Подводният риболов – познат и непознат

16 Дек. Подводният риболов – познат и непознат

Най-добрият приятел

Текст: Весел Новкиришки

Преди време, след участие в, според менe, най-екзотичното и престижно събитие в българския подводен риболов – подводното сафари „Дълбоко море”, разказвах пред мои близки преживяванията си. Споделях съвсем спонтанно и разпалено къде се е гмуркала двойката ни и как сме ловували. Въпросното сафари, което за съжаление вече не се организира, целеше лов само на морски врани и спарови риби – редки видове, навлизащи в нашето море от Средиземно и населяващи пещери и лабиринти предимно на дълбочини под 18-20 метра. Бях прекъснат /не за първи път/ с въпроса: „Не те ли е страх?” Отговорих простичко и без размисъл: „Страх ме е!”

Бил съм на възраст, в която не съм се замислял. Минал съм и през такава, в която не бих си признал страха. После спрях да се срамувам. Сега ми е ясно, че може би благодарение на страха си съм оцелял досега. Страх и късмет – великолепна комбинация!
Вероятно у някого пораждам учудване. Друг ще ми каже: „Който го е страх от мечки, да не ходи в гората!” Та нали това е спорт за смелчаци, за истински мъже, които не знаят що е страх? Познавам и такива, които ще се усмихнат характерно и ще ми кажат: „Ей затова още се виждаме по морето”. 

Подводният риболов, бил той спорт или изкуство, действително е занимание за силни мъже /или мъжки момичета/. Радващ е фактът, че напоследък все повече хора го откриват за себе си и му се посвещават в някаква степен. Но как става това най-често? Някой вижда някого да излиза от морето с богат улов. Или слуша героични истории от и за харпунджии. Или чува чудеса за красотите на подводния свят. А и филми на тази тема не липсват. И ако средствата за екипировка не са проблем, тя бива набавена или по собствено усмотрение, или с компетентното съдействие на някой продавач или по-напреднал колега. И особено, ако в обществения живот този някой се чувства силен, то екипиран отвъд мечтите на Жак-Ив Кусто, е готов да превземе поне Марианската падина. Дотук – добре. Чудесно е да имаме кураж и самочувствие. Но е добре да знаем докога те са градивни и кога стават разрушителни. И е задължително да сме наясно с какво се захващаме.

Подводният свят не е красив. Той е прекрасен! Но колко народ е пострадал заради прекрасната Елена? Най-красивите риби също не вещаят нищо хубаво. С настоящите мисли не целя да плаша или отблъсквам никого от морето или подводния риболов. Напротив! Самият аз съм запленен от тях. И го желая искрено на всички, достойни за морето. Но за да можем да се наслаждаваме на подводния свят и лов, първото и най-важно условие е да сме живи и здрави. Това е Условието – всичко останало е по желание.

Не предупреждавам, а най-горещо МОЛЯ всички, на които предстои да се гмурнат за първи път, както и тези, които вече го правят, да ми повярват, че гмуркането и подводният риболов са НАИСТИНА опасни спортове! Красиви, романтични, екзотични, но все пак – опасни! Тогава, когато човек не познава, не уважава или подценява морето. Или надценява себе си, което по принцип е същото. Лично аз съм убеден, че първият урок по подводен риболов, който сме длъжни да овладеем, ни учи как да се пазим. И от какво. През годините съм се нагледал и наслушал на трагични инциденти с гмуркачи. Много от тях – състезатели по подводен риболов.

Някои – национални… Колкото и да изглежда невъзпитано, съм се старал да разбера точните причини за инцидентите, доколкото е било възможно. С предпазна цел. Никой не е застрахован. Да пази Господ, понякога нещата наистина се развиват непредвидимо и не зависят от нас. Но уви, в повечето случаи се е касаело за нелепи загуби, предимно сред по-млади хора, били те по-напреднали или начинаещи. И е ужасно да разбереш, че някой си е отишъл безсмислено и закономерно, защото е нарушил всички правила за безопасност и не е имало кой да му го каже.


Image 9За мене подводният риболов е изкуство. Наричам го „бойно изкуство” и мисля, че само формата му /и то на пръв поглед/ го различава от останалите такива. Не говоря за „рибоубийството”, а за подводния риболов. И както във всяко бойно изкуство, така и в подводния риболов най-добре е човек да си намери подходящ учител. Истинският учител на първо място ще го научи да се пази. Не подценявам никого и вероятно предизвиквам досада у по-напредналите колеги, но ако изложеното тук помогне и на един
човек, значи си е струвало.

Не бих могъл да заместя учебник по спортна и подводна медицина, с какъвто препоръчвам горещо на всеки да се запознае основно, преди да се отдаде на гмуркане. И все пак, основно правило е всеки гмуркач да следи физическото си и здравословно състояние периодично и да е в течение на несъвместимите с гмуркането заболявания. Подробна консултация, примерно в спортен диспансер, едва ли ще бъде отказана някому. Можем да крием едно болно сърце, за да не ни забранят да се гмуркаме, но няма да можем да се скрием от него!


Дори и в добро здраве има дни, в които по една или друга причина не се чувстваме в добро състояние. Ако го усещаме още на брега, какво ли ще стане след няколко часа плуване и гмуркане? Дали не е по-добре да се отдадем на явно необходима почивка? Категорично следва да се отхвърля дори мисълта за гмуркане след „злоупотреба” с алкохол /дори не искам да споменавам наркотични вещества/ или храна. От храните правят изключение само малки по обем и висококалорични такива.

Друг вид опасности, често подценявани, са, най-общо казано, тези от метеорологичен характер. Има великолепни плувци и атлети, които нямат и капка усещане за морето. А един „морски човек” не е длъжен да бъде шампион по плуване. Но ще оцелее. Защото усеща и времето, и морето. „Безумно храбър”. Красноречиво словосъчетание… Между смелостта и глупостта има една крачка. Трябва ли да я правим? Голямо геройство ли е да влезем в морето, когато времето вещае буря? Без да говорим за това, че рибите са я усетили от предния ден, „напасли са се” и още от снощи са изчезнали „вдън море”.

Понякога се изкушаваме да влезем в огромни вълни било с мисълта за определен вид риби, обичащи такова море, било, за да си докажем мъжествеността. Тук опасността е субективна, защото за едни рискът в една и съща ситуация е допустим, а за други е равен на сигурно нещастие. Изключително важно е да знаем реалните си възможности и да не се сравняваме с никого. Но и най-големите „майстори на прибоя” знаят, че понякога си търсят белята. И едва ли има лаврак, който го заслужава. Все пак, стабилно море, дори и развълнувано, не е най-голямата злина. Поне всеки може да прецени каква е ситуацията. По-коварно е набързо „паднало море”, с леко остатъчно мъртво вълнение. Не случайно морето ни се казва „Черно”. Колко пъти се е случвало да влезем в привидно и относително гладко море, а след половин или един час да се чудим къде и как да излезем?

Студена вода през летния сезон също би могла да се превърне в проблем, тъй като екипировката ни най-вероятно няма да е подходяща, но подлъгани от тънък и топъл повърхностен слой, може да сме се отдалечили от мястото на влизане. Силен вятър от брега също може да ни донесе куп главоболия, ако неусетно излезем от прикритието на висок бряг. Теченията са друг фактор, с който сме длъжни да се съобразяваме. Често могат да се окажат по-силни от нас, борбата с тях – неравна и в зависимост от посоката им и релефа на брега, трагедията да се озове на крачка от нас.

Екипировката е нещо, което от наш помощник може бързо да стане наш враг. Често обръщаме внимание на големите неща и недооглеждаме дреболиите. А точно малките неща правят майстора голям. Добрият подводен риболовец рядко блести с излишно скъпа и фрапираща екипировка. Най-често всичко по него е незабележимо. Но обърнете внимание на „дребните” детайли! Баластният му колан може да е стар и препатил, но се откопчава с лекота. Буят му е закрепен за него с надеждна карабинка, а не с вързано на възел въже. И по принцип е добре гмуркачът да има буй, колкото и да е велик и колкото и да е „тайно” мястото, на което ловува.

Генерално не влизам без буй! Спасявал ми е живота, не дай Боже подобни ситуации, но би го направил пак. Въжето или шлаухът трябва да плуват добре. Избягват се всякакви аксесоари по тялото, в които те биха могли да се заплетат. И преди всяко гмуркане проверявайте с ръка дали въжето е свободно. То често се оплита около някоя тежест на колана, нож, крак, та дори и около шията. Тогава от добрата ви карабинка не остава полза.

Всички сме правили грешката да останем на дъното повече, отколкото е било разумно. Но нека да ни е ясно, че някой път това може да означава завинаги! Силните емоции, както и волята могат да потиснат „непреодолимия порив за вдишване”. Постигаме една невероятна апнеа, а като тръгнем към повърхността, усещаме /а понякога – не/, че май ни е била последната… И няма да можем да се похвалим на никого… Три пъти съм излизал на повърхността в безсъзнание. Не бих искал да има четвърти… Вероятно „някой там горе ме обича”. Докога? Внимавам да не проверявам повече. Съзнанието се губи внезапно, без всякакви симптоми.

Оттам нататък си в Божиите ръце. Нищо не зависи от тебе. Ако Той реши, те връща обратно. Може и да не реши. И трите пъти беше заради риба. И всеки път се чувствах сигурен, че мога и още. Гмуркайте се винаги в двойка, но не разчитайте на другия. И знайте, че може да ви помогне само ако не ловува, а е изцяло посветен на функцията да ви охранява, при това с постоянен визуален контакт. Винаги се презастраховайте с много! Късметът обичал подготвеното съзнание. Третият ми инцидент беше класическа загуба на съзнание след относително дълбочинно гмуркане / наричана не съвсем правилно „блек аут”, което всъщност е причерняването непосредствено преди загубата на съзнание/. ”Единствената” ми грешка бе, че изчаках на дъното твърде дълго.

Едра врана в дълбока дупка 10 мин. преди края на състезание ми се е сторила добър мотив за самоубийство. Изгубих съзнание на около 2 метра под повърхността. Свестих се горе, не зная как и защо. Късметът ми обаче е бил предизвикан от следните фактори:
• не прераздишвам /хипервентилирам/ генерално;
• бях балансиран изключително лек – за работа на 17-25 м и 6 мм неопренов костюм само с 2 кг олово;
• излизах нагоре с мощни, но плавни махове – ефективно и икономично откъм кислород;
Това ми е позволило да изляза по инерция и да се задържа на повърхността. За останалото нямам заслуга. Знаех, че рибата е там. Имах пет минути. Възстанових се бързо, раздишах и се потопих. След първите два метра се отказах. Отпуснах се, изплувах, разредих харпуна си и се качих в лодката. След жълт картон се опитвах да си изпрося червения… В лодката разказах случката на двойката си – Марио Христов. Реакцията му беше адекватна – приятелско и загрижено „нахокване”.

Дори и излезли в съзнание, след прекаляване с апнеата изключително важно е първите 2-3 вдишвания да се правят бавно и леко, макар това да е затруднено от инстинкта и глада за въздух. В противен случай загубата на съзнание може да настъпи и на повърхността – както в другите ми два случая. 

И не разчитайте прекалено на „магичен” ефект от аварийното „хвърляне” на баластния колан. Не го отричам, но ако той бъде откачен на дълбочина от 20-25 метра, човек не потегля наникъде. Това може да ви изненада и стресира. Самото му хвърляне много често е знак за паника. Губите връзка с буя си, а тялото става нестабилно и напълно дебалансирано.

А ако месината или въжето на буя стегнат клуп около глезена ви и коланът увисне на метър-два под плавника, ще трябва да излизате с един плавник. Ако действително сте били „на ръба”, това е, което ще ви погуби.

Пак казвам: не отричам откачането на колана. Но това е нещо, за което от малки слушаме като за вълшебна помощ. Отработете го на практика, за да сте наясно какво ви дава и какво може да отнеме. 

Едва ли мога да опиша и хилядна част от опасните ситуации под водата и в морето въобще. Би се събрал материал за цяла книга или поне за солидна поредица от статии. Съзнавам, че материята е тягостна, но предпочитам да ме корят за черногледство живи хора, отколкото всяка година да поменаваме нови и нови приятели и колеги. Вече съм изгубил достатъчно. И недоумяваш как до вчера си ял и пил на една маса с някого, гмуркали сте се заедно, спали сте в една палатка, а днес вече го няма… Затова ще преживея евентуалните укори…

Учим се от грешките си, по-умните се учат и от грешките на другите. Няма кой да ни предупреди за всичко, което ни очаква. Дори и най-добрият учител. Тогава кой? Не забравяме ли някой приятел? Някой, от когото все се срамуваме, и затова го крием? А той, ако е разумен, въздържан и контролиран, ни е най-добрият приятел. Пази ни от непредвидимото като ангел–хранител. Може би дори ни обича по своему и иска в замяна само да го изслушваме понякога. Кой е той ли?

Негово Величество Страхът!

Image 10

Източник:

Списание DIVINGBG брой 5

Текст: Весел Новкиришки



Прочетена 10132 пъти
1Коментар
  • Ангел Стоянов
    Публикувано в 17:58h, 26 януари Отговор

    Полезно и поучително четиво за хора които се интересуват !
    Ще се радвам ако има още за гмуркането ,подводният риболов и морските ни обитатели.

Коментирай