръцката военноморска кампания Сцилис бил пленен и качен на кораба на персийския цар Ксеркс I. Когато там разбрал, че персийците ще атакуват гръцката флотилия, той грабнал нож от колана на пазачите си и скочил зад борда. Персите не го намерили под водата и предположили, че се удавил.

Сцилис изплувал и през нощта се промъкнал до корабите от флотата на Ксеркс, като срязал швартовите им въжета с ножа, а след това преплувал цели 15 км, за да се върне при гърците около нос Артемисум. Римската империя пък столетия по-късно разполагала със специален военен отряд „Уринаторите“, който вадел изгубени котви и премахвал водни заграждения.

Още легендарният гръцки философ Аристотел документира често срещаните проблеми на апнеистите – кръв от носа и болка в ушите. Самата техника на гмуркане обаче, в която основното е правилно изравняване на налягането и възможно най-плавно движение за минимално „изгаряне“ на кислорода в белите дробове, практически не е променена и до днес. В последното столетие тези техники се усъвършенстват, а свободните гмуркачи вече разполагат и със съвременно оборудване.

След хиляди години спускане към дъното с плосък камък, днес той е заменен с удобни тежести по колана на фрийдайвъра. Гмуркачът вече не се взира като Георгиос Стати под водата, защото гледа през удобна маска. Той няма като легендарния грък болки в гърба, защото е уютно защитен от студа в мек, неопренов костюм. Но дори и когато в средата на XX век започва бурното покоряване на морските дълбини, комфортът в този спорт все още не е налице…

Човекът делфин Жак Майол

Изумително е как едно велико изобретение може да предизвика истинска революция и икономическа експанзия в един спорт и в същото време да дръпне ръчната спирачка в развитието на друг.

Легендата във фрийдайвинга Жак Майол, сниман в морето на фона на скачащи над водата делфини. На снимката долу целува любимия делфин Клоун.

Легендата във фрийдайвинга Жак Майол, сниман в морето на фона на скачащи над водата делфини.

През 1943 г. изследователят и директор на Океанографския музей в Монако Жак-Ив Кусто и френският инженер Емил Ганян успяват да създадат уникален автоматичен клапан-регулатор. Устройството не само дозира въздуха, подава го през тръба при вдишване и издишване, но и изравнява налягането му с налягането на околната среда. Звучи малко сложно, но това е първият подводен дихателен апарат. Той е наречен от създателите си автономен скафандър, но когато две години по-късно, след края на Втората световна война, Кусто и Ганян го лицензират и пускат на пазара, търговското му име е Aqua-Lung, което го прави известно в цял свят като акваланг.

Първият самостоятелен дихателен апарат променя из основи начина на гмуркане и позволява на човека, макар и по изкуствен начин, да стои много по-дълго под водата. Новата техника на гмуркане предизвиква появата на стотици федерации и асоциации на водолазите по цял свят. Откритието се превръща в цял икономически и научен сектор, който в следващите десетилетия ще усъвършенства непрекъснато водолазната дейност в световен мащаб.

Тази внезапна експанзия ще остави на заден план развитието на един много по-естествен начин на общуване с морето – света на свободното гмуркане. И все пак, макар и поставени дълги години в медийна и обществена сянка, в следващите години ще се появи ново поколение фрийдайвъри, които ще преминат границата от 150 метра дълбочина с една глътка въздух. Невъзможно постижение според учените, които в онези години смятат, че белите дробове на човека се смазват от налягането още на 50 метра под морското равнище. Военен пилот и запален харпунджия, италианец, роден в Унгария, е един от пионерите – Реймондо Бучер.

Image 9На 5 февруари 1950 г., гол до кръста, той се потапя в студените води край Неапол, за да извади от 30 метра дълбочина парче хартия, поставено в цилиндър, като доказателство за постижението си. По-късно Бучер ще признае, че е приел предизвикателството, за да спечели голям облог – 50 хиляди лири, с осигуряващия водолаз, който го чака долу в крайната точка на гмуркането му. Две години по-късно Реймондо Бучер е един първите заснети с камери гмуркачи, когато се спуска вече на 39 метра.

В следващите години рекордите му бързо са подобрени от Алберто Новели, Америко Сантарели, но истинската експанзия в този спорт стартира с италианеца Енцо Майорка – в следващите 25 години той доминира в свободното дълбочинно гмуркане. Майорка пръв преодолява бариерата от 50 метра и поставя цели 17 световни рекорда.

Историята му е разказана в култовата за фрийдайвинга лента „Безкрайна синева”(Le Grand bleu) на режисьора Люк Бесон от 1988 г. Майорка е изигран във филма от актьора Жан Рено. В тази изключително красива лента Бесон, който е израснал в семейство на инструктори по подводно гмуркане, пресъздава вечното съревнование между Енцо Майорка и един от най-великите гмуркачи на всички времена – Жак Майол, наричан още „човекът делфин“.

Роден в Шанхай през 1927 г., Майол отива на почивка със семейството си в Марсилия през 1939 г. Втората световна война обаче удължава с няколко години ваканцията им, а младият Жак се гмурка на близкия плаж Лидо, за да избяга от ужасите на войната. Още тогава той решава, че трябва да се научи да се гмурка и плува като делфин.
Майол е кармично свързан с морето – неговите предци са живеели в Пуерто Рико и на Балеарските острови. Дори името му на езика на ацтеките означава „този, който излезе от водата“.

В следващите години Жак Майол ще завърши философия и ще работи като кинооператор, журналист, дървосекач, актьор, писател, пианист. Но именно работата като журналист ще стане причина за една от най-важните срещи в живота му. През 1955 г. Канадското радио му поръчва репортаж за една необичайна хирургична операция. Цяла бригада хирурзи е изпратена в Океанариума в Маями, Флорида, за да спаси живота на делфина Джо. Той има образувание на корема и лекарите гадаят дали е раково, киста, или пък фибром.

Когато отварят Джо под упойка, се оказва, че никой от тях не е познал. Делфинът е глътнал 2-килограмова тежест от онези, които водолазите носят на коланите си. След щастливата развръзка Жак Майол остава на работа в океанариума като треньор на делфини, за да срещне там Клоун и да се окаже, че всъщност ученикът в тази история не е делфинът, а човекът.

Image 8„На всичко ме научи делфинът Клоун – ще разкаже години по-късно Майол. – Много внимателно го наблюдавах и той ми показа как да задържам все по-дълго дъха си, как да се сливам с водата, да се отпускам и да се движа с минимални усилия.”

Жак Майол е истински революционер в свободното гмуркане. Той е първият, който използва йога и медитация и отрича хипервентилацията. Това е техника на необичайно бързо дишане, която обаче не пълни повече дробовете с кислород, както си мислят мнозина, а само намалява нивото на въглеродния двуокис в тях. Това е твърде опасно за един гмуркач, не само заради световъртежа и изтръпването на крайниците, характерни за хипервентилацията.

Въглеродният двуокис, макар и вреден газ, е много важен за човека, защото при гмуркане с увеличаване на нивото му идва поривът за дишане, който те подсеща да изплуваш на повърхността. Жак Майол до такава степен усъвършенства техниката си на отпускане във водата, че докато се гмурка, забавя пулса си до забележителните 27 удара в минута, което за повечето хора би означавало внезапен припадък и дори смърт.

11 години след приключението с делфина Клоун Жак Майол среща на Бахамите Енцо Майорка и бие рекорда му, като се гмурка на 66 метра със собствен запас от въздух. В този ден започва вечното състезание между тях, в резултат на което французинът поставя 11 световни рекорда и е първият човек, гмурнал се на 100 метра под вода. Всъщност той е на 55 години, когато през октомври 1983 г. слиза на 105 метра край остров Елба, където се заселва в последните 30 години от живота си. През 1986 г. Жак Майол написва книгата си „Homo delfinus“ („Делфинът в човека”), която се превръща в библия на фрийдайвърите. Връзката на французина с морето и делфините обаче се оказва твърде силна, за да я понесе.

„Чувствам се толкова добре под водата, че времето изчезва – разказва гмуркачът. – Моят идеал е да се сближа максимално с морската среда. Да я завоювам, но не като се вклиня в нея, а като се слея, за да може накрая с водата да бъдем едно цяло. Вероятно аз съм мечтател, на който краката са на земята, а главата във водата.”
На 22 декември 2001 г. Жак Майол се обесва в къщата си на остров Елба. Той не успява да се примири с факта, че като човешко същество неговият дом остава сушата.

Летящата риба Херберт Нич 

Image 1090-те години на миналия век идват с нови имена в световния фрийдайвинг – италианецът Умберто Пелицари, кубинецът Франсиско Родригес. С тях се увеличават и дълбочините, а в най-силно предизвикателство за гмуркачите се превръща дисциплината „No limits“ (Без ограничения). При това дълбочинно слизане към дъното с уред, подобен на шейна, рисковете са най-големи.

Октомври 2002 г. е черен месец за свободното гмуркане. Одри Местър, съпруга на Франсиско „Пипин“ Родригес, загива при официален опит за световен рекорд край бреговете на Доминиканската република. Тя се опитва да слезе на 171 метра, но шейната се поврежда и Одри Местър не успява да достигне повърхността навреме.

Същата дълбочина от 171 метра става причина и за смъртта на французина Лоик Льоферм 5 години по-късно. Немецът Бенямин Франц пък получава сериозна декомпресионна болест, докато тренира „No limits“ в Червено море и приключва гмуркането в инвалидна количка.
Инцидентите стават причина вече утвърдилата се в тези години Международна асоциация за развитие на апнеята AIDA да въведе задължителни мерки за безопасност. Рисковете в този иначе хармоничен спорт обаче идват, когато хобито се превръща в бизнес…

През 2012 г. бившият пилот от Австрийските авиолинии Херберт Нич е може би най-успешният гмуркач на всички времена. Той доминира в почти всички фрийдайвинг дисциплини, след като през 2014 г. в гмуркането „без ограничения“ успява да слезе на 214 метра. Херберт Нич е предпазлив и иновативен. Той излиза много бавно в последните метри, за да избегне декомпресионна болест. Затова излиза невредим от това най-дълбоко пътешествие към морските дълбини без кислороден апарат, продължило 4 минути и 30 секунди.

На 6 юни 2012 г. обаче фрийдайвърът, наричан Летящата риба, е изправен пред ново предизвикателство. Този път шейната е нагласена да спре на цели 244 метра под повърхността. Мястото е Санторини, Гърция. Година по-късно в едно драматично интервю австриецът ще разкаже, че в дните преди опита за този нов световен рекорд са се случили поредица от неприятни обстоятелства, но той не е разчел в тях предупредителните знаци на съдбата.

Заради проблеми при подготовката и с местните власти в седмицата преди гмуркането Херберт Нич няма вечер, в която да е спал повече от 4 часа. Един от генералните спонсори изоставя фрийдайвъра в последния момент и той влага в проекта и 135 хиляди евро лични средства. В деня на гмуркането има силно вълнение и недобре закотвената лодка постоянно се мести. В един момент рибарска гемия, преминаваща наблизо, закача с котвата си въжето за котвата на тяхната лодка и я отнася от мястото за гмуркането.

„Имаше поредица от лоши обстоятелства – разказва австриецът. – Законът на Мърфи в най-чистата му форма. Но не посмях да кажа: „Съжалявам момчета. Ще трябва да го отложим за няколко дни“, защото там имаше десетки журналисти от цял свят. Отлагането би означавало загуба на пари и на медиен интерес.”

И така след като първоначално обявеният час за гмуркането е отложен заради дрейф на лодката, в 14 часа и 30 минути Херберт Нич се гмурка и става първият човек, спуснал се до 244 метра дълбочина. За фрийдайвърите обаче истинските опасности дебнат обикновено не по пътя към дъното, а на връщане към повърхността. Докато изплува, австриецът губи съзнание от азотната наркоза и е изкаран навън от задължително присъстващите осигуряващи гмуркачи. Нич веднага е свален обратно на 6–9 метра дълбочина, където в продължение на 10–15 минути е дишал чист кислород, подаван от водолазен апарат, за да избегне декомпресионната болест. Въпреки всичко той се чувства необичайно отпаднал.
Тогава се задейства аварийният план.

Гмуркачът е закаран на летището в Санторини, откъдето със специален полет на ниска височина е транспортиран до военноморската декомпресионна барокамера в Атина. И тази терапия обаче не го връща в нормалното му състояние. И няма как – той е получил множество мозъчни инсулти заради експлозивно увеличаващите се от налягането при изплуването азотни мехурчета. След инцидента Херберт Нич говори по-добре английски, отколкото майчиния си немски език, и не помни имената на много от приятелите си, както и паролата за личния си компютър. И все пак има късмет – засегнати са области само в задната ниска част на мозъка.

Image 11Година по-късно фрийдайвърът ходи сам, без да ползва патерици или инвалидна количка, но е принуден да пише и да си мие зъбите с лявата ръка заради частична парализа на дясната половина на тялото си. Въпреки всичко гмуркачът дори и днес плува по-бързо от някои плувци и е убеден, че ако можеше да върне лентата назад, на този фатален 6 юни 2012 г. нямаше да се гмурне край бреговете на красивия остров Санторини.
Защото в този ден Херберт Нич имаше както обикновено своята голяма глътка въздух, но загуби хармонията.

А тя, както казва великият Жак Майол, е най-важното в този свят на безкрайна синева: „Преодолявам 10 метра и отварям едното си около, за да погледна дълбокомера. Всичко върви добре. Старая се да не мисля за нищо. Да се слея с околната среда, да стана едно с океана. Да стана море. Чувствам как се удължавам, разтварям се и се сливам с него“.

Уилям Трубридж:


Уилям Трубридж:

Уилям Трубридж

В бездната изпробваш своето безсмъртие
32-годишният новозеландец Уилям Трубридж е световен рекордьор в две фрийдайвинг дисциплини: “Постоянен баласт без плавници” (101 метра) и “Свободно потапяне” (121 метра). И двете постижения са направени край Лонг Айлънд, Бахамските острови

– Г-н Трубридж, Вие се гмуркате от дете. Какво намирате под водата?
– Преди да се опиташ да намериш нещо, е по-добре да видиш какво има за намиране. Най-ранните изследователи изобщо не са знаели какво има зад хоризонта. Аз тренирам и предизвиквам сам себе си в смисъл, че се опитвам да открия повече за моя собствен свят и възможности на нашия вид – доколко можем да се слеем с водата?

– Какво под водата Ви прави най-щастлив?
– Моите най-страхотни гмуркания са били на средна дълбочина – някъде около 30 до 60 метра. Там сядам или лягам на дъното, абсолютно отпуснат, релаксиран. Понякога любопитна риба ме приближава, за да ме изследва, друг път просто затварям очи и се наслаждавам на безграничната тишина и освобождаването от всяка мисъл.

– Колко време най-дълго сте изкарвали на една глътка въздух под водата и как потискате желанието да си поемете дъх?
– Най-дълго съм задържал дъха си, докато съм неподвижен на повърхността, 8 минути, а най-дълго съм успявал да остана без да дишам по време на гмуркане около 5-6 минути. Желанието да дишаш се провокира от въглеродния двуокис – по-известно като хиперкапния (Повишени стойности на въглероден двуокис в кръвта – б. а.). Тогава нивата на кислород са все още високи. Човек може да превъзмогне това усещане, което не е никак вредно. Но е много важно да не се хипервентилира преди гмуркане, за да се избегне това състояние на хиперкапния, а и да не стане заниманието изключително опасно.

– Може ли нещо толкова неестествено за човека – потискането на порива да дишаш, да е в основата на още по-естественото за него желание и умение да покорява морските дълбини?
– Мисля, че не разбирам много добре този въпрос. С течение на времето разбрах, че да задържаш дъха си може да се превърне в част от природата на човек. Като фрийдайвър смятам, че е много важно в главата ти да не се е загнездила мисълта „да покориш морето, да го победиш“ или пък „да победиш сам себе си“. Морето си позволява да влезе вътре в тебе и ако го чуваш, можеш да научиш много повече, отколкото ако се опитваш да го покориш.

– Упражнявате ли йога и доколко тя Ви помага в гмуркането?
– Практикувам някои асани, които смятам, че са благотворни за моята подготовка, а откакто започнах с фрийдайвинга, правя също пранаяма – дихателни упражнения. Пранаяма е контрол (яма) на жизнената енергия (прана), чрез дихателни упражнения. Физическите упражнения в йогата помагат да се развие гъвкавостта на тялото, която е необходима за ефикасното придвижване под водата, както и да се привикне към големите промени в налягането по време на дълбоко фрийдайв гмуркане. А пранаяма развива контрола върху дишането и привикването към въглеродния двуокис.

– Какво усещате, когато при гмуркането надолу става все по-тъмно и тъмно?
– Това усещане може да бъде много уютно. По време на свободното падане при гмуркането, когато намаляването на обема на белите дробове създава в тялото чувството, че се изпълва с вода, тогава можеш да се почувстваш сякаш морето те изпълва отвътре. Докато звуците и цветовете утихват, същото се случва и с мислите ти, и се превръщаш в миниатюрна частица съзнание, зареяно някъде в бездната.

– Изпитвали ли сте страх при гмуркане?
– Питали са ме много пъти и никога не съм могъл да се сетя за момент, в който да съм почувствал истински страх. Разбира се, имало е случаи, когато съм осъзнавал, че може и да не се върна на повърхността, но винаги съм се чувствал защитен, защото имам добър тим, който е способен да ме ескортира последните няколко метра, ако това се наложи.

– Бихте ли ни разказали за най-вълнуващата си среща с животни под водата?
– Толкова са много. За мен все пак една от най-вълнуващите ми срещи е гмуркане с див делфин, когато можех да видя как ме гледа и изучава, но също да видиш малко морско същество, морско конче или рибка, които като че ли летят из синьото, може да бъде също толкова запомнящо се преживяване.

– Кой е най-големият враг на фрийдайвъра?
– Свръхдишането, по-известно като хипервентилация на дробовете преди да се гмурнеш. Това прави гмуркането и задържането на дъха по-лесни, но забавя рефлексите за оцеляване.

– Каква според Вас е философията на този спорт?
– Мисля, че е различно за различните хора. Това е умствено и физическо предизвикателство, което позволява да изпробваш своето безсмъртие, ако правим паралел с пътуването на Орфей, но под водата. Това е като да бъдеш водно същество, изцяло разтворим воден елемент. Изпитваш и предела на своите възможности, така както нито един друг спорт не може да ти го позволи. Това е и едно преоткриване – изваждаш от себе си всеки подсъзнателен стимул и мисъл и се превръщаш в оголеното си аз, надвесило се над бездната.

– Къде е границата? Кога фрийдайвингът се превръща в екстремизъм?
– Не мисля, че състезателният фрийдайвинг е екстремен спорт, защото не е особено опасен. По време на фрийдайвинг състезания досега няма нито един загинал. Разбира се, случвали са се и много инциденти при спускане с шейна, но това вече го няма във фрийдайвинга. Тези каскади – да, те са екстремни.

– Подготвяте ли нов рекорд?
– Винаги тренирам и се опитвам да подобря своите постижения. Ще се състезавам в Каламата на световното AIDA първенство и на Бахамските острови – „Вертикално синьо“ през ноември. Ако се гмуркам добре и се чувствам сигурен в себе си, може и да достигна до световен рекорд на някое от тези събития. По-възможно е това да стане на „Вертикално синьо“.

Image 13

Главният редактор на в. „168 часа“ Слави Ангелов се потопи под криминалния ъндърграунд, който наблюдава от години, за да изследва още по-дълбокия и Image 14вълнуващ свят на свободното гмуркане. На снимката горе като начинаещ фрийдавър над останките от разбил се в морето кораб източно от с.Каламици, Гърция, с екип от българското училище seanomad freediving school. Снимките под вода са на Иво Загорчинов (вдясно) фрийдайвър, графичният дизайнер и художник.

текст : Слави Ангелов, фотографии: Иво Загорчинов



Прочетена 17924 пъти
Няма коментари

Коментирай