Няколко страници из Пиратските хроники

01 февр. Няколко страници из Пиратските хроники

Би било погрешно да се мисли, че само стремежът към грабежи и авантюризъм е тласкал мнозина смели моряци в сложните плетеници на пиратските преживявания. На общия фон на мрачните пиратски хроники се отделят и фигури, на които съдбата е предопределила участта на корсари по съвсем други причини. Едни са отвръщали лице от житейските неправди и интригите във висшето общество, други са бягали от светския живот и попадали във водовъртежа на тъмната политика не средновековните крале, породила колонизаторските завоевания и търговията с роби, трети искали да отмъщават за нанесени оскърбления или — какъвто е случаят с някои жени – следвали по порива на сърцето си своите избраници дори в абордажните боеве.

Република Либертация

Не търсете по географските карти тази страна. Тя никога не е била нанасяна върху тях, въпреки че е съществувала. До нас са достигнали малко сведения за нея благодарение записките на капитан Мисон, основателя на тази пиратска република.

piratski_korabКапитан Мисон бил потомък на знатен род. Той отрано получил светско образование, отличавал се със своите фини обноски и, изглежда, нищо не помрачавало бъдещето му на дворянин. Но внезапно всичко се изменило и по-нататъшното му житие протекло в съвсем непредвидено направление. След твърде сериозна семейна свада бъдещият дворянин-пират напуснал бащиното си имение и се зачислил във военния флот на Людовик XIV. Знатният произход на Мисон не му попречил да свикне бързо със суровия живот на моряка и да овладее сложното изкуство на ветроходната навигация. Поради това никой не се учудил, когато през 1710 г. той бил назначен за командир на военния кораб „Виктоар“.

Може би никога не би се стигнало до пиратската република, ако Мисон не беше срещнал свещеника Карачиоли. Двамата се запознали в Италия, където „Виктоар“ пристигнал след едно продължително плаване. Карачиоли бил фанатизиран почитател на известния философ-утопист Томас Мор и твърде рано съзнанието му било изцяло обладано от идеите на знаменития мечтател. Затова, когато се срещнал с Мисон, свещеникът използвал цялото си красноречие, за да го посвети в учението на своя кумир и успял да го убеди, че кралската и духовната власт са в еднаква степен средство за угнетяване на народите.

Минало време от тази среща, но тя оставила незаличими следи в разбиранията на капитана за устройството на света. Той дори започнал да мисли как да създаде общество без тирания. Скоро случаят му предоставил добра възможност за това. След едно сражение с англичани на борда на „Виктоар“ загинали всички офицери. От командния състав останал жив само капитан Мисон. Тогава той събрал оцелелите моряци от своя кораб и им предложил да се откажат от службата си на краля, като се отдадат на волен морски живот. Екипажът на „Виктоар“ приел възторжено тази идея.

illo_011На тях им било омръзнало да воюват, без да знаят защо, а силното им уважение към Мисон ги предпазило от всякакви колебания. „Виктоар“ започнал да броди в Индийския океан и нападал минаващите търговски кораби. В професията на лирата хората на Мисон внесли нещо ново, необичайно за тогавашните корсари: пленените не били подлагани на никакви насилия, а завладените кораби не били унищожавани. По заповед на Мисон на победените екипажи се предоставяли храна и вода, за да могат да стигнат до най-близкото пристанище. Капитан Мисон считал, че изящните маниери са задължителни даже на пиратски кораб и строго внушавал на своите главорези правилата на приличния тон. Недоволните от това моряци мърморели, че били попаднали не на кораб, а на плаващ аристократически салон.

Около гвинейските острови „Виктоар“ разгромил холандския кораб „Нювщат“, който бил въоръжен с 40 оръдия. В неговите трюмове се намирали 2000 фунта злато и 18 негри-роби. Златото Мисон разделил между своите хора, а робите включил в състава на екипажа си на еднакви начала с останалите моряци. Тази среща с търговците на роби потресла капитана и той решил да се бори безпощадно с тях. Оттогава нито един търговец на „жива стока“ не могъл да бъде спокоен за своята съдба, ако корабът му се изпречел на пътя на „Виктоар“. Мисон връщал свободата на негрите, а търговците на роби безпощадно бесел по мачтите.

томас ТЮ

Томас Тю

По съвет на Карачиоли след доста успешни акции Мисон отново преминал в Индийския океан, за да може на един от тамошните острови да осъществи мечтата на философите-утописти. Той избрал Мадагаскар, където отдавна намирали убежище много пирати. През април 1714 г. „Виктоар“ хвърлил котва пред западното крайбрежие на острова, близо до нос Амбър. Тук Мисон се срещнал с Томас Тю, който също бил образован човек. Тю приел социалната програма на Мисон и скоро станал негов пръв помощник.

На брега било построено селище, което след две години вече наброявало три хиляди жители. Пиратската държава имала територия от около 60 квадратни километра и твърде интересна конституция. Всички нейни поданици на възраст от 17 до 60 години се ползвали от избирателни права. На изборите били избирани представители във „Великото събрание“, което от своя страна избирало правителство на републиката. Пръв президент на Републиката на свободата станал Мисон. Земята, сградите и средствата за обработка на земята били обществена собственост. За разпределението на благата бил въведен принципът „На всекиго според труда“.

Децата и възрастните хора били осигурени. Жените имали еднакви права с мъжете и били освободени само от военна служба. Всички поданици на Либертация били еднакви пред законите —не съществувало никакво разделение на нации и раси. Изглежда, не било много лесно на тези, които управлявали републиката, едновременно да владеят изкуството на абордажния бой и правилата на парламентарната демокрация.

Либертация била унищожена от войнствените туземци. Една нощ, когато „адмиралът на републиката“ Тю с всички кораби се намирал на море, в градчето се втурнали войни от съседното туземно племе. Мигновено пламнал пожар, който унищожил повечето от постройките. Мисон едва успял да натовари оцелелите либертанци и останки от покъщнина на две корабчета и се отправил да търси Тю. След доста премеждия успял да го намери на африканския бряг в не по-малко отчаяно положение. Флотилията на Тю попаднала под жестоките удари на неочакван щорм и потънала. Либертанци отново потеглили на плаване, докато ги постигнала нова беда — при буря се обърнала лодката на Мисон и той загинал.

Загубил най-близкия си приятел, Тю отново станал пират. В Бабелмандебския пролив той организирал засада на един търговски кораб и бил убит в абордажния бой.

Откриването на Фолклендските острови

Deivis

Джереми Дейвис

Пиратската бригантина „Черната смърт“ бързала под всички ветрила да напусне водите на Карибско море. След нападението и над френския кораб тук съществувала опасност от „неприятни изненади“ и капитан Джереми Дейвис бързал да насочи бригантината си на юг. Последните сведения гласели, че испанците се подготвят за превоз на заграбено злато от Южна Америка и Дейвис вече превръщал мислено тази новина в куп златни кюлчета. Но той се радвал повече на дългия преход, който го очаквал, за да подготви една деликатна „абордажна“ атака към сърцето на графиня Тереза де Бурже.

Младата, красива пътничка била най-скъпата плячка на Дейвис от френския кораб, в която той се влюбил от пръв поглед. Било много по-лесно да я прехвърли на борда на „Черната смърт“, отколкото да спечели нейното разположение. Графинята гледала с недоверие брадясалите пирати и не можела да си представи как техният капитан, макар строен и хубав, има дързостта да вижда в нея бъдещата си съпруга. Тя не знаела, че самият Дейвис е единствен син на знатен английски лорд и би получил огромно наследство, ако не бе се отдал на корсарство. На двадесет и една годишна възраст Джереми завършил успешно Ливърпулското мореходно училище и когато получил назначение на кралски кораб, предпочел да изчезне с една от бригантините на баща си, за да се отдаде с цялата си страст на корсарство. Английският съд задочно го осъдил на смърт чрез обесване, но това не пречело на младия лорд да кръстосва морета и океани със своята бандитска шайка.

illo_019Всичко вървяло благополучно и повече от двадесет години Джереми Дейвис водил безгрижно съществование. Първия неуспех претърпял пред Тереза де Бурже. След като използвал всичкото си красноречие, Дейвис й открил истината за своя произход и показал на непреклонната графиня кралската грамота за лордското си звание. Тереза де Бурже не дала никакъв външен признак на внимание, но дали грамотата или постепенното откриване на някои достойнства на Дейвис бавно започнало да топи у нея леда на отчуждението. Ето какво е записала в дневника си знатната дама на 30 март 1592 година:

„Разбойниците имат варварски вид. Груби, небръснати лица, посинели от неумерена употреба на ром. Те не се смущават ни най-малко от присъствието на жена на кораба, макар и пленница, и си позволяват да ходят голи до кръста, с червени забрадки на главата, които ми напомнят парижките касапи. . . Държат ме в каюта, която се охранява от двама пирати. Носят ми много храна и три пъти на ден ми заповядват да се обличам за разходка. На палубата Дейвис с неизменна усмивка се осведомява за моето здраве. Предпочитам да не отговарям. Той си отива, като върти в ръцете си гравирано индийско бастунче. Въпреки всичките ми страдания нещо започва да буди у мен симпатия към него, макар високите му ботуши да са ужасно грозни. Но да кажа същото за кадифения му елек, съшит със злато, не мога; той безупречно ляга на неговата фигура и се допълва с цвета на очите му. . . Джереми ми поиска ръката, след като ми показа кралска грамота за лордското си звание. Уморена от несподелени душевни мъки, аз съм готова да се предам. . .“

Тереза де Бурже горяла от противоречиви усещания, но при все това не загубила своето чувство за практичност. Тя добре разбирала, че ако стане пиратска съпруга, ще загуби полагаемото и се наследство и искала да осигури своето бъдеще. Дейвис доловил това и веднага и предложил да я затрупа с ценности. Сега неговата бригантина като че ли летяла към Магелановия проток. В теснината между най-южната точка на Южна Америка и Огнена земя се очаквало да премине испански галеон, натоварен в Калао с перуанско злато.

Пиратите били нащрек и когато испанците се задали, бързо се вкопчили в техния борд. В разгара на самата битка, когато всичко се решавало в полза на Дейвис, от пролива се задали три испански фрегати. Пиратът-лорд веднага разбрал, че това са охраняващи военни кораби и дал сигнал за прекратяване на атаката. Златната плячка се изплъзнала от ръцете на разбойниците, но това в момента малко ги вълнувало. Те вече мислели как да се отскубнат от по-силния противник, въпреки че и дяволът не бил в състояние да им подскаже как точно може да стане това.

illo_052Две денонощия испанците преследвани „Черната смърт“, решили на всяка цена да се разправят с екипажа и. И когато това изглеждало повече от сигурно някои от наблюдателите на пиратската бригантина извикан „Земя!“ Дейвис останал изненадан; той никога не предполагал, че източно от Магелановия проток може да съществува суша. Грабнал далекогледната тръба и в нея забелязал скалисти брегове, прорязани от многобройни заливчета. Но орловият му поглед веднага доловил, че пътят му към тях е преграден от разпилени скали. И в същия момент в главата му се родил блестящ план — единственият, който криел в се бе си спасение.

В това време Тереза де Бурже записвала в своя дневник: Попаднахме в капан. Испанците ни пресякоха пътя. Отидох при Джереми и му казах: „Аз ви тласнах към тази акция. Ще загинем заедно и нека бог да ни свърже“. Той ми отвърна: „Защо пък да загинем? Нашата сватба още не се е състояла. . .“ Внезапно вятърът стихнал. На около миля от брега бригантината спряла, загубили своя ход и испанците. Паднала гъста мъгла. Без да губят време, корсарите спуснали на вода спасителните шлюпки, вързали с буксирно въже своята бригантина и мускулести ръце опънали веслата. Към тях се приближавала сушата, една непозната земя. Даже Дейвис не подозирал, че прави географско откритие.

illo_023Не изминало много време и на картите се появили няколко късчета земя, които днес са известни на всички под името Фолклендски острови. Но на пиратите не им било до географски открития. Като приближили надводните скали, те бързо привели в изпълнение плана на Дейвис — една изящна имитация на корабокрушение. На скалите разхвърляли останки от пречупени мачти, разпръснали купища от ветрила и изоставили разбитите от тях лодки. Самия кораб обаче скрили зад крайбрежните скали. Капитанът не се излъгал: испанците пристигнали и като считали пиратите за загинали, се върнали назад, без да проявят интерес към непознатия скалист бряг.

Така пиратите заселили Фолклендските острови. Дейвис предпочел тяхната сурова природа пред бесилката, която го очаквала във всяко пристанище. Малко са сведенията за живота на кросарите, след като били принудени да се откажат от грабителство. Но по всичко изглежда, че не са се разделили с морето и се занимавали с рибарство, а по-късно и с китолов. Джереми Дейвис прекарал живота си с Тереза де Бурже и умрял на 98 години. Погребали го неговата жена и трима моряци, останали от екипажа на „Черната смърт“. След шест години починала и Тереза. Тя оставила на потомците на Дейвис старата глинена лула на капитана и две тетрадки със записки, които се предавали от поколение на поколение и подгрявали в жилите на Дейвисовци и без това горещата кръв на техния прадядо.

Потомците на Джереми Дейвис и днес обитават Фолклендските острови, като се занимават с китолов и скотовъдство. Два пъти в годината тук пристигат транспортни кораби, които товарят вълна и месо и оставят на островитяните предварително поръчаните стоки.

От любов към пиратството

анн бониКазвала се Анна. Стройна, млада девойка, която търсила своя избраник. И скоро той се появил: Джеймс Бони — снажен моряк, с обветрено от бурите лице, с живописна татуировка и изпъкнала мускулатура. Но се случила беда — бащата на Анна не харесал Бони и изгонил двамата влюбени на улицата. Младостта обаче понася всички несгоди. Двойката Бони се отправила през 1717 г. към Ново провидение — късче земя от Бахамските острови, пиратско свърталище и обетована страна за негодяи от всички категории.

По същото време на пиратския небосклон се появила нова крупна фигура—Джек Басмата, нагъл и жесток морски разбойник, получил прозвището си от раираните си басмени панталони, които носил на себе си години наред, без да ги пере. Гладът подгонил двамата прокудени към Джек Басмата, при когото Джеймс възнамерявал да потърси работа. Разбойникът харесал младежа, но очите му останали в Анна. Тя не можела да постъпи на пиратския кораб, понеже старинното поверие предвещавало гибел на всяка бригантина, на чийто борд имало жена. Джеймс знаел това и помолил Анна да си отиде.

РидНо Джек Басмата скочил и я хванал за ръката. Бони веднага разбрал всичко и извадил нож. На другата сутрин го намерили полумъртъв. След като се поправил, той тръгнал да търси Анна. Обаче тя била далеч в открито море, на борда на „Дракон“ — бързоходната бригантина на Джек Басмата. За нейното присъствие знаел само Джек. Той й дал мъжкото име Андрес, облякъл я в мъжки одежди, в които Анна не се отличавала от останалите пирати. Започнал „нормален“ пиратски живот — тежка корабна служба, абордажни битки, грабежи и неудържими пиршества след всяка сполука. Анна-Андрес по нищо не отстъпвала на мъжете, наравно с тях участвувала във всички акции, клала и бесела, а в стрелбата почти нямала съперници.

След няколко месеца Анна престанала да крие своята тайна от екипажа на „Дракон“. Тя станала жена на Джек Басмата и вече не съществувала опасност да я хвърлят зад борда. Пък и противно на всички поверия бригантината винаги се връщала на Бахамските острови с пълни трюмове злато и сребро.

Съществуването на пиратската армия в района на Бахамските острови не било тайна за англичаните. В Лондон даже разчитали на известна подялба на натрупаните богатства. Но пиратите не искали и да чуят за това. Ето защо от Лондон потеглила на път военна ескадра, която трябвало да уреди всички сметки с непокорните корсари. Когато ескадрата се появила около Ново провидение, водена от кралския пратеник сър Ууден, от „Дракон“ разтоварвали награбени ценности. Джек Басмата веднага разбрал цялата опасност, дал съответните разпореждания на своя екипаж и начело на група парламентьори се отправил към англичаните.

Високомерният лорд Ууден изслушал с гримаса исканията на бандитите и незабавно им дал отговор — не много джентълменски, но в замяна на това прекалено изразителен: по негова заповед един от моряците си смъкнал панталоните и показал на пиратите оголените си седалищни части. Джек Басмата едва имал възможност да отвърне по същия начин и насочил лодката към бригантината си, на която вече вдигали котва. Докато фрегатите се придвижвали към средата на залива, за да прикрият пътя на „Дракон“, пиратската бригантина под всички платна и с огън от всичките си оръдия се промъкнала към откритите простори на океана.

Анна стояла до борда и пращала куршум след куршум в главите на кралските моряци. Съдбата обаче решила да изпрати между пиратите от „Дракон“ още една жена. Намерили я изнемощяла в една лодка сред океана. Оказало се, че това е закалена в битките корсарка, която отрано тръгнала по моретата. Наричали я Мери Рид. Злато, скъпи тъкани, подправки и друга плячка непрекъснато текли като из река в трюмовете на „Дракон“. Замаяни от успехите си, пиратите все по-често започнали да злоупотребяват с алкохола, а заровете и картите причинявали кръвопролитни свади. Железният корсарски юмрук бил прояден от ръждата на разложението.

Mary_reed

Мери Рид

След умело подготвена маневра една нощ английски военни кораби изненадали разбойниците, заловили ги почти без бой и ги откарали на остров Ямайка. Военният трибунал осъдил цялата банда — около триста души — на смърт чрез обесване и още на другия ден присъдата била приведена в изпълнение. Двете жени били съдени отделно и получили същата присъда. Мери Рид била обесена, а Анна успяла да се спаси. Нейният баща научил за случилото се и може би, за да изкупи грешката си, която тласнала Анна към престъпления, пръснал много пари, за да я отърве от ръцете на екзекутора.

Първоначално изпълнението на присъдата било отложено, а после самият крал издал декрет за помилването и. Къде и как завършил житейският път на Анна, не е известно, но се знае, че тя не се завърнала в бащиния дом.

Източник: Алманах ФАР68



Прочетена 7728 пъти
Няма коментари

Коментирай