Днес е Никулден

06 Дек. Днес е Никулден

Поздрави на всички именници! На равни, на гмуркачите!

Няма да навлизам в поверия и измислици, да преписвам истории за запушени пробойни с шарани и суеверия от рода на: когато чистите рибата, трябва да внимавате да не настъпите някоя паднала люспа, защото можете да се разболеете и умрете 🙂 Или пък ако не сложите най-големите люспи от шарана в портфейла – няма да имате пари през цялата година 🙂

Предпочетох да сложа в тази статия житието на светията, вписано в Жития на светиите  издадено от Българската православна църква. Както и няколко интересни разкази на чудеса, разказани от първо лице свързани с него. Пожелавам ви приятно четене!

Житие на свети Николай Мирликийски Чудотворец

Св. Николай. Икона от 10 в., манастира "Св. Екатерина" в Синай. Източник: all-photo.ruСв. Николай се родил през втората половина на III в. в Патара, град в малоазийската област Ликия. Още от детски години той проявявал ония добродетели, чрез които се прославил пред Бога и човеците. Когато стигнал юношеска възраст, неговият чичо Николай, епископ Патарски, уговорил родителите му да посветят сина си на служение Богу и скоро го възвел в чин презвитер. По време на ръкоположението епископът, изпълнен с пророчески дух, се обърнал към народа и, като посочил юношата, извикал: „Братя! Аз виждам ново слънце, което изгрява над земята и обещава утеха на всички скърбящи. Блажено е стадото, което ще го има за пастир, защото той ще приведе към истината заблудените овци, ще ги пасе на пасбището на благочестието и ще бъде помощник на всички страдащи!“ Целият живот на св. Николай бил изпълнение на тия пророчески думи: той не преставал да помага на страдащите, да защищава невинните, да укрепява слабите със словото на истината и вярата.

След смъртта на родителите си той употребил всичкото си богато наследство за добри дела, стараейки се да не го знаят тия, на които правел благодеяния. Той помнел Божията заповед – да правим добро скришом ида не търсим за него светска слава.

Един твърде богат жител на гр. Патара ненадейно изгубил състоянието си и изпаднал в голяма беднотия. Привикнал към богатство, той не бил в състояние да се бори с изкушенията на бедността и замислял вече по безчестни пътища да доставя средства за живот на себе си и на своето семейства, което се състояло от три дъщери. Той имал намерение да пожертвува честта на дъщерите си. Но той не успял да изпълни своето греховно намерение, защото бил спасен с навременната помощ на св. Николай. Като узнал за бедственото му състояние, Божият угодник нощно време му подхвърлил през прозореца голяма кесия със злато. Като се събудил сутринта, нещастният баща едвам могъл да повярва на неочакваното богатство. Работите му се поправили и наскоро той омъжил най-голямата си дъщеря. Св. Николай решил по същия начин да устрои съдбата и на останалите дъщери. След известно време той пак подхвърлил такава кесия със злато. Наредена била честно и втората дъщеря, и зарадваният баща излял пред Бога своите чувства на благодарност.

„Милосърдни Боже, Който си ни изкупил със Своята кръв и сега ме удържаш от грях и безчестие – молил се той, – покажи ни тоя, който служи за оръдие на Твоята благост; покажи ни тоя земен ангел, който ни спасява от грях и освобождава от порочни замисли!“

Това желание било изпълнено. Една нощ той чул лак някой отворил прозореца и хвърлил също такава кесия, както и по-рано. Бързо станал, затичал се подир своя благодетел, и познал Николай, който в това време управлявал Патарската епархия в отсъствие на своя чичо, който заминал за Йерусалим. Той паднал пред нозете му и, проливайки сълзи на благодарност, казвал: „Ако не беше те лратил Господ да ни спасиш, аз не щях да устоя против изкушенията и бих увлякъл в грях и безчестие невинните си дъщери“.

Св. Николай спасява по море. St. Nicholas saving on sea. Source: gpdormition.com.След завръщането на чичо му, св. Николай сам се отправил за Божи гроб и във време на пътуването по море с молитва укротил морската буря и възкресил един моряк, който се убил при падане от върха на корабната мачта. Все повече и повече горейки от любов към Бога, Николай се поселил в един манастир и желаел всичкия си живот да посвети на Господа и да Му служи чрез трудовете и лишенията на монашеския живот. Но волята Господня му била предназначила друг път. Една нощ св. Николай, стоейки на молитва, чул глас, който му говорел: „Николай, влез във всенародния подвиг, ако искаш да получиш от Мене венец!“ В страх и недоумение Николай размишлявал в себе си – какво ли означава това призоваване? Същият глас му казал отново: „Николай, това не е оная нива, на която можеш да принесеш очаквания плод. Обърни се към лю-дете, та в тебе да се прослави името Ми!“ Сега Николай разбрал, че Господ му посочва друг живот и иска от него не монашеско служение. Покорен на Божията воля, той оставил избрания от него живот и се отправил в Мир (главен град в областта Ликия), без да знае за какво го предназначава Господ, но бил готов да изпълни Неговото повеление.

В същото време в гр. Мир избирали архиепископ на мястото на неотдавна починалия епископ Йоан. Събралите се от всички градове епископи се затруднявали в избора и разбирайки, че само един Бог може да ги просвети и вразуми, готвели се към това дело чрез молитва и пост. Господ Бог чул молитвата им и на един от тях открил волята Си. На тоя епископ във време на молитва се явил един мъж, сияещ е неземна светлина, и му заповядал същата ранна сутрин да застане на църковните врата и да очаква минаващите. „Пръв, който влезе – казал той – е избраният от Бога, името му е Николай“. Епископът разказал на другите за случилото се и застанал рано сутринта на църковните врата, а другите епископи се събрали в храма. Между това св. Николай пристигнал в Мир, прекарал почти всичкото време в молитва и тая сутрин, по свой обичай, отишъл в храма да слуша утренята. Току що прекрачил вратата, и епископът го спрял и попитал за името. – „Николай, раб на твоя светиня, Владико“ – отговорил той смирено. Тогава епископът, като го хванал за ръка, довел го в храма и го поставил сред другите епископи. Мълвата за всичко това бързо се разнесла и народът се струпал в безбройно множество. Наученият чрез видение епископ се обърнал към народа и, като посочил Николай, казал: „Приемете, братя, своя пастир, когото помаза Дух Свети и комуто Той повери ръководството на нашите души. Постави го не събрание на човеци, но Божието определение!“ Народът се радвал и благодарил на Господа. Сам Николай в дълбоко смирение, смятайки себе си недостоен за високия сан, искал да се отрече от него, но се покорил на волята Господня и приел архиепископството. Цариградският патриарх св. Методий разказва, че няколко време преди това св. Николай сам имал видение. Нощем му се явил Иисус Христос, сияещ от слава, и му връчил Евангелие, украсено със злато и бисери, а от другата страна пресв. Богородица му възлагала светителски омофор.

Станал пастир на Мир-Ликийската църква, св. Николай бил винаги строг към самия себе си още повече засилил трудовете си. Той разсъждавал, че според новия сан и място повече от преди трябва да живее не за себе си, а за другите. Избрал си двама достойни сътрудници от презвитерите и неуморно се грижел за благото на тия, които били поверени на грижите му. Всички приемал с бащинска любов, изслушвал всякакви молби и оплаквания, охотно давал помощ и съвет, с твърдост се застъпвал за невинните и обидените. Сред такива грижи го застигнала бурята на гонението, предприето срещу християнската Църква, която в течение на 50 години се ползувала със спокойствие и тишина.

Това страшно гонение, повдигнато от императорите Диоклетиан и Галерий, продължило 10 години. То започнало в столичния град Никомидия, където на самия празник Рождество Христово били изгорени в храма до 20,000 християни. Оттам гонението се разпространило по многобройните области на Рим-ската империя. Навсякъде издирвали християните и ги предавали на мъчения и смърт. Без да гледа на опасността, св. Николай продължавал безбоязнено да проповядва Христа, и затова заедно с много християни бил затворен в тъмница, където престоял дълго време, понасяйки с търпение и глад, и жажда, и различни страдания, като не преставал със словото Божие да утешава другите затворници.

Най-после гонението се прекратило. Новият император Константин познал истинния Бог, Който му дарувал чрез силата на Кръста победа над враговете. Той освободил проповедниците на словото Божие и навсякъде разрушавал идолските капища и строил храмове на истинския Бог. Тогава и Николай се върнал на своя архиепископски престол.

 

Кървавите гонения се прекратили. Но скоро за Църквата настъпило не по-малко бедствено време. Наченали се вътрешни раздори. Някои лъжеучители започнали да проповядват ереси. Така, Арий, презвитер александрийски, отхвърлял Божеството на Иисуса Христа. Желаейки да въдвори мир в Църквата, император Константин в 325 г. свикал на събор в гр. Никеяепископите от всички области. Събрали се 318 отци. Това бил Първият вселенски събор.

Св. Николай удря плесница на Арий на I Вселенски събор в Никея. Детайл от фреска в манастира Панагия Сумела (Sumela Monastery) в Турция. Снимка: ufukdonmez.На тоя събор, който продължил около два месеца, бил съставен Символът на вярата (до осмия член) за общо църковно употребление. Ереста на Арий била осъдена.

Разказват, че св. Николай в спор с Арий не могъл равнодушно да понесе богохулните му думи и в присъствие на цялото събрание му ударил плесница. За тая му постъпка св. отци лишили Николай от архиерейски сан. Но някои от най-достойните отци на събора се удостоили с чудесно видение: видели от едната му страна Господ Иисус с Евангелие, а от другата – Божията Майка с омофор. Като узнали, че Сам Господ и пречистата Му Майка възвръщат на Своя избраник Николай отнетото от него, св. отци вече не осъждали дръзновената му постъпка и започнали да го почитат като велик Божи угодник.

Като се върнал от Никея, св. Николай започнал пак да управлява своето паство, като го утвърждавал в истинското учение и опровергавал всякакви лъжливи учения, които могли да смутят вярващите. За всичко се обръщали към него и търсели неговата помощ. Всички били убедени, че в негово лице ще намерят защитник на правдата и изобличител на всяка несправедливост. Веднъж във Фригия (Мала Азия) бил повдигнат бунт и императорът изпратил там трима военачалници: Непотиан, Урс и Ерпилион, със значителна войска. Застигнати от буря около бреговете на Ликия, те били принудени да спрат недалеч от гр. Мир. Тук техните войници, като слезли от кораба, започнали да ограбват жителите, и от това произлязло кърваво сблъскване. Като чул за това, св. Николай незабавно дошъл при враждуващите и чрез съвети успял да възстанови между тях съгласие.

Св. Николай Мирликийски - икона от едноименната църква в Сливен, Йоаникий Папа Витанов, 1831 г. Източник: Църковен вестникВ това време получил известие, че в негово отсъствие градоначалникът, подстрекаван от лоши люде, осъдил на смърт трима невинни граждани, за които всички в града скърбели и плачели. „С нетърпение те чакат, владико – казали му известителите, – защото всички са уверени, че ако ти беше там, нямаше да допуснеш такава несправедливост“. Светителят бързо се отправил за града, като взел със себе си и пратените от царя военачалници. Когато той влязъл в града, нещастниците вече били доведени на мястото на наказанието. С гол меч в ръка палачът вече се готвел да изпълни присъдата, когато изведнъж народът отворил път и светителят Николай, като дошъл при палача, изтръгнал меча от ръката му и снел оковите от нещастниците, които с радостни сълзи паднали пред нозете му. Никой не смеел да се противи на великия пред Бога и людете светител. Градоначалникът, чувствувайки себе си виновен, започнал да се оправдава. Но св. Николай го заплашил с гнева на Бога и царя. И той, изповядвайки своята вина, започнал смирено да моли за прошка.

След известно време същите военачалници, като се върнали в Цариград след усмиряването на бунта, били наклеветени от цариградския градоначалник, който със злато бил подкупен от завистливи техни врагове. Той донесъл на царя, че те уж замислят да вдигнат бунт срещу него. Царят заповядал да ги затворят в тъмница, докато бъдат съдени. Но скоро злобните клеветници, боейки се, че в съда ще се разкрие невинността на затворниците, убедили градоначалника отново да донесе на царя, че те и в тъмницата продължават своите коварни замисли. Нещастните узнали за това чрез тъмничния стражар и били поразени от ужас, като не виждали никаква вина в себе си. Последната надежда да бъдат оправдани им била отнета, и те трябвало да загинат като злодеи. Тогава един от тях, като си спомнил как светителят Николай, спасил от смърт Тримата невинни граждани, започнал задочно да го моли за застъпничество и извикал:

– Боже Николаев, Който си избавил тримата затворници от незаслужена смърт, погледни милостиво и на нас, невинно осъдените, понеже нямаме помощник между людете. Побързай да ни помогнеш!

Бог чул молитвата и изпратил на нещастните помощ чрез Своя угодник, великия архиерей Николай. Същата нощ на царя се явил насън св. Николай и му казал:

– Освободи тримата военачалници, които невинно страдат! Ако не послушаш, ще вдигна срещу тебе война, и ти ще загинеш.

Учуден, царят запитал:

– Кой си ти и как смееш да ме заплашваш?

Светителят отговорил:

– Аз съм Николай, архиепископ на Мир-Ликийската митрополия.

Същия сън видял и цариградският военачалник и съобщил това на царя, който на следния ден повикал тримата военачалници и им казал:

– Чрез какво магесничество сте ни изпратили такъв страшен сън, и кой е тоя страшен и разгневен мъж, които иска вашето освобождение и смее да ме заплашва с война и гибел?

Военачалниците с изумление гледали един на друг. Като не знаели какво да отговорят на царя, те могли само да го уверят в своята невинност. Но изведнъж, като вдигнали очи, те видели наред с царя светителя Николай и започнали гръмко да го молят за застъпничество. На въпроса на царя, кой е Николай, за когото те споменават, те му разказали всичко, що видели в Мир; Тогава царят, изумен от чудесното застъпничество на св. Николай, веднага ги освободил, като казал: „Не аз ви дарявам живота, но Николай, великият служител на Господа, когото вие викате за помощ. Вървете при него, благодарете му и кажете да не се сърди на мене, понеже аз изпълних волята му“. Царят им дал богати дарове за Мир-Ликийската църква. Като стигнали в Мир, те благодарили на светителя, който ги спасил от смърт и безчестие.

икона на св. Николай Чудотворец Светителят извършил много други чудеса чрез Божията благодат. Той спасил от буря пътуващи по море и след това, като забелязал в тях грешни наклонности, довел ги чрез своите думи до разкаяние и изправяне. Удивително било влиянието на неговите думи и дори на неговия външен вид, сияещ с божествена благодат, върху сърцата не само на верните люде, но и на неверните, които той обръщал към Бога и укрепявал във вярата.

Като достигнал дълбока старост, той починал тихо и блажено, след кратко боледуване в 342 г. Тялото му било погребано в катедралата на гр. Мир. Неговите нетлени мощи се оросявали от благовонно миро, от което много вярващи получавали изцерение.

През времето на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118 г.) мощите на свети Николай били пренесени от гр. Мира в гр. Бари, център на южноиталианската област Апулия. Там живеело многобройно гръцко население. Светите мощи били тържествено посрещнати от епископи, свещеници и възторжения народ на 9 май 1087 г., откогато е установен днешният празник, наричан у нас „летен свети Никола“.

Още от 1077 г. град Мира бил завладян от селджукските турци. Броят и благочестието на християните в този град много намалели. По същото време светителят Николай заповядал в съновидение на един благочестив свещеник от Бари да пренесе мощите му в своя град. Избрани мъже се отправили незабавно в три кораба за Мала Азия. На около два километра от тогавашния град Мира се намирала църквата, в която се покоили благодатните мощи на великия древен светител. След преговори с местните християни, с благоговейна радост мощите били натоварени на един от корабите, и с тях заминали за Бари и двама от иноците при храма в Мира. През същата 1087 г. започнал строежът на прочутия храм на светителя Николай и бил завършен в 1139 г. Град Бари се превърнал в любим поклоннически град за християните от всички страни.

Този ден започнали да празнуват в Русия още през 1091 г. поради изключителното уважение всред руските християни към този благодетелен Божи угодник и за възпоменание на чудотворното спасение на удавено дете през годината, когато светите мощи били пренесени в Бари, където се пазят и досега.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Паметта на Св. Николай честваме два пъти през годината: на 6 декември, когато светителят се представил на Господа, и на 9 май/22 май – денят на пренасяне светите му мощи от град Мир (Древна Лигия) в Бари (Италия). Всеки четвъртък през годината е също посветен на неговата памет.

Църквата му отдава специална молитвена и богослужебна почит и всеки четвъртък. С такава чест на ежеседмична прослава е удостоен единствено „най-големият между родените от жени“(Мат. 11:11) св. Йоан Кръстител и Предтеча Господен.

 

Няколко интересни истории свързани със Св. Николай

Из книгата „Св.Николай чудотвори и днес“

Православно издателство „СВ.АПОСТОЛ И ЕВАНГЕЛИСТ ЛУКА““

Това се случило през тежките години на гражданската война. Е.П. стояла в градината на своя дом, а към нея бил насочил пушката си един селянин. Девойката с трепет притискала ръце към гърдите си и с гореща вяра и надежда повтаряла: „Батюшка, светителю Христов, помогни, защити ме!“ Неочаквано селянинът хвърлил настрани пушката и казал: „Веднага се махай оттук! Върви където искаш, очите ми да не те виждат!“ Момичето бързо влязло вкъщи, събрало набързо багажа си и се затичало към гарата, а оттам заминало за Москва.
Изминали няколко години. Един ден на вратата на Е.П. някой позвънил. Отворили. Навън стоял селянин, слаб и окъсан, и целият се тресял. Попитал тук ли живее Е.П. Отговорили му, че е тук, поканили го да влезе и отишли да я повикат. Когато излязла нещастният човек паднал в краката u и със сълзи започнал да моли за прошка. Развълнувана и трогната, тя не знаела какво да прави. Помогнала му да стане, като казала, че не го познава.
„Матушка Е.П., ти не можеш да ме познаеш, а аз съм същият, който тогава искаше да те застреля. Вдигнах пушката, прицелих се и точно се канех да стрелям… изведнъж виждам, че вместо теб стои св. Николай. А него не можех да го застрелям.“
И пак се хвърлил в нозете u.
„Колко време мина оттогава и все боледувам. Реших да те намеря. Дойдох от село пеша.“
Е.П. го въвела в своята стая, успокоила го, дала му да се преоблече в чисти дрехи. Той казал, че сега спокойно ще умре. И наистина, веднага загубил сили и го сложили на леглото.
Тя повикала свещеник. Селянинът се изповядал и причастил. След няколко дни отишъл при Господа. Как плакала за него Е.П!
Аз я познавах добре. Беше порядъчен и честен човек и не се съмнявам, че разказаното от нея е истина.

Св. Николай помага по време на война

Спомням си много разкази на различни хора за незабавната помощ на св. Николай и между тях особено ме порази следният. През 1941 г. една селянка от Смоленска област останала сама с двете си деца и очаквала трето. Мъжът u бил на фронта. По това време съветската армия отстъпвала. Всички, които останали в селото, били обхванати от ужас, очаквайки настъплението на враговете. Селяните решили да раздадат по домовете всичко, което пазели в колхозните складове. Ксения — така се казвала жената — не успяла да вземе нищо за себе си. Тя била крайно изнемощяла от болест и можела само да гледа как другите носят продуктите по домовете си. „Какво гледаш! — викнал u един селянин. — Вземи поне този чувал с картофи, за да не умреш от глад с децата си!“ И като хвърлил в краката u тежък чувал, забързал нататък. Жената с последни сили повлякла чувала към дома си, а тя живеела доста далече, отвъд едно дере, обрасло с храсталак. Едва влачела чувала, обляна в пот и сълзи, и всяка минута спирала задъхана. Изведнъж се разнесъл тревожен вик: „Немци!“ В далечината по пътя се появили кълба прах и в тях малки сивозелени фигури на мотоциклети. „Свършено е с мен! Загинах!“ — изплашено помислила Ксения и гласно възкликнала: „Свети Николай, помогни ми!“
— Какво викаш? — чул се неочаквано глас. От храстите се появил непознат старец.
— Ох, дядо, Бог те праща! Немците вече идват, а аз не мога да занеса картофите вкъщи, пък имам две деца!
— Аз ще ти ги занеса — спокойно казал старецът, вдигнал на гърба си тежкия чувал и тръгнал напред. Когато стигнали до дома на Ксения, той шумно свалил чувала и го оставил на дървената стълба пред къщата. Ксения побързала да отвори вратата, за да покани своя помощник да го нагости с нещо, и за секунда — не повече! — застанала с гръб към него. А когато се обърнала, не видяла никакъв старец! Нямало го нито на двора, нито на пътя, където тя изтичала да провери за всеки случай, макар да знаела, че е невъзможно той да излезе толкова бързо на улицата. „Седнах на чувала с картофите – разказвала по-късно Ксения, — чудя се и нищо не разбирам. Изведнъж ми мина през ума: откъде старецът знаеше моята къща и пътя към нея?! Бързо влязох в стаята, погледнах към иконите в ъгъла. Та това е моят „старец“ — на иконата на св. Николай Чудотворец! Само че там той е облечен в красиви църковни одежди, носи митра и Евангелие, а от храстите излезе в обикновени селски дрехи, даже не забелязах какви!“
През целия си живот Ксения помнела този случай и винаги го разказвала със сълзи на очи.

Св. Николай спасява войник

Ето какво ми разказа един от моите енориаши, участник във Втората световна война, на име Николай О.:
„Бях пленен от немците и успях да избягам. Нощем се промъквах към нашите през окупираната Украйна, а през деня се криех, където намеря.
Веднъж, след като бях вървял цяла нощ, заспах призори в една нива с ръж. Изведнъж усещам, че някой ме буди. Гледам — пред мен старец в свещенически одежди. „Стига си спал! — казва ми — Сега ще дойдат немците!“ Изплаших се и попитах:
— Накъде да бягам?
— Ей-там има храсталак, виждаш ли го? — отговори свещеникът. — Бягай по-скоро към него!
Понечих да побягна, но се сетих, че не съм благодарил на моя спасител. Обърнах се, а него вече го няма… Разбрах, че самият свети Николай, моят светец, ми се беше явил, за да ме спаси.
Затичах с всички сили към храсталака. Пред него видях да тече река, не беше широка. „Ще я преплувам“ — помислих си и се хвърлих във водата. Стигнах до другия бряг и се скрих в храстите. Гледам оттам — през ръжта вървят немци с куче. То ги заведе точно на мястото, където бях спал. Повъртя се малко, след това ги поведе към реката. А аз тихичко тръгнах през храстите – все по-надалече и по-надалече. Реката скри следите ми от кучето и аз благополучно се спасих от преследвачите.
По-късно към мен се присъедини още един войник, който също беше избягал от плен. Заедно с него се опитвахме да стигнем до нашите и много гладувахме.
Веднъж срещнахме по пътя две жени, облечени с монашески дрехи.
— Горките! — казаха ни те. — Колко изморени изглеждате, сигурно сте и гладни. Ето ви малко хлебец.
И едната от тях ми подаде някакво късче, завито в хартия.
Продължихме да вървим. По едно време разгънах хартията и какво да видя? В нея — просфора и малка бележка, на която пишеше: „За здраве: Николай“ . След това се изброяваха и всички членове на моето семейство, като се почне от жена ми. Не изядох просфората, а грижливо я пазех. Тя сякаш ми отвори вратите на щастието. Преминахме благополучно фронтовата линия, стигнахме до нашите и отначало всичко вървеше така добре, че се надявах да ме пуснат у дома в отпуск. Но веднъж един войник ми поиска гимнастьорката, за да отиде на някаква среща. Дадох му я, но забравих да извадя от джоба си моята скъпа просфора. Като ми върна гимнастьорката, той каза:
„Знаеш ли, аз изядох това, което беше в джоба ти.“
И какво стана? Оттогава като че ли някой с един замах изтри всичките ми сполуки. И започнаха такива скърби, че не ми се иска нито да си спомням, нито да разказвам за тях.

Стоенето на Зоя

В гр. Куйбишев (сега Самара) живеела благочестива жена с дъщеря си Зоя. Вечерта срещу Нова година (31 дек. н.ст.) Зоя поканила седем свои приятелки и младежи в дома си на вечеринка с танци. Било през коледния пост и майка u я помолила да не устройва вечеринка, но Зоя настояла на своето. Вечерта майката отишла в църквата да се помоли.
Гостите се събрали, само годеникът на Зоя — Николай, още не бил дошъл. Не го дочакали, започнали да танцуват. Младежите и девойките танцували двама по двама, само Зоя останала сама. Станало u досадно и без много да мисли, тя свалила от стената иконата на св. Николай Чудотворец и казала: „Ще взема този Николай и ще танцувам с него.“ Пренебрегвайки думите на своите приятелки, които я уговаряли да не върши такова кощунство, тя дръзко отвърнала: „Ако има Бог, нека да ме накаже.“
Започнал нов танц, завъртели се два пъти и изведнъж в стаята се вдигнал страшен шум, извил се вихър, блеснала ослепителна светлина, подобна на мълния. Веселието се превърнало в ужас. Всички избягали от стаята изплашени. Останала да стои само Зоя с иконата на светителя, която притискала до гърдите си. Девойката стояла вкаменена, студена като мрамор. Всички усилия на лекарите да я накарат да дойде на себе си и да я раздвижат били напразни. Иглите на спринцовките се чупели в тялото u като о камък. Поискали да я вземат в болница, но не могли да я помръднат от мястото: краката u били като заковани за пода. Но сърцето u биело — Зоя била жива, ала тя не можела нито да се храни, нито да пие.
Когато майка u се върнала у дома и видяла какво е станало, загубила съзнание и я откарали в болница. Върнала се оттам след няколко дни. Вярата в Божието милосърдие и горещите молитви за дъщеря u подкрепяли нейните сили. Със сълзи на очи тя молела Бога за прошка и помощ.
Първите дни домът бил обкръжен от множество народ: вярващи, дошли отблизо и далеч, любопитни, лекари, духовници. Но скоро по нареждане на властите достъпът на посетителите бил забранен. В стаята дежурели на смени по 8 часа двама милиционери. Някои от тях, още съвсем млади (28-32 годишни) побелели от ужас, защото в полунощ Зоя започвала страшно да вика. Около нея се молела майка u.
„Мамо, моли се! — викала тя — моли се! Загиваме от греховете си! Моли се!“
За всичко станало съобщили на патриарха*, с молба да се помоли за помилването на Зоя. Светейшият отговорил: „Който я е наказал, Той ще я помилва.“
От желаещите да посетят Зоя били допуснати само следните лица:
Известен професор медик, който дошъл от Москва. Той потвърдил, че сърцето на Зоя продължава да бие въпреки външната окаменелост.
По молба на майката били доведени градските свещеници, за да вземат от ръцете на Зоя иконата на св. Николай. Но и те не могли да изтръгнат неговата икона от вкаменените u ръце.
На празника Рождество Христово дошъл йеромонах Серафим (вероятно от Глинския монастир). Той отслужил водосвет и осветил стаята. След това успял да вземе иконата от ръцете на Зоя и с подобаващо благоговение я поставил на предишното u място. Накрая казал: „Сега трябва да чакаме знамение на Великден. Ако не се яви такова, значи краят на света е близо.“
Посетил Зоя и митрополит Николай, който също отслужил молебен и казал, че ново знамение трябва да се очаква на Великден, повтаряйки думите на благочестивия йеромонах.
Преди празника Благовещение (през тази година той се падал в събота на 3-тата седмица от Великия пост) дошъл благообразен старец и помолил да го пуснат при Зоя, но дежурните милиционери му отказали.
Той дошъл отново на следващия ден и пак получил отказ от новите дежурни. Накрая в самия ден на Благовещение го пуснали. Пазачите чули как влизайки, той ласкаво попитал Зоя: „Е, какво, измори ли се да стоиш?“ Минало известно време и когато дежурните пазачи поискали да изпратят стареца, него вече го нямало в стаята. Всички са убедени, че това е бил самият св. Николай.
Така стояла Зоя 4 месеца (128 дни), до самия празник Пасха, който тази година бил на 23 април /6 май.
В нощта на светлото Христово Възкресение тя особено силно викала: „Молете се!“ Изплашени, нощните пазачи започнали да я питат: „Защо така страшно крещиш?“ Отговорът бил: „Страшно е, земята гори! Молете се! Целият свят загива от грехове, молете се!“
От този момент тя изведнъж се съживила, в мускулите u се появила мекота и жизненост. Сложили я да легне, а тя продължавала да вика — всички да се молят за света, който гине в грехове, за земята, която гори от беззакония.
— Как живееше? — започнали да я разпитват околните. — Кой те хранеше?
— Гълъби, гълъби ме хранеха — отговорила тя. Всички разбрали, че Господ u е простил нейния грях по молитвите на Своя свят угодник, милостивия Николай Чудотворец, и заради тежките u страдания и стоене в продължение на 128 дни.
Всичко, което станало така поразило жителите на гр. Куйбишев и неговите околности, че множество хора, виждайки това чудо и чувайки Зоините викове и призиви за молитва за хората, загиващи от греховете си, се обърнали към вярата. Мнозина бързали да отидат на църква с покаяние. Некръстени се кръщавали. Тези, които не носели кръстче, започнали да носят. Толкова много хора се обръщали към вярата, че в църквите не стигали кръстчета за всички желаещи.
Със страх и сълзи народът се молел за прошка на греховете си, повтаряйки думите на Зоя: „Страшно е! Земята гори, загиваме от греховете си. Молете се! Хората гинат от беззакония.“
На третия ден на Пасха Зоя умряла и отишла при Господа, след като изминала тежък път — 128 дни стоене пред Божието лице за очистване на своя тежък грях. Светият Дух пазел душата u жива и я възкресил от смъртните грехове, за да я възкреси и телесно в бъдещия вечен ден на възкресението на живите и мъртвите за безкраен живот. Защото и самото u име Зоя означава живот.
В съветския печат също се появило съобщение за Зоя. Отговаряйки на писма до редакцията, някакъв мним учен потвърдил, че станалото със Зоя не е измислица, заявявайки обаче, че това било някакав нов вид вцепеняване, неизвестно досега на науката. Това обаче е очевидна лъжа, защото първо — при вцепеняване няма такава каменна твърдост на кожата и лекарите винаги могат да направят инжекция на болния. Второ — при тази болест болният винаги може да бъде пренесен от едно място на друго и въобще той лежи, а Зоя е стояла, и то толкова дълго време, колкото не би могъл да издържи дори здрав човек и при това не са могли даже да я помръднат от мястото u. Трето — болестта сама по себе си не обръща човека към Бога и не дава откровения свише, докато при случая със Зоя хиляди хора не само са се обърнали към Бога, но са показали своята вяра с дела — кръстили са се и са станали по-нравствени. Ясно е, че не болестта е била причина за всичко това, но то е било действие на Самия Бог. С чудеса Бог утвърждава вярата, за да избави хората от греховете и от бъдещото наказание за тези грехове.

СМЪРЧЪТ

Един капитан на риболовен кораб разказа следното: „Навлязохме в Бяло море. То не ни посрещна много любезно. Тъмни вълни се гонеха една друга, по върховете им се белееше пяна – във всичко това имаше нещо зловещо. Изведнъж видяхме, че отдалече се задава смърч! Високият воден стълб се приближаваше към нашия кораб. Разбрахме, че с нас е свършено! Спуснахме платната. Вълните вече заливаха палубата. Отвреме-навреме ни се струваше, че сме на дъното на морето. Някой от моряците извика: „Трябва да се молим на свети Николай Чудотворец! Той много хора е спасявал в морето.“
Всички застанахме в редица, като на клетва, и започнахме без команда, но едновременно да викаме в хор: „Свети Николай, брате, избави ни от бедата!“
Сърцето ми ту се свиваше от умиление, ту силно туптеше в слепоочията ми. А смърчът кръжеше и величествено се приближаваше към нас. Да, тогава наистина се почувствахме прах и пепел! Да се спасим беше невъзможно, оставаше ни само едно – да викаме на помощ свети Николай. Лицата на всички бяха посивели и изкривени от страх. Ей-сега смърчът ще ни подхване, ще ни завърти, ще ни завлече…
Изведнъж един съвсем млад моряк — не знам дали от силната уплаха не бълнуваше – започна да вика: „Знаех си, че ще дойдеш да ни спасиш! Ти обичаш хората. И мама
винаги ти се молеше. Мили дядо, страх ме е! Вземи ни в твоята лодка и ни спаси!“ Докато говореше това, момчето плачеше.“
Капитанът замълча за миг, после отново продължи: „Аз го прегърнах, за да не гледа този ужас. А то изведнъж силно извика: „Ще се молим, ще се молим!“. В този момент смърчът изведнъж рязко зави. Аз казах на момчето: „Заобиколи ни, отървахме се!“ А то радостно отговори: „Свети Николай дойде в лодка до нашия кораб и не позволи на бурята да ни помете“. Никой от екипажа, освен това момче, не видя свети Николай, но аз добре чух как то разговаряше с някакъв невидим за мен човек.
Още дълго се носехме по морето. Буталата отказаха да работят, запасите с провизии свършиха. А гладът не е шега работа! Но сега същото момче ни успокояваше: „Дядо Николай ни спаси от смърт, а да ни нахрани пък съвсем няма да му е трудно. Само че той ми поръча преди обяд да се молим, даже с пръст ми се закани и тогава му обещах: „Ще се молим, ще се молим!“ Аз потвърдих пред всички, че сьм чул тези думи на момчето, но тогава мислех, че бълнува от страх.
Веднага отидохме в кухнята. Готвачката набожно се прекръсти, след нея се помоли и целият екипаж. Седнахме около празната маса, а момчето уверено каза: „Свети Николай няма да ни излъже!“ Помня как го потупах по рамото и си помислих: „С такава вяра човек може и морето да укроти.“ Изведнъж готвачката радостно извика: „Гледайте, приближаваме някакъв остров!“ Спуснахме лодка, а на острова – цял птичи базар! Как благодарихме на свети Николай Чудотворец! По брега на всяка крачка се виждаха
купища яйца от чайки и морски гмурци. Насьбрахме, пържихме и варихме. Така преживяхме!“
Василиса
гр. Похвистнево,
„Благовест“, гр. Самара.

СПАСЕНИЕ В СТЕПТА

Това се случило в гр. Ташкент, в средата на 80-те години. Един руснак посетил православния храм в града и там видял мюсюлманин, който с голямо благоговение се кланял на иконата на св. Николай Чудотворец и палел пред нея свещи. Завързал се разговор и мюсюлманинът разказал чудото, което светителят извършил над него.
Една зимна нощ той вървял през степта към далечно село. Внезапно съвсем наблизо чул вълчи вой. Само след няколко минути го обкръжила цяла глутница. В ужас и отчаяние мюсюлманинът завикал: „Руски Боже и Никола, помогнете!“ Неочаквано задухал силен вятър, вдигнала се виелица, която връхлетяла върху глутницата вълци, завъртяла ги във вихър и ги отнесла в степта.
Когато вятърът утихнал, мюсюлманинът видял до себе си беловлас старец, който му казал: „Търси ме в руската църква!“ и веднага след това станал невидим. Без да отлага, мюсюлманинът отишъл в православния храм в Ташкент. Там с изумление и голяма радост познал в лика на св. Николай същия онзи старец, който му се явил през нощта в степта.
монахиня Пелагия

ПОПРАВЕНАТА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ

На 23.12.1908 г. почина известният московски юрист Феодор Н. Плевако. Ето разказът на този високообразован вярващ човек за един вълнуващ случай от неговата младост – как великият и милостив Божий угодник св. Николай Чудотворец му „поставил на изпита петица“1, както сам се изразявал покойният:
„По това време следвах в Юридическия факултет на Московския университет. Майка ми нямаше възможност да ме издържа, затова аз сам си набавях средства като давах уроци. Една зима дори се наложи да прекарам в Берлин, където слушах лекциите по Римско право на известен немски юрист. Върнах се в Москва и отидох на изпит. Разбира се, бях се подготвил по лекциите на берлинската знаменитост. В нашия университет обаче Римско право тогава преподаваше един професор, запален патриот – Никита Иванович Крилов.
Той ме повика и ме покани да си изтегля билет с въпрос. Изтеглих го. Дойде моят ред. Струваше ми се, че отговарям добре, но – о, ужас! Професорът ми постави единица… Отначало дори не разбрах защо стана така, но не посмях да му кажа нищо -тогава не беше прието да се протестира, както е сега на мода сред студентите. Върнах се у дома, без да кажа на никого нищо.
На сутринта майка ми ме попита:
-Федя, защо не отиваш на изпит?
-Днес няма да има изпит – отговорих аз.
В Русия знанията на учениците се оценяват по петобалната
Жал ми беше да я разстроя с неприятното известие, че съм се провалил по главния предмет във факултета. Вечерта тя пак ми напомни за изпита.
-Утре, мамо – отговорих машинално аз, само и само
да се отърва от въпросите.
Настъпи и следващият ден. Вървя и си подсвирквам. „Дано – мисля си – моята старица да е забравила за изпита.“ А тя започва пак:
-Не е ли време да тръгваш за университета?
-Изпитът ще бъде чак довечера – отговарям аз.
Ето ти и вечерта.
-Хайде, Федя, време е вече да отиваш – напомня ми
тя.
-Отивам, мамо – отговарям й и започвам да се приготвям за излизане.
–Ще те изпратя до университета – каза мама.
Нямаше как, тръгнахме заедно. Тогава живеехме в Остоженка. Минахме покрай храма на Христа Спасителя. Майка ми казва:
-Ела, Федя, да се отбием в параклиса на свети Николай. Той ще ти помогне.
Отидохме в параклиса, на другия бряг на река Москва, близо до Каменния мост. Майка ми влезе, купи свещ и започна коленопреклонно да се моли. Така ми стана мъчно, че я лъжа! Обърнах се с молитва към св. Николай: „Отче Николае, угодниче Божий! Наистина, аз не искам да лъжа майка си, но много ми е жал за нея – много ще се наскърби, когато узнае истината! Утеши я както ти знаеш!“
След като се помоли, майка ми рече:
-Хайде сега, синко, да вървим!
Стигнахме до университета. Майка ми окуражително се обърна към мен:
-Отивай, Федя, а аз ще те почакам тук, до паметника на Ломоносов.
Нямаше как, трябваше да вляза в сградата на университета. Помислих си: „Ще отида в залата, поне да послушам как отговарят другите студенти.“ Когато влизах в аудиторията, лъчите на залязващото слънце неочаквано ме огряха. И изведнъж чувам силния глас на Никита Иванович, който ме извика по име:
-Плевако!
Приближих се до масата.
-Цяла нощ не съм спал заради теб! – каза професорът и ме „удостои“ с една не особено любезна дума. – Готов ли си да отговаряш сега?
Казах му, че по-добре от предишния път не бих могьл да отговоря, защото сьм се готвил по лекциите на професор N.
-Значи, искаш да се похвалиш, че знаеш немски и четеш немските професори в оригинал, а лекциите на твоя
преподавател руснак дори не си погледнал?!
Тогава обясних на Никита Иванович по какви причини не съм присьствал на неговите лекции и как съм се надявал, че мога да се подготвя по немските.
-Е, да беше казал още тогава! Знам ли аз къде си пътувал през зимата – вече снизходително и добродушно каза
професорът и ми подаде да си изтегля ново листче с въпрос.
Изтеглих и отговорих прекрасно, а професорът поправи моята единица на петица. Така свети Николай ми писа отличен! – завърши своя разказ известният юрист.
Епископ Никон (Рождественски)

ИЗПОВЕД НА ЕДИН ЗАТВОРНИК

Пише ви един затворник, но моля ви, не се плашете от тази дума. Бог вижда, че съм чист пред Него и пред хората – не сьм извършил греха, за който търпя наказание. Не зная, може би това е за мен изпитание, което Сам Господ ми изпраща.
Сега молитвата и духовните книги са моето спасение, но колкото повече чета, толкова повече въпроси изникват в душата ми. Искам да ви разкажа за един случай, който стана с мен в с. Лопатка, Свердловска област.
През пролетта на 1994 г. в лагерния затвор започна епидемия от авитаминоза. Всеки ден – нов ковчег. Смъртоносната болест не щадеше нито стари, нито млади. Дойде и моят ред. Почти напълно загубих зрението си, краката ми подпухнаха, зъбите ми започнаха да се клатят, не можех вече да ям. А главното – целият се покрих с въшки, което беше сигурен предвестник на скорошната смърт. В санитарния отдел нямаше лекарства. Разбрах, че не ми остава да живея дълго на този свят. Можеше да ме спаси само чудо – и чудото стана…
Не вярвах в Бога, но разбирах, че болестта ми е отплата за моя предишен живот. Тъкмо тогава един добър човек ми донесе малка иконичка на св. Николай, залепена на картон. „Моли се, каза ми този човек, и се кай! Той ще ти помогне.“ Не знаех никакви молитви, но моят познат ми обясни: „Говори си с него! Споделяй като с мен всичко тайно, което се крие в душата ти, кажи му и това, което не можеш да кажеш дори на мен! Изповядай му целия си греховен живот.“
След това настъпи нощта – страшна, ужасна. Разбрах, че на сутринта вече няма да съм между живите. И започнах да се моля. Крачка по крачка, постъпка след постъпка разкривах душата си пред св. Николай Чудотворец. Не зная наяве ли беше това или насън, или пък бълнувах, но аз непрекъснато виждах пред себе си две огромни очи, от които не можех да се скрия – те ме пронизваха целия. Виждах и усмивката на лицето му с бяла брада. Гледах това добро лице и дадох пред него клетва, че ако оживея, няма да оставя пътя, по който току-що бях тръгнал.
Дойде утрото – слънчево, радостно, за пръв път след много дъждовни дни. Така ми се искаше да живея, да се радвам на слънцето, на тревата, на хората. Душата ми се изпълваше с благодарност за това, че ме има на тоя хубав свят. Почувствах, че ще остана жив. В мен се появиха сили, стремежи, желания. Сякаш отново се раждах. Излязох да се погрея на слънце, като се опирах на една тояга, но за мое учудване видях, че мога да се движа и без нея. С всеки час силите ми се възвръщаха. В края на деня бях вече съвсем уверен, че ще живея още. Това се случи с мен на 28 април 1994 г. От този ден аз наистина се възродих. И най-главното — намерих смисъла на моя никому ненужен дотогава празен живот. Само вярата в Бога спасява човека, прави го по-чист, по-добър, по-отзивчив към скърбите на другите.
В.Н. Пискун гр. Невянск, Свердловска област

ТАЙНСТВЕНИЯТ СПЪТНИК

В една късна вечер вярваща девойка вървяла през гората, за да навести болната си майка на село и да й занесе парче бял хляб, който по това време бил по-ценен от злато. Вече съвсем се стъмвало. Дострашало я да върви сама. Тогава тя си спомнила една кратка молитва-единствената, която знаела и която навремето била научила от своята баба. Започнала да си я повтаря и страхът й постепенно я напуснал. Не минало и минута – ето че насреща й се задал възрастен човек, когото тя познавала. Това бил съседът на, майка й Павел Иванович. Той й казал, че е ходил в гората да погледне купата сено и – слава Богу! – сеното си е на мястото. Разговаряйки, те незабелязано стигнали до селото. Пред дома на майка си девойката се сбогувала със съседа и му благодарила, че я е придружил.
Като видяла дъщеря си, болната се зарадвала, но в същото време се и разтревожила – как е могла тя да мине така късно през гората. Момичето разказало как го хванал страх, как започнало да си казва тропара на св. Николай „Правило вери и образ кротости…“ и как веднага след това на пътя се появил съседът Павел Иванович, с когото благополучно стигнали до селото.
Сутринта майка й я пратила при него по някаква работа. Като го видяла, девойката казала: „Колко лесно и бързо стигнахме снощи с Вас до селото, Павел Иванович!“ А той учудено я запитал: „Къде, казваш, сме ходили вчера заедно с теб? Та аз снощи цяла вечер си седях вкъщи и си кърпех
валенките!“
Л.С. Оглезнева
гр. Невянск, Свердловска област

РУМЕНИТЕ ГЕВРЕЧЕТА

През 1942 г. нашето семейство беше евакуирано от Ленинград в Ярославска област. Там си купихме малка къщичка. Майка ми по това време вече беше болна, а трябваше някак си да живеем. Ние гладувахме и за да се прехранваме, пасяхме добитък.
Веднъж през зимата моята малка сестричка започна да досажда на мама – искаше сухо геврече. Вкъщи нямахме даже брашно, но тя продължаваше упорито да настоява. Тогава мама загуби търпение, обърна я с лице към иконата на свети Николай и й каза: „Стой тук и се моли на свети Николай да ти изпрати геврече“.
След този разговор в продължение на два дни бушуваше страшна виелица. Натрупа сняг, пред входа на къщичката ни легнаха огромни преспи. На третия ден сутринта, когато изгря слънцето, мама чу как някой леко почука на входната врата. Изпрати ме да отворя, като мислеше, че е дошла съседката. Аз отворих вратата и видях на плета да виси голяма връзка румени гевречета. Изтичах при мама и й разказах за чудото. Тя не повярва, бързо облече мен и сестричката ми и ни изпрати в селото да разпитаме – може би някой ги е забравил?
Снегът беше пресен, никъде не се виждаха никакви следи. Съседката нищо не знаеше. Разпитахме жителите на селото, но и те не знаеха за връзката с гевречета. Така се върнахме, без да намерим собственика им.Това беше явно чудо, защото никой от жителите на селото не можеше да ни направи такъв подарък – във всички къщи гладуваха. Когато се върнахме, мама ни накара да застанем пред иконата на светителя и каза; „Благодарете на свети Николай Чудотворец“. След това ни даде по геврече. В тези гладни дни връзката ни стигна  за време.
Ирина Соболева

„КОЙ СЕ МОЛИ ЗА ТЕБ?“

Когато бях още малка, в нашето село дойде на гости при своите родители един капитан на кораб за далечно плаване. Той ми разказа следният случай, който запомних за цял живот.
„Нашият кораб – започна капитанът – както обикновено излезе на риболов в открито море. Изведнъж съвсем неочаквано ни връхлетя силен вятьр, започна буря. Платната се откачиха, корабът стана неуправляем и се наклони настрана, връзката с брега се прекъсна. Огромните вълни подхвърляха кораба като кибритена кутийка. Не можехме да очакваме помощ отникъде и всички чувствахме, че смъртта е неизбежна.
Аз се изкачих на палубата, вдигнах ръце и високо, със сълзи на очи, започнах да се моля на св. Николай Чудотворец за помощ. Не зная колко време измина, но бурята започна да стихва. „Момчета – викам на моряците, – бързо опъвайте платната!“ А те ми отговарят отчаяно: „Вече няма смисъл, има пробой на дъното и водата залива кораба.“ Започнах да настоявам. Събрахме се трима души и опънахме платната за броени минути, макар че обикновено стова не можеха да се справят и десет човека. Бурята вече стихваше. Изтичахме долу в трюма и удивени видяхме, че пробойната на дъното бе запушена от една голяма риба.
Моряците ме наобиколиха и развълнувани започнаха да ме питат: „Капитане, кажи, кой се моли на Бога за теб?“ А в тия времена вярата се преследваше. Аз им отговорих: „Майка ми и баба ми се молят за мен, а ето, вижте кой ни спаси!“ – и извадих от портфейла си малка иконичка на св. Николай.
След случилото се ме наградиха с извънреден отпуск, а моряците помолиха да им купя иконички на св. Николай и да поръчам в църква благодарствен молебен. Всички, които бяха на кораба, поискаха да предам земен поклон на майка ми и баба ми за техните молитви за нас.“
А.Н. Гончарова, Волгоградска област



Прочетена 6704 пъти
Няма коментари

Коментирай