Океанът в Човека

04 февр. Океанът в Човека

“Водата се отъждествява с живота и живота не е нищо друго освен вода.”
Д-р Стюърт М.Брукс

123643145 (5)Из “Homo Delphinus” от Жак Майол
Снимки: Мартин Христов, Интернет,

Списание: DIVINGBG брой 11

Снимка на корицата: Капитан Ихтиандър Карагьозов

Човек – Море

Анаксимандър от Милет е древногръцки философ ученик на Талес. Автор е на първото в Гърция стихийно-материалистическо и наивно-диалектическо съчинение „За природата“ (незапазено). Той е представител на школата на натурфилософите. В това се изразява философията на първите старогръцки мислители - те се опитват да определят началото на света и нещата и да дадат разумно обяснение на процесите, които се извършват в природата

Анаксимандър от Милет е древногръцки философ ученик на Талес. Автор е на първото в Гърция стихийно-материалистическо и наивно-диалектическо съчинение „За природата“

Човек винаги е смятал океана за родно място, за майчина утроба. Ако е истина, че някои примитивни племена продължават да мислят и в наши дни, че слънцето и морето са в основата на всички неща, които са се родили от техния съюз. Тази митологична представа се среща в почти всички култури и религии на всички географски ширини. Дали ще е християнската риба на Христос, или рибата на мисълта – Йога, която се превърнала в човек, за да проповядва пътя на мъдростта, навсякъде намираме една и съща идея – от изгубените приливи на Нова Гвинея и полярните айсберги на ескимосите, до слънчевите брегове на старата Европа.

Омир е казал, че титанът Океан не само е дал началото на боговете, но и на цялата Вселена. По-късно Анаксимандър е написал следните няколко думи, които би трябвало да ни накарат де се замислим: „Водата ражда Земята и дава началото на поредица създания подобни на рибите. Между тях са и хората, които остават сходни на водните твари чак до пубертета си. Именно тогава рибите в тях отстъпват място на човеците способни да се хранят”.

Човешкият Океан, Първа част – Морето
123643145 (7)Кой от вас не е гледал в киното или по телевизията научно-фантастичния филм Фантастичното пътешествие /Fantastic Voyage/? В него се разказва за пътешествието във вътрешността на човешкото тяло на една подводница и нейния екипаж от миниатюризирани лекари и учени. Подводницата с учените e инжектирана в артерията на един учен от голяма величина, който има нужда от спешна интервенция в мозъка и единствения начин да се постигне това е чрез подобно транспортно средство и неговия изключителен екипаж.
Някои сцени от проучването на вътрешността на човешкото тяло са невероятно правдиви както от медицинска, така и от кинематографична гледна точка.
Филмът ме бе впечатлил до такава степен, че си спомням за него и до днес. За това ви предлагам в тази глава от книгата да направите подобно въображаемо пътешествие във вътрешността на вашето собствено тяло, за да откриете, че това е истински океан, подобен на морето, което ни заобикаля.

Океанът в нас
123643145 (8)„Ние сме като вълните в океана…различни едни от други…и все пак принадлежим към една и съща вода.”
Тези думи обясняват не само човешката индивидуалност. Те също така подчертават една физическа реалност. Една и съща вода тече във всеки от нас. За да се убедим в това, достатъчно е да направим справка в учебниците по естествени науки. „Нашето тяло се състои главно от вода. Съдържанието на вода в тялото на възрастен човек представлява 60% от цялото му тегло. При кърмачето това съдържание достига 80% от теглото му. При ембриона водата съставлява 97% от общото му тегло.”

Тялото на човек с нормално телосложение тежащ 70 кг съдържа 60% (42 литра или кг) вода. Тази вода е разпределена в две „отделни морета”. Във вътреклетъчното море (водата която се намира в клетките) има около 28 л. (2/3) вода. Извънклетъчното море (водата която е между и около клетките) представлява третата третина, т.е. 14 литра вода.
Плазмата, урината, лимфите и т.н. представляват тази 1/3 на извънклетъчните течности. Двете други трети на водата в нашия организъм запълват протоплазмата на клетките.

Кръвта се състои от около 50% вода, а цялостният и обем в човешкото тяло представлява около 8% от теглото му.
Лесно е да се разбере, че вътре в нас съществува един истински океан.
Какво друго сме от физическа гледна точка, ако не капка вода съдържаща определена гама химически съединения? Като вълната принадлежаща на водата в океана, ние сме индивидуализирани временно – капка вода за миг кондензирана от „изключителни изпарения” и смесена с малко пясък и пръст.
Безспорно е, че съществува любопитна физическа аналогия между морето, което е в нас и това, което ни заобикаля. В тази кратка глава от тази книга ние можем да опитаме да я изследваме. Тази аналогия може също да повлияе върху по-различни програми – мисълта за морските бездни не намира ли дълбок отзвук в нашето собствено подсъзнание?

Двете морета
123643145 (3)Морето, което ни заобикаля е солено. Всеки си е дал сметка за това глътвайки вода по време на морските си ваканции. Е добре, не само това море е солено. Това което е в нас е също такова. Любопитно, нали? Още по-странно е, че в химическите тела, каквито представляват двете морета, намираме един значителен процент от натриев хлорид – едно съединение, което всички много добре познаваме, защото става дума просто за готварската сол! Как да обясним това явление?

Съществува и една друга аналогия между кръвта, която е една от течностите съставляващи водата на нашия Океан и морето – всевечната майка. Кръвта снабдява органите и тъканите с всичко необходимо. Тя доставя кислород необходим за дишането на клетките и за изгарянето на техните отпадъци. Тя дава също и протеините необходими за изхранването им. От друга страна, тя доставя освен натриев хлорид и други минералнисоли, предназначени за външния и вътрешен клетъчен обмен. Морето действа по същия начин, носейки в недрата си микроорганизми – планктоните, основна храна на по-голямата част от морските видове. Също като кръвта, морето има и дихателна функция. Благодарение на кислорода разтворен във водата му, почти цялата съвкупност от морски видове може да диша.
Впрочем, би могло да се каже, че морето също като човека притежава дихателен ритъм!

123643145 (4)Със своите повърхностни движения – бури, вълни и водни пръски и чрез денонощната миграция на планктонните организми, морето се проветрява и разтваряйки кислорода в себе си, непрестанно променяйки се, то представлява „жива”, а не „застояла” вода. Дишането му позволява да остане живо и да съхрани живота на видовете които приютява.
Морето, живеейки в постоянен обмен с атмосферата диша за себе си и тварите, които носи в себе си, но би могло да се каже, че то диша също и за нас – хора, животни, растения. Доказателство за това е, че ако с някое бедствие причинено от човешка грешка (пласт масло с дебелина по-малко от един милиметър на повърхноста на океаните например), този обмен между море и въздух може да се окаже блокиран и живота под водата и на земята би изчезнал завинаги.
Без да се изпада в излишна сантименталност би могло да се каже, че ритъмът на морските приливи и отливи – мощното дишане на морето, се преоткриват също при човека в умален мащаб: движенията на гръдния кош, кръвообръщението, вътрешеният ритъм, секрецията и т.н.
Както човекът-микрокосмос отразява в един изключително малък мащаб всемирния макрокосмос, би могло да се каже, че „морето в нас” отразява „морето около нас”. Приликата става още по-поразителна, когато изследваме нашия вътрешен микрокосмос.

Пътуване до края… на клетките
„Вселената е един организъм и организмът е една вселена.” (А.Watts)
Да си представим един миг на борда на миниатюрната подводница от филма „Фантастичното пътуване”, която бихме намалили в микроскопичен мащаб, за да проникнем във вътрешността на човешкото тяло.
Какво ще се случи? Доктор Хелън Жаворски според който земята не е маса от твърда материя, а живо същество – туптящо, което непрекъснато се променя и обновява ни отговаря: „Ще бъдем изумени да открием там не само камъни и скали, но и планини, езера, гори…океани”.

123643145 (9)След това ще проникнем във вътрешността даже на клетката – в протоплазмата, където веднага се натъкваме на едно течение, на интензивно движение. Нищо чудно! В изключително умален мащаб това са същите речни и морски течения и същите приливи и отливи, които намираме на земята. Клетката, твърдят съвремените биолози, е наистина една от основните ”тухли на живота”. Тя съдържа в себе си „схемата” на живото същество. В нея присъстват, но само в умалена форма, всички функции: хранене, храносмилане, дишане. Всичко това е залято с вътрешноклетъчна физиологична течност, която толкова прилича на морската вода.

Човешката клетка със своите органели прилича много на капка морска вода видяна под микроскоп. Една органична суспензия, в която плуват диатомеите (кремъчно водорасло) и миниатюрните водорасли на планктона. Защо е тази прилика? Не произтича ли това от дълбоката връзка между човека и морето, за която говорихме преди това? Биолозите са много напреднали по тази тема. Те смятат, че еукариотните клетки например, както растителните организми и висшите животни, биха могли да имат за древен вид – предшественик синьото водорасло Cyanophycee, претърпяло някакви трансформации. Едно такова водорасло е било намерено на остров Рос на 78 метра дълбочина.
Не може повече да става дума за съвпадение. По-скоро ни се струва, че всичко става сякаш човекът е излязъл от морето, отнасяйки със себе си една част от него. Известният френски биолог Клод Бернар дори е написал, че човекът е излязъл от морето, отнасяйки със себе си своя собствен аквариум.

Става дума за аналогия, нищо повече, биха казали някои. Така да бъде. Няма да започваме полемика, защото нашата цел не се състои в това. И все пак, Доктор Брукс не се колебае да потвърди: „Животът, който се е зародил в морето, е могъл да си направи път на земята от момента, в който силите на еволюцията са успели най-после да създадат организъм, способен да вземе със себе си една частица от океана”.

Нашето пътешествие продължава и от илюминаторите на подводницата ние забелязваме най-напред цитоплазмената обвивка, която прави от клетката един отделен индивид. Тази обвивка е подобна на нашата кожа. Тя позволява дишането, клетъчния обмен, проникването на различни течни и твърди вещества и отстраняването на отпадъците. Тук не можем да се въздържим да не задържим нашата микроскопична подводница, защото сме длъжни да направим една необикновена констатация предвид основанията, заради които започнахме тази експедиция, т.е. проучване на апнеичните възможности на човека. В цитоплазмата на живата клетка се възпроизвежда прастарото анаеробно дишане. В действителност, от четири милиарда години нещата не са се променили толкова много в тази област!
Анаеробният начин на дишане на клетката се осъществява от цитоплазмата. Явно многоклетъчното същество (човекът) не може да води аеробен живот. Половината от неговите клетки функционират в анаеробиоза*, а другата половина прибягва до бактериален коменсализъм** действащ в аеробиоза.
–––––––––––––––––––––
* Анаеробиоза – сложен процес, тясно свързан с метаболизма на живите организми при условия на ниско съдържание на кислород.
** Коменсализъм (от латински „com mensa“ — разделяне на трапезата). Това е взаимоотношение, при което индивидите от един вид намират убежище и храна при друг вид, без да го консумират. Например, в гнездо на птица, гризач, в мравуняк и др. живеят насекоми и други членестоноги. Те намират там убежище и храна от отпадъците на гостоприемниците си. Медицинска пиявица и човек – медицинската пиявица попречва на кръвта да се съсирва, а през това време се храни.
–––––––––––––––––––––
123643145 (11)На ниво клетка, водният обмен между нея и външната и среда се извършва през цитоплазмената мембрана. Също както морската вода прониква във вътрешността на водно пространство около остров, оградено от коралов риф по време на големите приливи и отливи – като минава през кораловата бариера и предизвиква по този начин значими течения там. При клетката процеса е идентичен – водата прониква и излиза през цитоплазмената мембрана, създавайки едно важно течение много подобно на морските течения, които се раждат от срещата на горещите и студени води.

Сега приближаваме странни форми, които приличат на едри фъстъци или на корнишони. Това са митохондрии, които някои биолози смятат за „белите дробове” и енергийни заводи на клетката и които покойния д-р Гилерм наричаше „органели, вероятно паразитни, осиновени от клетката, за да поемат аеробната функция”.
Аеробната част от дишането пише той, „се извършва във вътрешността на митохондриите, от които зависи в крайна сметка дихателното поведение на клетката […] всеки многоклетъчен организъм се състои от една весела мозайка от клетки – „да-да“ и „да-не“. Значи ние все пак не сме напълно аеробни.”
Едва в края на миналия век Алтман открива, че протоплазмата на клетката е една колония от малки, високо диференцирани същества. Според Жаворски,

„Тези живи частици – корпускули (митохондрии), подобно на останалите животни от „земното кълбо” се преобразуват отново и отново за сметка на хондриоконтите, които могат да бъдат считани за растителната част на същата тази клетка. Съвкупността от тези елементи – зрънца и нишки наречени хондриом, съответства на живите организми на земята. Митохондриите се радват на очевидна автономия. Увеличават се за своя сметка вътре в клетката, извън която не могат да съществуват. Ние също не можем да напуснем нашата планета.”
Но не всички споделят възгледите на д-р Жаворски, този известен биолог от началото на века.

Моят приятел професор Нардо Виченте от Научния факултет в Марсилия, казва следното: „Ние мислим, че тези забелижителни органели на клетката, които първите биолози нарекоха пророчески “bioblastes” – пъпки на живота, са истински „микроорганизми” сходни на животинските и растителни клетки и имащи поразителна прилика с бактериите. Също като тях, те притежават в недрата си молекулата на живота – дезоксирибонуклеинова кисилина и като тях могат да осъществяват окисляване и да произвеждат енергията използвана от клетката”.

Нашето пътешествие продължава…
123643145Ето сега лизосоми, приличащи на малки торбички, които са като „стомаси” за клетката, защото са пълни с храносмилателни ензими също като нашия стомах, способен да храносмила цялото клетъчно съдържание. Пътуваме в микроскопичен мащаб и сме изцяло интегрирани във вътрешноклетъчния океан, който ни се струва безграничен. Междувременно ние ще променим размерите и ще уголемим подводницата и нейните обитатели така, че да можем да се инфилтрираме и да пътуваме по-лесно в кръвоносната система, за да проследим огромния лабиринт, който представлява тя. Така ще станем с размерите на една малка прашинка, като тези в суспензия във въздуха, които могат да се забележат в слънчевите лъчи проникващи през жалузите или като планктонните организми в суспензията на морето.

От сега нататък, въпреки че продължаваме да пътуваме в изцяло течна среда, идеята за океана е малко избледняла. Не защото водата е изгубила солеността си (тя не се е променила), по скоро в този мащаб ние си даваме сметка, че този океан се е превърнал в мрежа от канали от артерии и вени. Очевидно е, че голямото количество вода, което се движи в нас, го прави с помощта на канали от всякакъв вид.
Д-р Хелън Жаворски, когато говори за тези канали ги сравнява със земните реки. Неговата забележителна книга „Геон и живата Земя”, написана през 1927 година е станала напълно неоткриваема.
За този учен с авангардно виждане, планетата Земя представлява една жива клетка, която е гигантска спрямо човешкия мащаб и същевременно безкрайно малка в сравнение с космоса. За него, така както Земята повтаря небето, човекът повтаря земята. Той е един от първите учени установили аналогия между човека и Земята, между вътрешността на човешкото тяло и океаните от нашата планета.
Да го чуем отново:
„Водата на повърхността на земното кълбо – реките, езерата и морето, съответстват на лимфната система на човешкото тяло. Преди много време несправедливо се твърдеше, че плавателните реки са артериите на Земята. Това погрешно сравнение се дължи на слабите познания в областта на лимфната система. Артериите на земното кълбо казваме ние, са потоците лава, който извират от ядрото на Земята и които впоследствие се втвърдяват при съприкосновение с въздуха. Като двата океана, два големи лимфни канала събират лимфата на целия човешки организъм. Това са голямата дясна лимфатична вена и гръдният лимфен канал с резервоара на Пеке. В нашето тяло, така както и при планетата, ние откриваме малки езера, рекички и потоци от тази лимфа. Така реките играят в живота на земята ролята на лимфатичните съдове в организма. Съдове, които връщат отново до изходната точка водата, преминала през всички части на тялото.

В човешкия организъм по-голямата част от тази вода произхожда от кръвта. От друга страна ние знаем, че солите на кръвната плазма са до голяма степен сходни със солите на морската вода”.

123643145 (1)Ето ни значи в мрежата от канали на нашето собствено тяло.
Водното течение тук е много важно. Занапред сме по-склонни да говорим за „човек – река”, отколкото за „човек – океан”. Ние формираме в мащаба на кръвоносната система една гигантска делта, където хиляди плавателни реки, хиляди рекички проникват в океана на нашето тяло и органите ни. Никой до сега не е изчислил „броя километри” на кръвоносната система, но той би трябвало да е феноменален по отношение на ръста ни.
Д-р Жаворски е написал: „В нашето тяло има толкова артерии, вени, съдове и капиляри, колкото реки има на земята”.
Подобно на реките богати на речни наноси, нашите артерии и нашите вени чрез кръвта снабдяват цялото ни тяло с всичко необходимо. Нашите органи използват тази плодородна наносна тиня, за да се хранят и функционират.
Нашата кръвоносна система може да бъде сравнявана с делтата на голяма река, с нейните по-големи и по-малки реки и потоци, наподобяващи артериите и вените, които снабдяват цялото ни тяло с кръв, която се влива в клетъчния океан на нашите органи.
Подводницата ни сега прониква в някои от големите „кръвни езера” (това е медицинският термин) на нашия организъм – тези огромни запаси от кръв в органи като черен дроб и далак.
Тук ние общуваме с познатите червени кръвни телца. Те са също един резерв, който може при нужда един ден да подсили батальоните на себеподобните си, пренасяйки набързо кислородните молекули до изгладнелите клетки по време на дългите и дълбоки потапяния в апнеа.
Тези езера ни изглеждат огромни, но кръвта не се застоява в тях. Тя е предмет на постоянна промяна, на приливи и отливи. Това което накара Стюърт Брукс да напише: „Приливът идва…и си отива…”
Водата е в непрекъснато движение по дължината на морския бряг или на клетъчните мембрани, но това нейно движение не е хаотично, а уравновесено и балансирано.
Наистина бихме могли да считаме човешкото тяло не само за едно организирано цяло от повече от хиляда милиарда отделни клетки, заобиколени от извънклетъчна течност, но и за симбиоза на две биологични морета – междуклетъчното море (екстраклетъчна течност) и вътреклетъчното море (водата на протоплазмата).
И така, нашето заключение за първата част на това пътешествие във вътрешността на нашето тяло е:
„ Факт е, че всички същества, които живеят на земята в днешно време, независимо дали става дума за растения или животни, произхождат от морето.
Защото науката ни учи, че всички живи същества имат морски произход.
И днешните живи организми са също свързани с водата.“

Следва продължение…



Прочетена 9778 пъти
Няма коментари

Коментирай