Приятно ми е - Главоногото

17 Ное. Приятно ми е – Главоногото

Публикувано в 17:26h Във Морска Биология от Антон Костадинов 0 Коментари

0 Likes

Белези с внушителни размери по главата и тялото на убити кашалоти свидетелстват за яростни битки в дълбините с гигантските калмари, а кръглите „бемки“ са следи от смукалата на огромни октоподи. Тези същества присъстват в кошмарите на моряците и гмуркачите от древността, та дори и днес. Те отблъскват с типично за хищник, агресивно поведение и очароват с интелигентността си.

„Да бъдеш изяден жив само по себе си е нещо страшно, но да бъдеш всмукан жив – такава гибел е още по ужасна“ – Така Виктор Юго е описал в романа си „Морски Труженици“ смъртта на моряк, уловен от пипалата на октопод великан.

Действително в природата се срещат главоноги с тегло няколко тона и дължина над 20 метра. Има, разбира се, случаи, когато тези огромни животни нападат кораб, асоциирайки неговия корпус с кашалот – техния смъртен враг, като го обвиват с дългите си пипала, но това са по-скоро инцидентни случаи, които завършват с лоши последствия за тях. Острият винт реже като масло меките им тъкани.

През последните години благодарение на ихтиолозите, мнението за „опасните и свирепи“ хищни главоноги, започна да се променя. Най-известните представители на тази група – октоподите и калмарите, все по-често стават обект на научни изследвания.

Много от информацията за гигантските главоноги, ихтиолозите придобиват от стомашното съдържание на убити китове. Там те добиват ценна информация за живота и размера на погълнатите екземпляри. Преди време бяха открити очи на мекотели, най-големите, срещани в природата – диаметърът на които достига 40 сантиметра

СВЕТЛИНА В ДЪЛБИНИТЕ

Под водата няма нито едно същество, „оптиката“ на което да работи така съвършено, както „оптиката“ на тези мекотели. Те имат дори мрежеста и дъгова обвивка и вежди, както при сухоземните бозайници и при човека. Така смята професор Петер Кайзер, специалист по мекотелите от Хамбург. Дори в тъмнината на океанските глъбини някой калмари се ориентират с помощта на зрението. За осветлението те се грижат сами. Някой видове имат органи, в които се изработва светеща субстанция. Светлината се усилва от рогови люспици, които действат като призми и рефлектор. За калмарите, които обитават големите дълбочини, светлината е необходима и за да си намерят партньор. По светлинните сигнали самците разпознават самките.

octopus-hawaii_3605_990x742 Обитаващите дълбочинните слоеве на океана мекотели от рода десмотеустис при избора на съпруга използват дори специални „търсещи прожектори“. Светещите точки на отделните видове се намират по израстъци, които в случай на опасност изчезват в гънките на кожата подобно на „рогцата“ на охлювите.

Друго десеторъко мекотело – хетеротеутис – използва светлината като оръжие за самоотбрана. При приближаване на опасността той зашеметява нападателя с ярък лъч и бързо отплува далеч от заслепения.

Дори обикновеният октопод, който често може да се срещне в Средиземно море, е способен на хитроумни шмекерии. Той живее не в тъмните, непроницаеми за светлината дълбочини, а в крайбрежните води. Това животно обърква враговете си, като изхвърля срещу тях облак от черна течност.

Когато октоподът е атакуван от морена или хищна риба, той внезапно отделя черна течност, но не се крие зад нея. Цветният облак му служи само за да отвлече вниманието на нападателя. Озадачената риба за миг се спира, тъй като не знае кое от двете тъмни петна е истинският октопод. В това време октоподът изчезва. Той веднага потърсва цепнатина в скалата или камък, под който може да се скрие. За целта е пригодна и най-малката вдлъбнатина, тъй като мекотелото няма кости и може да се разтяга като гума, да изтегля главата и тялото си, както пожелае. Затова октоподът може да изчезва в толкова тесни пукнатини, в които като че ли не може да влезе нито едно от пипалата му.

Когато към жилището на октопода се приближи „вкусен“ морски обитател, стопанинът протяга пипалата си във всички посоки, като разтваря (двойни редици) бели смукала. С това той събужда любопитството на ракообразните, които възприемат белите петна като храна. В подходящ момент ловките пипала улавят рака и октоподът излиза от укритието. Той покрива плячката с торбообразното си тяло и мигновено я убива с отровната си слюнка – вещество, чието действие е толкова силно, че с него може да се умъртви заек. А в австралийските води обитават и такива видове мекотели, отровата на които е смъртоносна дори за човека.

След като убие рака, октоподът го довлича в укритието си. С помощта на човката си, която е толкова здрава, че може да разтроши най-здравата черупка, той разтваря бронята на животното и впръсква вътре специална течност-разтворител. След около 20 минути месото се размеква и той спокойно изсмуква плячката си…

david-fleetham-veined-octopus-octopus-marginatus-using-a-discarded-bottle-for-shelter-anilao-philippines Жак-Ив Кусто, един от първите френски гмуркачи, с помощта на съвсем прост експеримент доказа, че октоподите притежават много по-големи способности, отколкото се смяташе по-рано.

В Средиземно море Кусто опитомил един октопод: пред неговото укритие няколко пъти поставял лангусти. Когато октоподът преодолял страха си от водолаза, ученият поставил пред дупката му прозрачен стъклен съд, запушен с тапа. Вътре имало голям лангуст. След три опита октоподът разбрал, че без хитрост няма да отвори съда. С две от пипалата си той държал здраво съда, а с други две уловил тапата и я издърпал. Когато тапата внезапно излетяла нагоре и за момент подръпнала държащото я пипало, другата двойка пипала вече здраво държала лангуста. Обаче октоподът не само решил този проблем, но и запомнил решението му. Оттогава той бързо вземал лакомството от стъкления съд.

Октоподите доказали своята находчивост и при опити в лаборатории. В биомедицинския център Кевало на Хавайските острови тези морски животни не отстъпвали по способности на лабораторните плъхове. Октоподите също толкова бързо, както и гризачите, намирали пътя към храната в сложния лабиринт, посочен от учените. Същия маршрут те помнели добре няколко седмици след опита.

Когато на октоподите се налага да решават трудна задача, може да се види дори как в техния развит мозък, наброяващ около 500 милиона клетки, „работят мислите“. Когато е в напрежение, животното постоянно мени цвета на кожата и от крайчетата на пипалата по късото тяло на вълни пробягват изменящи се шарки.

МОЖЕ ЛИ ОКТОПОДЪТ ДА МИНЕ ПРЕЗ ИГЛЕНО УХО?

Кожата на октоподите не само копира цвета на околната среда, тя имитира дори структурата на повърхността на морското дъно. Така тялото им може да заприлича на гладко паве, а може и да се покрие с издатини и гърбици – тогава е невъзможно да го различиш от възлестия корал. А ако животното се постави върху шахматна дъска, то става на квадрати.

Mimic Octopus 03 Понастоящем октоподите са обект на особеното внимание не само на зоолозите, занимаващи се с изучаването на поведението им; те са необходими на лекарите за опити в областта на неврофизиологията. Тъй като октоподите нямат гръбначен стълб, в който на снопчета да се събират краищата на нервите, те са „устроили“ връзката „мозък – тяло“ с помощта на здрави влакна. Това са нервни клетки, които по размерите си превъзхождат 50, че и 100 пъти нервните клетки на човека. Клетките на октопода имат диаметри до половин милиметър, тоест те са достатъчно големи, за да могат неврофизиолозите да включат към тях своите прибори и да измерват импулсите.

В изследователския център Кевало не всеки уловен октопод попада на лабораторната маса. Много от тях избягват. Инстинктът ги заставя да пълзят към морето. На сушата те могат да живеят около час. Не са редки случаите, когато октоподите преследват раци на рифове, които се издигат високо над повърхността на водата.

Обаче не само склонността към бягство и умението да се движат по сушата ги правят „неудобни“ пленници. Те умеят също така да отстраняват по пътя си мощни прегради. Със силните си мускули на пипалата си те могат да вдигнат тежести, 20 пъти по-тежки от собственото им тегло. Така например две октоподчета, всяко от които тежало не повече от 400 грама, действайки заедно, повдигнали 20 килограмовия покрив на аквариума и по такъв начин завинаги напуснали лабораторията.

Странно, но октоподите не са такива майстори в плуването, както би могло да се предположи по ловкостта им при придвижване по сушата. За спешни случаи те разполагат с „реактивен двигател“. Свиват тялото си, изхвърляйки под високо налягане вода от торбообразния кожух чрез сопло с конична форма. В резултат на изхвърлянето октоподът получава мощен тласък. Но само след няколко движения силите на животното се изчерпват.

Професор Кайзер обяснява това явление по следния начин. Когато главоногите мекотели преди 300 милиона години се отделили от по-древните форми, те „сгрешили“ при избора на метала. Кръвта на октоподите не е червена, както при рибите и по-развитите животни, а е синьо-зелена. В червената кръв се съдържа хемоглобин, вещество, което съдържа желязо и „свързва“ кислорода. Някой главоноги мекотели имат в кръвта си мед, която не може да погълне толкова кислород, колкото поглъща желязото. А за резките отскоци е необходим толкова въздух, че октоподите твърде бързо са принудени да си поемат дъх, за да го набавят отново.

Обаче има мекотели, които се смятат за най-бързите морски плувци. Това са калмарите, чийто „реактивен двигател“ насочва през тялото им, напомнящо торпедо, толкова много вода, че животните получават достатъчно количество кислород. Тези плувци на далечни разстояния сред мекотелите могат да насочват своето сопло във всяка посока. Десеторъките калмари с тяло с обтекаема форма засилват действието на своя реактивен двигател с помощта на два широки плавника, разположени на гърба. Освен осемте пипала – смукала те имат още две допълнителни ловни „ръце“, които са два пъти по-дълги от пипалата – смукала. Често пъти калмарите, следвайки строго определен ред, преследват големи стада риба. Когато се приближат до плячката, те с огромна скорост изхвърлят двете си камшикообразни пипала и улавят жертвата.

От пъргавите десеторъки калмари понякога не се изплъзват дори летящи риби. Когато те изскочат от водата, калмарите летят зад тях на височина до шест метра, цели 15 метра!

Други родственици на калмарите – сепиите – не са толкова бързи. Сепията регулира своето потапяне и изплуване като подводница. За целта тя използва своя гръбен щит. Той е разделен на хиляди камери, които са изпълнени с газ, съдържащ кислород. Когато сепията възнамерява да се издигне нагоре, тя напомпва в камерите допълнително количество разширяващ се газ. Ако иска да потъне, изхвърля го и се спуска на дъното.

Сепията напуща сигурното си убежище на дъното при размножаване. Това е добре известно на рибарите от Средиземно море. Те са измислили оригинален способ за улавяне на мъжките сепии, обхванати от любов; хората влачат зад лодката на тънка месина жива самка. Когато самецът прегърне примката, рибарите обират месината и улавят нещастния любовник. След това хвърлят отново самката във водата, за да примами поредната жертва.

Но животинският свят лесно понася такива загуби на измамени самци. Сепиите се размножават много бързо. Това се обяснява преди всичко с обстоятелството, че хайверът им не изисква големи грижи. Той има толкова лош вкус, че не съблазнява нито един обитател на морето. Затова на сепията-майка не се налага да се тревожи за своя хайвер.

На другите видове главоноги мекотели е по-трудно. Женският октопод нито за секунда не изпуска от погледа си хайвера. В дупката самката помествана дълги ленти до 150 хиляди хайверни зрънца. В продължение на три месеца майката неуморно ги промива, напомпвайки към тях прясна вода. През този период майката почти не се храни и често пъти, след като малките октоподи се излюпят, тя умира от изтощение.

Бързината на размножаването на октоподите е необикновено висока, а и в Средиземно море, в което поради замърсяването остава малко риба, броят на естествените им врагове намалява. Затова популацията на главоногите мекотели, не много чувствителна към замърсяването, бързо се увеличава. „Може да стане така – предсказва П.Кайзер. – че след няколко години главен хранителен продукт на жителите на крайбрежните райони да станат именно октоподите…“

Използван източник: статия на Николаус Екарт „Запознаване с октоподите“; Алманах Фар 82