Понички с ванилов крем

08 Дек. Понички с ванилов крем

Балтазар с мъка си проправяше път към института. Мразеше понеделниците, а този започваше категорично отвратително. Тълпата бе заляла улицата като кално свлачище и го помъкна във въртоп от глъчка, задуха и смрад. Стена от чанти и тела безмилостно го блъскаше и мачкаше и той отчаяно опитваше да стигне цял. Промъкна се задъхан през охранявания вход и лакомо пое от свежестта на въздуха във фоайето. Този същински елей за ума неприкрито бълбукаше от кислород та издълбоко да разтрива гънките на интелекта, но Балтазар отдавна подозираше, че ръководството укрива някои от съставките му. А как инак – де що се сетиш хорски дертове, мигрени, махмурлук и прочее досади и терзания кончаваха скоропостижно като черешов пай на дамско парти.

– Добрутро! – оголи демонично зъби човекът от охраната.

– Директорът отдавна те очаква. Имаше нещо недоизказано в този поздрав, но Балтазар само кимна разсеяно.

Мислеше за почервенялото море, което зърна през изпотеното стъкло на автомобила си. Преди години този скалист бряг с многобройните си уединени заливчета беше любимо място за крайградски излет. Чистият въздух, топлият седефен пясък и сенките на дърветата надвиснали току над главите им, караха хората да забравят ежедневните си проблеми. Той самият обичаше често да идва тук с приятели – кога да се попекат на слънце, кога за да се гмуркат някъде по рифовете. Бистрите води изкусително синееха притаили под себе си секваща дъха красота. По наядените подводни скали нагъсто квартируваха цели гроздове миди, а където бяха те, там пируваше и останалият морски свят. Навред бе пълно с едри риби, които доверчиво се навъртаха, а из подмолите чевръсто шетаха любимите му скални раци и скариди. Но това време отдавна беше минало. Рибата изчезна, дърветата по брега съхнеха едно по едно, а въздухът над плажовете често имаше смущаващ мирис. И все пак гледката от тази сутрин го потресе. Червена слуз обсаждаше брега надлъж и шир. Нещо се беше объркало сериозно и Балтазар знаеше, че директорът го вика именно заради това. Най-сетне асансьорът спря и го изплю в пустеещия коридор.

– Влизай! – нетърпеливо го посрещна очилатият чудак. – Кметът ме разбуди посред нощ. Докъде сме били стигнали с „Мелампус“. Глупаците от ОРК са пуснали в морето снощи тонове отрова, а сега ние трябва да им бършем лакомите задници.

ponichki-s-vanilov-krem-3„Мелампус“ беше кодовото название на проекта, ръководен от Балтазар. Имаше за цел създаването на нов вид бактерии, способни да разграждат опасни химически отпадъци. Неслучайно Институтът по генно инженерство бе финансиран основно от химическия гигант ОРК. Проектът навлизаше във финална фаза, но все още не бяха проведени всички стандартни тестове, за да бъдат освободени новите организми от изолатора. Балтазар машинално запозна директора с последните резултати, ала умът му беше другаде. Човечеството беше в криза, а бъдещето се нуждаеше от нов месия и той за миг се мярна като спасител на земя и люде.
Омаята на почит и прослава разлюля съзнанието му. Духът му се окъпа в промисъла на Твореца и Балтазар съзна, че е избраникът на Божията воля, но в този миг камбаните на Велзевул кощунствено взривиха тишината. Сърцето му заби под ритъма на дяволския звън и той с ужас осъзна, че изпитанието ще го смачка. Дали в ръцете му не беше новата кутия на Пандора? Внезапният проблясък го събори, размачка дробовете му и го накара да почувства ужасяващото си нищожество. Обля го пот, опита да извика нещо, но сухото му гърло се продра без звук. Усети че се задушава и го полази смъртeн страх. Изкрещя и се озърна замаян. Звънеше неизбежният будилник. Чаршафът, цял потънал в пот, се бе усукал около лицето му и го душеше. Отметна го и жадно вдиша, а после се отпусна обезсилен. Умът му постепенно се измъкваше от хватката на нощния кошмар и Балтазар бавно събра сили да се надигне от леглото.
Будилникът настойчиво обявяваше утрото на поредния досаден понеделник. Мониторът от стената регистрира ставането му и светна. Течеше информация за финансови акции и валутни курсове. Балтазар превключи на музикалния канал „Класика XXII“ и хлътна в банята.
– Да се чуди човек какви идиотщини сънуваме понякога! – въздъхна той и се огледа критично.
Щипна с два пръста мазнинките по хълбока си и енергично напляска посърналите си бузи.
– И тъй сме хубави господин професоре по генно инженерство, а с малко спорт ще бъдем истински неотразими – усмихна се накриво той и тикна спомена за отвратителния сън в пералнята. Топлият душ нежно отми напрежението, за да го смени с оптимизма на любимата му ария от „Галактическият разбойник“.

ponichki-s-vanilov-krem-2Един час по-късно колата го понесе по тесния крайбрежен път към града. Балтазар повери управлението на сателитния си навигатор, за да се наслади на панорамата. Животът всъщност бе чудесен. Морето закачливо хвърляше отблясъци, прибоят отброяваше минутите до лятото, а соленият вятър флиртуваше с чайките сякаш му казваше: „Това бе само неприятен сън, приятелю!“. Е, рибарите тази пролет нещо се оплакваха, но иначе всичко си изглеждаше постарому.
Или се лъжеше? Нямаше я вече екзотиката на сергиите за риба, отдавна бе забравено и уханието на пазарите, пъстро мамещи със сочни плодове и зеленчуци. Сега хората купуваха само готови храни или в най-добрия случай, ако все още някой готвеше – полуфабрикати. Суровите продукти бяха лукс. Балтазар беше единот последните кулинари верни на традициите. За него готвенето си остана развлечение и с времето го бе превърнал в истинско изкуство. За съжаление набавянето на качествени пресни продукти, а впрочем и самото готвене, отнемаха много време и пари и сигурно там се криеше обяснението за промените. Ала тъкмо сега той не мислеше за тези неща, защото паркира колата си и оживената улица не закъсня да го подразни с обичайния си шум. Гъмжилото го глътна настървено, за да омачка скъпия му нов костюм. Изнервени и запотени хорица го бутаха, провираха се с колене и лакти покрай него и тъпчеха по лъскавите му обувки с някак извратена безпардонност, като че всячески се мъчеха да го превърнат в някого от тях – безлично същество от многобройния мравуняк.
– Не се поддавай и за миг! – изрече Балтазар магическата фраза, докато лъскавият асансьор го качва-
ше към офиса му.

Беше добре сложен мъж, по-скоро среден на ръст, отколкото висок, но гъвкавите му движения често задържаха женските погледи. На тридесет и две, интелигентен, образован и с приличен доход, забавен и при това ерген, предприемчивият собственик на издателска къща привличаше самотните жени неустоимо като жива стръв на въдица. Досега успешно се бе изплъзвал от залаганите мрежи единствено заради паниката от обвързване и навика да оцелява сам. Не свикна да преглъща глупавите им прищевки, особено ония, обилно гарнирани с меланхолични сълзи и досадно цупене. А в дъното на всичко всъщност бе страхът му, че ще се събуди сутринта след сватбения ритуал със закъснялото прозрение за грешка. Асансьорът разтвори врати и Балтазар галантно се размина с две очарователни съседки по етаж.
– Добро утро ослепителни госпожици! О боже, несравними даже в понеделник сутрин! Ще ми прошепнете ли тайната си? – усмихна им се той и хлътна в офиса си, недочакал благосклонния им смях. „Дали ще срещна някога Единствената?“ – помисли Балтазар и забрави за момичетата още докато хвърляше чантата си върху огромното бюро.
– Фелиса, спасителко вълшебна от изчезващ вид, как бих оцелявал в този хищен свят без теб! – разцъфна лицето му при вида на дъхавите понички сервирани до сутрешния вестник.
– Оставаш си все същият ласкател, но се сети за качествата ми по коледните празници. Ще преживея и със скромна премия вместо комплимент – закачливо сви устни младата жена, към която бяха отправени благодарностите.

Фелиса беше секретарката на Балтазар, а думите му не съдържаха и грам ласкателство. Да случиш на служител като нея беше чист късмет. Не закъсняваше, не се оплакваше и цялото и същество излъчваше онази рядко срещана сияйна жизнерадост, която покорява и те кара да се смееш с нея. Беше и позволил да се държи неофициално насаме, защото бързо се убеди, че е безкрайно фина и тактична. За разлика от повечето секретарки, Фелиса добре знаеше колко може да си позволи и къде е границата. Бе винаги наясно с какво да се захване и кога. Изнервящите обяснения бяха станали излишни – тя просто бе безупречна. Нещо повече – владееше необяснимото умение да усеща мимолетните настроения на шефа си и да променя графика му според ситуацията. Понякога Балтазар се чудеше дали тази жена не чете мисли, което в определени моменти би било твърде неудобно. И все пак тя си оставаше жена – факт, който благоразумно му напомняше да има едно на ум.

ponichki-s-vanilov-krem-4

Следва продължение в следващия брой….

Източник:

Списание DIVING BG

Рубриката на Николай Новкиришки

 



Прочетена 4558 пъти
Няма коментари

Коментирай