Остров Пасха

05 Дек. Остров Пасха

Остров Пасха (Рапануи – Pascua, Rapa Nui),  е вулканичен остров в източната част на Тихия океан с площ 165,5  квадратни километра. Най-високата му точка достига 539 метра.  Принадлежи към територията на Чили и има население около 2 000 души.  Най-разпространеният поминък е риболовът и овцевъдството.  Административният център на острова е Ч Ханга-Роа. Разстоянието от  чилийския град Валпарасио до него е 3 600 км. Открит е през 1772 година  в деня на Пасха от нидерландския мореплавател Роггевен. Смята се, че  островът е едно от най-уединените кътчета на земята.

  Всичко,  което е свързано с острова е забулено в тайни. От къде са се появили  първите му обитатели? Как са попаднали там?. Как и защо са изваяли  повече от 600 гигантски каменни статуи?

 Първите  европейци попаднали на острова по време на празника Пасха през 1772  година били холандски моряци. Те открили, че на това малко парче земя  мирно съжителстват представители на три различни раси – чернокожи,  червенокожи и, най-накрая, съвършенно бели хора. Всички били много  преветливи и дружелюбни.

Но все  пак, най-увлекателното и тайнствено откритие на остров Пасха били  големите каменни статуи, наричани от местните жители моаи. Голяма част  от тези статуи достигат височина от 4 до 10 метра и тежат до 20 тона.  Единици, достигат тегло повече от 90 тона и имат исключително големи  размери. Представляват фигури с много големи глави с тежки изпъкнали  брадички, големи уши, масивни тела и … без крака. Някои имат шапки на  главата изработени от червен камък и се предполага, че са вождове,  обожествени след смъртта си.Местните жители се покланяли пред божество, което наричали Мак-Мак. На  територията на острова били намерени дървени таблички с издълбана на  тях писменост. Повечето от тези таблички били изгорени от европейците,  но все пак малка част била съхранена като по чудо. Тези писмени  носители наречени ронго-ронго били изписани по специфичен начин – първо  отдясно наляво, а после обратно, отляво надясно. Специалистите все още  не са успяли да разшифроват издълбаните текстове.

Писмени  исторически записи за остров Пасха нямало и със смяната на поколенията,  устните разкази за традициите и културата на островитяните ставали все  по-размити и по-размити. Аборигените разказали на капитан Кук, че са се  сменили 22 поколения от времето, когато вождът Хоту Матуа довел техните  предци на този остров, но не могли да кажат от къде.

От къде  са се появили жителите на Полинезия? Какви народи са населявали  многочислените острови, разпръснати по безкрайните простори на Тихия  океан, далеч от населените континенти? Загадката за произхода на  полинезийците е породила множество различни хипотези. Предполагало се  е, че населението на Полинезия произлиза от Индия, от Египет, от  Кавказ, от Скандинавия и даже от Атлантида. Някои учени са поддържали  тезата за американския им произход. Стъпаловидните пирамиди и монолити,  грамадните статуи на остров Пасха и на Маркизките острови, поразително  напомняли на същите пирамиди и склуптури, оставени в градовете на  Тихоокеанското крайбрежие от древните жители на Перу. Тази хипотеза  завлядяла и норвежкия етнограф Тур Хейердал. Изучавайки преданията и  митовете на полинезийците, той установил, че всички поетични легенди на  жителите от островите били посветени на бог Тики – син на Слънцето,  който някога преплувал океана, напускайки планинска страна на Исток.

Хейердал се заел с изучаването на древните култури на Америка.  Перуанските легенди разказвали за народ от бели богове, появили се  някъде от север. Именно те създали огромните каменни статуи в  планините. Впоследствие, след като загубил в битка с инките край  езерото Титикака, този народ, начело с вожда Кон-Тики (което означава  ”Слънце – Тики”) безследно изчезнал. Кон-Тики отвел своите хора назапад  през океана. Така разказвали легендите …

Хейердал се занимавал с разкопки в Британска Колумбия, изучавал  каменните рисунки в полинезийски стил, когато немските фашисти нахлули  в Норвегия. От слънчевите брегове на Тихия океан, ученият-патриот се  отправил към дома. Станал парашутист, участвал в морски боеве в  Мурманск и чак след освобождаване на Норвегия, се завърнал към своите  изследвания.

Написал голям научен труд, доказващ американския произход на  полинезийците, но в научните среди, никой не обърнал внимание на  неговата работа. Може ли сериозно да се говори за преселване на  индианци по островите на Полинезия, ако те не са разполагали с  плавателни съдове, освен примитивните салове! Това бил главният  аргумент против. Тогава Хейердал, съвсем неочаквано, взел важно  решение: сам да докаже, че с перуански сал може да се преплува Тихия  океан.

Така възникнала идеята за една от най-интересните експедиции. Хейердал  внимателно изучил морските течения и ветрове. Той стигнал до извода, че  Перуанското, а след него и южното екваториално течение, непременно ще  отнесат сала от бреговете на южна Америка към Маркизките острови или  остров Туамоту. Младият етнограф, прегледал записките на първите  европейци, попаднали на Тихоокеанското крайбрежие. Там имало множество  рисунки и описания на древните индиански салове от базалтово дърво,  което притежавало много голяма здравина и в същото време, било по-леко  от корк. Хейердал решил да си построи сал, придържайки се точно към  древните образци: девет дебели талпи, свързани с въже от растителни  влакна, четириъгълно платно, неголяма бамбукова каюта и рулево гребло  на кърмата.

Екипаж за необичайния плавателен съд бил намерен бързо. Пръв се отзовал  инжинерът Герман Ватцингер. На призива на Хейердал откликнал и  приятелят от детството му, художника Ерик Хесселберг, както и другарите  му по оръжие Кнут Хаугланд и Турстейн Раабю. Петимата млади норвежци  твърдо вярвали в успеха на експедицията. Опасностите не ги плашели. По  време на войната Турстейн и Кнут не веднъж скачали с парашути в тила на  врага с радиоприемници на гръб, а Ерик (в миналото моряк) умеел да  борави със навигационния уред не по-зле от колкото с четката и боите.  Шестият участник в експедицията станал шведският етнограф Бенгт  Даниелсон.

Самата подготовка за експедицията изисквала не малко смелост,  решителност и издръжливост от участниците. Те пристигнали със самолет в  Кито, столицата на Еквадор, от където се отправили в джунглата да  търсят базалтови дървета. Нито отровните змии и скорпиони, нито  опасността от нападение на индианци – ловци на черепи, нито разлива на  тропическите реки, на спряли пътешествениците. В най-девствените и  непристъпни гори, Хейердал и неговите приятели намерили това, което  търсели.

И така, безценните дънери били доставени по течението на реките  Паленкуе и Рио Гуаянс в порт Гуаякил, а от там в началния пункт на  експедицията – Лима. Тук бил построен салът – точно копие на древните  перуански съдове. За разлика от индианските мореплаватели, участниците  в експедицията взели със себе си радиостанция, но с какво би могла да  им помогне тя, ако се изгубят в безкрайните простори на Тихия океан, на  десетметров съд и далеч от морските трасета?

На 28 април 1947 година множество хора се събрали в порт Каляо, за да  изпратят изследователите. Трябва да се спомене, че почти никой не  вярвал в успеха на експедицията. Предричали й неминуем провал и гибел  за участниците.

Но младите пътешедтвеници невъзмутимо си вършели работата. Вятърът  изпълнил платното с изображението на брадатото лице на Кон-Тики –  легендарният мореплавател, който по предположения на Хейердал, открил  Полинезия около 500 години преди новата ера. С неговото име било  наречено и необичайното плавателно средство. ”Кон-Тики” бил изведен в  открито море на буксир, после попътния вятър изпълнил платното и не  след дълго, зъберите на Перуанските планини изчезнали от погледа,  скрити от куп облаци. Вече нямало връщане назад. Пасатът ги понесъл на  северо-запад. Вечерта, океанът се покрил с ревящи вълни. ”Кон-Тики” с  лекота порел окенанските води и когато големи водни пръски попадали  отгоре му, се процеждали между дървените греди.

Първите няколко денонощия екипажът яростно се борел със стихиите.  Управлението на платното и рулевото гребло изисквали неимоверни усилия,  но затова пък, всички се убедили в прекрасните плавателни качества на  съда. Изминала седмица. Вълните утихнали, а океанът щедро разкрил  своите тайни пред смелите изследователи. Не минавал и ден, без  обитателите на дълбините му да не ги навестят. Пасажи от големи и малки  риби, делфини и дори летящи риби ги съпровождали, а една нощ, голяма  вълна изхвърлила в малката им каюта рядка змиевидна риба, каквато никой  не бил виждал преди. Само скелети от измрели такива видове били  откривани от време на време по американското крайбрежие. Нощно време,  около сала, водата кипяла от фосфоресциращ блясък. Нерядко кръгли  светещи очи се издигали от океанските дълбини, привлечени от светлината  на фенера. Възможно е това да са били огромни калмари, които в  по-голямата си част обитават тези води. Те предизвиквали не малко  опасения, но нито веднъж не се опитали да се докоснат до сала. Тур  Хейердал и неговите приятели установили, че малките калмарчета, за да  се спасят от преследване, изскачали от водата и прелитали, десетки  метри, пранирайки във въздуха. Нито един зоолог до този момент не знаел  това.

На 24 май, към сала доплувало чудовището на тропическите води –  двадесет метрова китова акула – най-голямата риба позната в света.  Обикновенни акули били виждани ежедневно. Постепенно мореплавателите  привикнали към тях и даже се научили да ги отблъскват, когато достигали  до палубата. При друг случай, попаднали на цяло стадо китове. Морските  великани ги съпровождали миролюбиво няколко часа, после се скрили под  водата.

Страниците на ”корабния дневник” на ”Кон-Тики” се изпълвали със записи  за срещи със загадъчни морски същества, неизвестни до този момент.  Гигантски скат, лежащ на повърхността на водата, досущ като подводна  скала, светещи риби и много други. Подобни срещи не винаги били  безопасни. За да можел да наблюдава жителите на океана, Ерик Хесселберг  измайсторил от бабмук водолазна кошница, в която можело да се стои без  опасност за живота и докато сигал дъхът. Това съоръжение помогнало да  бъдат направени множество интересни наблюдения.

Седмиците минавали изпълнени с неспирна работа. Всеки от екипажа  изпълнявал своите задължения. Бившите военни радисти Кнут и Турстейн  използвали целия си богат опит, за да накарат радиоапаратурата да  работи. Денем извършали постоянни ремонти, а нощем изпълвали ефира със  съобщения за времето, които били безкрайно ценни за метеоролозите в  Европа и Америка. Ерик, изпълнявал задълженията си на щурман и  едновременно с това, правел рисунки. Тур записвал всички наблюдения в  дневника, ловял риба и планктон, правел видеозаписи. Бенгт изпълнявал  длъжността иконом и успявал да чете научна литература. Герман водел  метеорологични и хидрологични наблюдения. И всеки изкарвал на вахта зад  руля по четири часа на денонощие.

На четиресет и петия ден от пътуването си, пътешествениците се намирали  точно на средата по пътя към своята цел – на 108 градуса западна  дължина. Повече от две хиляди мили ги деляли от бреговете на Южна  Америка, но и напред ги очаквали не малко изпитания. В полинезийски  води, върху сала се блъснали една след друга, три гигантски вълни,  вероятно причинени от подводно земетресения. ”Кон-Тики” издържал и  това. А два дена по-късно се разразила жестока буря, продължила няколко  денонощия, но пътеществениците вече имали опит и знаели как да се борят  с вълните. Крепкото приятелство им помогнало при много трудни моменти и  трагични обстоятелства. Когато Герман се оказал зад борда и течението  го отнасяло все по-далече и по-далече, Кнут, рискувайки собствения си  живот, се хвърлил във водата и спасил приятеля си. Шестимата млади  учени нито веднъж не загубили вяра в успеха на своето начинание.

И … те се оказали по-силни от океана. На 30 юли на хоризонта се появила  земя. Това бил остров Пукапука – крайната точка на архипелага Туамоту.  Течението не позволило на сала да се приближи към острова. След него се  появил остров Ангатау, но и до него не им се удало се стигнат.

Настанал деветстотин и седмия ден от пътуването. Задачата била  изпълнена. Хората на сала преминали Тихия океан и достигнали островите  на Полинезия. Оставало още едно изпитание – да се премина бариерата от  рифове, в които се били разбили не малко кораби. Щяло да бъде  изключително досадно ако загинат в самия край на своето пътешествие. Но  и тук, шестимата проявили същата сила на духа, организираност и  смелост, помагали им през цялото пътуване.

На 7-ми август ”Кон-Тики” бил изхвърлен от прибоя на коралов риф,  досамия бряг на малкия, необитаем и покрит с палми остров Рароиа. Това  била първата твърда земя, на която мореплавателите стъпили. След  няколко дни, на своите пироги към острова доплували  островитяните-полинезийци. Те оказали най-тържествен прием на Хейердал  и неговите приятели. След още няколко дни, от остров Таити, за екипажа  на ”Кон-Тики”, пристигнала и фреската шхуна ”Тамара”

Така завършила тази забележителна експедиция. Сега Тур Хейердал можел  да разчита на вниманието на научния свят. Неговият труд , съдържащ  много интересни доказателства за историческата връзка на Полинезия с  Южна Америка, бил отпечатан. И все пак, както признал и самият автор,  със своето пътешествие той успял да докаже само превъзходните  мореплавателни качества на базалтовите салове. Защитниците на  хипотезата за азиатския произход на полинезийците, продължили да се  придържат към своята гледна точка.

Въпросът отново останал открит, въпреки, че Тур Хейердал и неговите  приятели убедително доказали, че древните перуанци можели да попаднат  на островите на Полинезия.

4300 морски мили (около 8000 км) преплували на сал от девет дънера  шестимата изследователи. Това разстояние превишава два пъти дължината  на първото пътуване, на Колумб със своите каравели, на път за Западна  Индия. И независимо какво ще решат учените по отношение произхода на  полинезийците, пътешествието на борда на ”Кон-Тики” ще остане в  историята на ХХ век като пример за самоотвержен научен подвиг.

1722 г. на Великден следобед холандецът Рогевеен и хората му станали  първите европейци стигнали до тук. Те забелязали, че на брега някакви  неизвестни хора дават димни сигнали за да привлекат внимание.  Холандците се приближили с двата си платноходни кораба и по залез  пуснали котва. Преди да се стъмни те успяли да видят някакво странно  човешко общество. Най-напред при тях на кораба дошли високи, добре  сложени хора, които доколкото може да се съди по описанието били  светлокожи полинезийци, каквито има на Таити, Хавай и другите източни  острови в Тихия океан. Но населението изглежда било смесено, защото  някои от посетителите били съвсем бели като европейците, а други се  отличавали с по-тъмна кожа. Някои от тях имали червеникав отенък, сякаш  били доста обгорели от слънцето. Мнозина били с бради. На брега  испанците видяли исполински статуи, високи по 10 метра. Върху главите  им имало големи цилиндрични камъни, подобни на корони. Островитяните  палели огньове пред тези великански божества, после приклякали пред  тях, като стъпвали с целите си ходила на земята, и благоговейно  свеждали глави. След това вдигали и сваляли ръце с притиснати една в  друга длани. На следващата сутрин, когато слънцето изгряло, туземците  се проснали легнали на земята и се молели на изгрева. Наоколо горели  стотици огньове запалени в чест на божествата. Това е единственото  описание на слънцепоклоннически обряд на Великденския остров. Между  първите, които се качили на борда при холандците бил един съвсем бял  мъж, който се държал с по-голямо достойнство от останалите. Върху  гладко обръснатата си глава носел корона от пера, а в ушите му имало  заоблени бели украшения, големи колкото юмрук. Меките части на ушите му  били продупчени и изкуствено удължени, та достигали чак до раменете му.  Много от другите островитяни също са с изкуствено удължени уши. Когато  вършели някаква работа и ушите им пречели те изваждали украшенията и  закачали дългата долна част на ухото за горната. Много от островитяните  се разхождали съвсем голи, но целите им тела били покрити с  художествено татуирани шарки, представляващи птици и странни фигури.  Други носели наметала от лико, боядисани в червено и жълто.
Всички те се държали дружелюбно и холандците и холандците не видели  каквито и да било оръжия при тях. Много чудно било, че почти не  забелязвали жени, макар че островът гъмжал от мъже. Затова пък малкото  жени, които се показали, били изключително склонни към непознатите  посетители, без мъжете им да проявяват най-слаб признак на ревност.
Жителите живеели в дълги ниски колиби от тръстика, те приличали на  лодки, обърнати с дъното нагоре, без прозорци и с толкова нисък вход,  че човек едва успявал да се провре през него. Явно било, че в тях  живеят хора без никакви мебели освен няколко рогозки на земята и по  един камък за възглавница. Развъждали само птици, отглеждали банани,  захарна тръстика и преди всичко сладки картофи, които били ежедневния  хляб на островитяните. Най-големите плавателни съдове, които имали били  някакви канута, дълги около 3 метра и толкова тесни, че човек едва  можел да се смести с двата си крака вътре. И те толкова пропускали  вода, че колкото време гребеш, толкова трябвало и да изгребваш водата  отвътре. Хората живеели все още в каменната ера, не познавали метали, а  храната си готвели просто между нажежените камъни в ями. Холандците си  помислили, че едва ли в техния век по света има други толкова  технически изостанали хора. Затова е съвсем естествено, че били  безкрайно учудени, като видели сред тези бедни хора гигантски каменни  статуи издигащи се към небето, които били по-големи от всички статуи по  градовете в Европа. Най-напред немогли да разберат как са изправени  тези високи статуи тежащи тонове. Те изследвали обветрената от времето  повърхност на един от колосите и разрешили въпроса по своему, като  заявили, че фигурите не са от камък, а от някаква глина, покрита  по-късно с дребни камъчета.
Загребали обратно към корабите, които вече били загубили 2 от котвите  си и отплавали от току що откритият остров, след като престояли само  един ден на него. В корабния дневник отбелязали, че населението на  острова е весело, миролюбиво и има добри обноски, но че всички са  опитни крадци. Поради някакво недоразумение на един от корабите  застреляли местен посетител и дванайсетина други на брега, а  европейците се отървали със загубата на една покривка за маса и няколко  шапки, задигнати от главите им. Туземците останали на брега със своите  мъртви и ранени, втренчили очи в големите платна, които изчезвали на  запад. Изминали почти 50 години до второто посещение от външния свят.

През 1770 г. на хоризонта на Великденския остров се появили 2 испански  кораба, водени от дон Фелипе Гонзалес и също били призовани с димни  сигнали. Испанците слезли на брега с двама свещеници и голям отряд  войници и тържествено се запътили към билото на една тривърха могила на  източния бряг, а подире им танцувала цяла тълпа от ликуващи изпълнени с  любопитство туземци. Гостите поставили по един кръст и на 3-те  възвишения, пели, дали салют и обявили острова за испанска територия.  За доказателство, че цялата работа е извършена законно, написали  декларация до краля на Испания Карлос, под която „разрешили“ на  най-смелите туземци да покажат „с израз на радост и щастие“ имената си  във вид на птици и чудновати знаци, които испанците приели за подписи.  Така островът се превърнал в собственост на испанския крал и получил  ново име – Сан Карлос. Испанците не се подлъгали да мислят, че  паметниците са от глина. Един от тях ударил така силно с мотика една от  статуите, че от нея изхвърчали искри, станало ясно, че тя без съмнение  е каменна. Но за испанците останало загадка как са изправяни тези  статуи и те се усъмнили, дали са правени на този остров.
Както подаръците им, така и крадените вещи изчезвали безследно и  испанците се усъмнили, че населението има тайни подземни скривалища,  защото островът бил открит и лишен от растителност. никъде не се  виждали деца, сякаш цялото население се състояло от възрастни мъже и  мълък брой необуздани жени. Испанците срещнали на острова високи руси  мъже, те премерили двама от тях, единия бил висок 1.96 м, а другия 1.99  м. Мнозина имали бради и испанците, че приличат повече на европейци,  отколкото на обикновени туземци. Те отбелязали и че косите им били  различни. повечето били с черни, но имало и с кестеняви, червеникави и  канелено кафяви.
а когато успяли да накарат жителите на острова да повторят ясно на  испански: „Аве Мария, да живее Карлос ІІІ, крал на Испания“, всички се  съгласили, че туземците са възприемчиви, интелигиентни хора, които  можели лесно да бъдат опитомени. Изпълнени със задоволство, те  напуснали новите си поданици и никога вече не се върнали.

През 1766 г. дошли англичаните и то под командването на самият капитан  Кук. По това време чуждестранните посетители явно започнали да дотягат  на туземците. Когато Кук слязъл на сушата се виждали удивително малко  хора – общо само няколко стотин – всички били под среден ръст и в  окаяно състояние. Те били мрачни и не проявили никакъв интерес към  гостите. Хората на Кук помислили, че след посещението на испанците  островът най-вероятно бил сполетян от някакво нещастие и че обитателите  му измират. Но самият Кук се усъмнил, че населението се е укрило под  земята, защото се виждали извънредно малко жени, макар че по целия  остров били изпратени патрули. На няколко места англичаните намерили  купчини камъни и тесни отвори в земята, които сметнали, че водят към  подземни пещери, но всеки път когато се опитвали да ги изследват  туземните водачи отказвали да ги допуснат. Измъчвани от скорбут,  англичаните напуснали Великденския остров разочаровани, като не успели  да вземат за себе си нищо освен малко сладки картофи – единствения  по-ценен продукт, който намерили. Но дори и с тях ги изиграли, защото  лукавите туземци напълнили кошовете с камъни и сложили само най-отгоре  по няколко картофа.

20 години по-късно през 1786 г. французинът Ла Перуз направил подобно  светкавично посещение. Този път из целия Великденски остров се появили  хора, като по-рано някои от тях имали светли коси и този път се  оказало, че почти половината от тях са зрели жени. Освен това имало  рояци от деца на различна възраст както във всяко нормално общество.  Можело да се предположи, че са изскочили изпод земята сред голия лунен  пейзаж на малкия остров. И именно това се било случило. Островитяните  изпълзели из подземните ходове и разрешили на французите да влязат в  някои от тесните каменни тунели, където преди това не допуснали  англичаните. Това потвърдило съмненията на Кук, че населението си е  направило тайни убежища в тъмни подземни помещения. Там аристокрацията  се била укрила от капитан Кук. а навремето когато холандците открили  острова, били скрили там децата и повечето жени. Ла Перуз разбрал, че  понеже Кук и хората му се държали миролюбиво населението (общо около  2000 души) сега събрало смелост и плъзнало на бял свят. Ла Перуз  направил и първият опит да повлияе на местната култура. През  няколкодневното си пребиваване край брега той свалил на сушата свине,  кози и овце и посял известно количество семена. Но всичко това веднага  било изядено от гладните жители, преди да успее да се размножи и  островът останал непроменен.

Никой друг не посетил Великденския остров до началото на ХІХ в. Тогава  американците се появили на хоризонта и островитяните се стекли на тълпи  по скалите край брега, без въобще да се укриват в своите убежища.  Капитанът на американската шхуна решил да направи кратко посещение за  да търси колонисти за някаква тюленова станция, която щяла да се  открива на остров Хуан Фернандес, край брега на Чили. След ожесточена  борба той успял да отвлече 12 мъже и 10 жени и отплавал с тях. Когато  изминали 3 дни пуснал пленниците си на свобода на палубата. Мъжете  незабавно скочили в морето и започнали да плуват към изчезналия  Великденски остров. Капитанът не им обърнал никакво внимание, а се  върнал и извършил ново покушение на острова.

Следващите кораби, които минали не били в състояние да свалят хора на  стръмния бряг, защото били посрещнати от непреодолима преграда от  туземни хвъргачи на камъни. Най-после една руска експедиция успяла  насилствено да слезе на брега с помощта на барут и куршуми, но няколко  часа по-късно и тя била принудена да се оттегли и върне на кораба си.

Минали години. Малко по малко доверието на туземците отново било  спечелено и през промеждутъци от много години някой минаващ кораб  правел кратко посещение. Постепенно островитяните престанали да мятат  камъни и все повече жени излизали на открито. Но отново се случило  нещастие. Край брега пуснала котва една флотилия от 7 перуански  тюленоловни кораба. Цяла тълпа от островитяни изплувала до тях и се  покатерила по корабите, където за тяхно най-голямо удоволствие им  позволили да напишат по няколко завъртулки под някакъв лист хартия. С  това те подписали договор да отидат като работници на онези острови  край брега на Перу, където да събират гуано (птичи тор). Когато доволни  и нищо неподозиращи те поискали да се върнат отново на брега ги вързали  и ги свалили в трюмовете. След това 8 от търговците на роби загребали  към острова с дрехи и яркоцветни подаръци, които хвърлили на брега.  Тълпа от любопитни островитяни, която се стекла около залива, почнала  бавно да се приближава. Островитяните били захластнати от  съблазнителните предмети. Когато на брега се струпали неколко стотин,  ловците на роби ги нападнали. Островитяните, които коленичили за да  вземат подаръците били сграбчени и ръцете им вързани отзад, а онези  които се опитали да избягат през скалите или да изплуват в морето били  обстрелвани. Точно когато последната лодка била готова да тръгне,  натоварена догоре с пленници, един от капитаните открил двама местни  жители скрити в една пещера. Като не успял да ги придума да тръгнат с  него той ги застрелял.
И така на Бъдни вечер 1862 г. Великденският остров останал самотен и  обезлюден. Всички, които не били мъртви или пленени, се били сврели в  своите подземни катакомби, като търколили камъни пред отворите.  Корабите откарали хиляди роби, които свалили да копаят гуано на  островите край перуанския бряг. Епископът на Таити протестирал и  властите решили, че робите незабавно трябва да бъдат върнати на своя  остров. Но докато подготвили кораб да ги вземе 900 умрели от болести и  поради необичайните за тях жизнени условия, а от стоте, които се качили  на кораба, 85 умрели по пътя, тъй че само 15 се върнали живи на  Великденския остров. Те донесли със себе си едра шарка, която се  разнесла мигновено и изтребила почти всички обитатели, макар че се били  изпокрили по най-дълбоките и тесни подземия. Настъпило време на  оскъдица и нищета, докато накрая цялото население на острова от няколко  хиляди намаляло на 111 души. Междувременно на острова с най-добри  намерения се бил заселил първият чужденец. Това бил самотен мисионер,  който се опитал да облекчи мизерията, но туземците му откраднали  всичко, каквото имал, та дори и панталоните. Той се измъкнал с първия  кораб, но се върнал с 2-3 помощници и основал малка мисионерска  станция. Няколко години по-късно когато всички оцелели островитяни се  съгласили да се покръстят, пристигнал някакъв авантюрист французин,  който ги настроил против мисионерите. Туземците изгонили мисионерите,  убили французина и продължили да си пеят църковни песни, а всички следи  от мисионерите били заличени.

В края на ХІХ в. белите открили, че около статуите на Великденския  остров има отлична паша за хиляди овце и най-сетне островът бил  присъединен към Чили. оттогава на острова има губернатор, свещеник и  лекар и никой вече не живее в пещери или тръстикови колиби.

Източник:

http://www.nauka.bg

Статията в списание Българска Наука



Прочетена 9602 пъти
Няма коментари

Коментирай