Средновековни пристанища и корабоплаване по Българското черноморие

23 апр. Средновековни пристанища и корабоплаване по Българското черноморие

Автор: Александър Кузев

Известно е, че старите имена на крайморските антични градове и крепости северно от Стара планина — Темплум Йовис (при Обзор), Ерите (при устието на р.Камчия), Одесос (Варна), Дионисополис (Балчик), Бизоне (при Каварна) и Акра (Калиакра) — напълно изчезнали от средновековната географска номенклатура. Появили се съвсем нови имена като Козяк, Галата, Варна, Карвуна, Каварна.

На юг от Стара планина картината била съвсем друга — старите имена на античните крайбрежни градове като Месембрия, Анхиало (Поморие), Созопол, Агатопол и др. се запазили до по-ново време.

654634521Различната съдба на античната топонимия по Северното и Южното българско Черноморие се дължала на етническите и политическите промени през ранното средновековие. Северните крайморски градове били разрушени и напуснати от жителите им през VII в., а по тези места се заселили славяните и прабългарите. Земите на север от Стара планина, включително и крайморските пристанищни градове, влезли в пределите на създадената през 681 г. българска държава, докато градовете на юг от Хемус останали под византийска власт. Тези укрепени пристанищни градове — на първо място Анхиало и Месембрия — били важни стратегически опорни точни за морските и сухопътните сили на византия във Ввойните и с българите.

През ранното средновековие българите се препитавали със земеделие и скотовъдство в условията на затворено натурално стопанство и поради това по бит и традиция те не били свързани с морето. По тази причина българската държава нямала нужда от морски флот и от морски пристанища. Ето защо крайморските антични градове северно от Стара планина по време на Първото българско царство не били възстановени и пристанищата им, отдавна изоставени, вече не се използвали.

В писмените извори от този период не се споменава нито един крайморски град северно от Хемус. Единствено името Варна се явява у византийските автори Теофан Изповедник, патриарх Никифор и император Константин Багрянородни, но като име на река(очевидно Провадийската река заедно с Варненските езера) и на област. Доста по-късно името Варна, което е от славянски произход, преминало върху съседния, отдавна запустял и разрушен град. Археологическите проучвания показаха, че градският живот тук е секнал около средата на VII в. след унищожителен пожар. Последните монети в пепелището са сечени от император Ираклий (610—641). Едва към X в. тук възниква малко селище с българско население, от което са открити само две-три землянки.

За да запази крайбрежието от византийски десанти, българската държава построила големи землени валове с ровове, които преграждали ниските речни долини откъм морето. Такива защитни съоръжения, дълги по няколко километра, били построени при устието на р. Батова, при Варна (на пясъчната ивица между морето и езерото), при устието на р. Камчия и на други места.

Независимо от това, за българите през IX—X в. корабоплаването не било непознато. В своя „Шестоднев“ забележителният старобългарски писател Йоан Екзарх говори за корабоплаване, корабостроене и морска търговия. Според него „морето съединява всичко далечно, което плава по него, пристига и дори да не е така близо, по себе си го отнася към далечното. За тези, които нямат, прави така, че всичко да е общо. Това, което се ражда в други земи, или жито, или плодове, или злато, или сребро, или облекла, или друго нещо, то може, като се плава по него, да го пренесе към нуждаещите се.“

654634521111Този текст по идея е взет от един ранен византийски автор (Василий Велики), но Йоан Екзарх внесъл нови моменти в своето изложение. Друг текст у старобългарския автор е напълно негов: „Без дърва (не може), с тях печем хляб и варим варено, и правим лодки и кораби, с тях преплаваме реките и големите морски пространства. Това, което ни е потребно, го купуваме и даваме на тези, на които е нужно, на равна цена.“

Тези мисли на Йоан Екзарх не означават, че тогавашните българи са разполагали с морски флот и са плавали с него в далечни земи. Но на старобългарския автор, както и на българите в X в. е било известно наличието на голям византийски флот. Византийски кораби неведнъж се появявали пред българските брегове по време на многобройните българо-византийски войни. Българските посланици и търговци са виждали в Цариград търговски кораби, които донасяли стоки от Източното Средиземноморие. При своите победоносни походи срещу византийските крайбрежни градове Месембрия, Анхиало, Созопол и др. българските войски неведнъж са били свидетели на византийско бягство по море. Тези градове, чиито жители несъмнено се занимавали с корабоплаване, неведнъж за дълго попадали под българска власт.

Собствено корабоплаване българите несъмнено са имали по р. Дунав и големите притоци. За това свидетелстват някои писмени и археологически паметници. Според Фулденските анали през 827 г. „българите пратили войска на кораби по река Драва, опустошили с огън и меч земята на славяните, населяващи Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители.“ Тези земи тогава се намирали под Франкска власт. Същият западен летопис за година 829-та съобщава: „Българите, идвайки на кораби по река Драва, опожарили някои наши селища, разположени край реката.“

За наличието на български дунавски флот свидетелстват откритите по крепостните стени и църкви в Плиска и Велики Преслав графити (рисунки, дълбани в твърдта с остър предмет) на кораби, които напомнят големи речни лодки. Още по-важно е откриването на укрепено българско пристанище от IX в. В крепостта на остров Пъкуй, който се намира на около 18 км източно от Силистра. На това забележително откритие заслужава да се спрем по-обстойно.

Известно е, че през IX в. отвъд дунавска България почти два пъти превишавала по площ отсам дунавска България. Между двете части на държавата, разделени от р. Дунав, трябвало да се създадат постоянни съобщения, преди всичко за административни връзки между областните центрове в отвъд дунавска България и столицата Плиска (по-късно Велики Преслав). Тази връзка била необходима, за да се укрепи властта на държавата отвъд Дунав, където освен българи и славяни живеели и други племена и народи. Освен това при походите им срещу франки, славяни, маджари, хазари и др. българските войски трябвало да минават Дунав с коне и обоз през удобни бродове.

И на края добиваната в държавните рудници на карпатската област сол, изнасяна и в съседните страни, била спускана предимно по водните пътища на Влашката равнина до Дунав и през неговите бродове стигала до столицата и другите градове. За осъществяването на тези жизнено важни връзки между двете части на държавата били необходими кораби и пристанища, както и силни крепости, които да ги пазят.

Такава крепост на Дунав построил хан Омуртаг. За това съобщава неговият надпис върху колона, която цар Иван Асен II пренесъл от Плиска в Търново и поставил в църквата „Св. 40 мъченици“, където се намира и досега. Според надписа Омуртаг, докато пребивавал в стария си дом, т.е. Плиска, построил преславен дворец, на Дунав; разстоянието между столицата и дунавския дом според надписа било 40 хиляди разстега (около 85 км).

65463452111Няма съмнение, че Омуртаговият дом на Дунав трябва да се отъждестви с откритата от румънски археолози крепост на остров Пъкуй близо до Силистра. Тя, като крепостните стени в Плиска, е строена от каменни блокове, споени от бял хоросан, а фугите са измазани с разтвор, примесен с тухлен прах. Стените са дебели 4,20 м, обаче дебелината на стъпаловидните основи достига до 6 м. Тази крепост е била залята от Дунав и от нея се е запазила на сушата само една малка част. Източната стена, която е с лице към десния дунавски бряг, е със запазена дължина 240 м, а запазената част от северната стена (продължението и е залято от реката) е дълга около 62 м. Вероятно първоначално крепостта е обхващала около 25 000 кв. м. На източната страна, т.е. към добруджанския бряг, е съоръжен пристанищен кей, пазен от двете страни с по една правоъгълна кула.

Дължината на кея (пристана) с кулите е 42 м, а самият кей е дълъг 23,70 м. Той е изграден от големи каменни блокове във вид на седем стъпаловидно разположени площадки, в които личат дълбоките следи от въжетата, с които са били привързвани корабите. Основното и най-важното предназначение на това укрепено пристанище през IX и X в. било да осигурява постоянна и несмущавана връзка между двата бряга на Дунав, т.е. между българската столица и отвъд дунавските земи. Тук спирали корабите, които се движели между двата бряга. Не случайно укрепеното пристанище се намирало до най-важната крепост на Долен Дунав — Дръстър, от която водел пряк път до Плиска. Същевременно островната крепост пазела Дръстър от проникването на византийския флот.

По Дунав имало и търговско корабоплаване. През X в. в българската столица Велики Преслав се стичали стоки, докарвани от други страни по Дунав. Според стар руски летопис киевският княз Светослав победил българите и превзел 80 града по Дунава и Преслав. Това станало през 968 г. Светослав искал да остане в Преслав, защото, както той сам го определя, „тук се стичат всякакви благини: от гърците — злато, скъпи тъкани, вино и разни овощия, от Чехия и Унгария — сребро и коне, от Русия — кожи и восък, и мед, и роби“. Няма съмнение, че с изключение на стоките от Византия, които вероятно идвали в Преслав по суша, руските, чешките и унгарските стоки били докарвани по Дунав до крайдунавските селища и оттам по суша в столицата. Самият Светослав, за да нападне България, се спуснал по Днепър на ладии и през Черно море влязъл в Дунав.

Корабоплаването по Дунав не спряло и по време на византийското владичество (XI—XII в.). Сега реката вече била северна граница на Византия и нейният флот от Черно море често влизал в Дунав, за да подпомага тукашните крепостни гарнизони при защитата на десния бряг от нападенията на идващите от изток печенеги, узи и кумани.

Със завладяването на Източна България от византийския император Йоан Щимисхий през 971 г. настъпило оживяване на някои пристанища и постепенно се възродил градският живот по черноморското крайбрежие северно от Стара планина. Византийският флот се нуждаел тук от опорни точки по пътя за дунавското устие. Най-важно пристанище несъмнено била Варна, която според археологическите данни отново се оформила като град. Според житието на Кирил Филеот през XI в. тук живеели дори арменци, а пристанището било посещавано от кораби. За неговата защита била построена крепост.

6546345211111Византийският хронист Никита Хониат съобщава за превземането на Варна от българския цар Асен I през 1190 г. и последвалите укрепителни работи, които извършил тук византийският император Исак II Ангел. Той настанил в крепостта гарнизон. Същият хронист подробно описва как българският цар Калоян след тридневна обсада превзел през 1201 г. варненската крепост, която на края разрушил. Друг град, който води началото си от това време, е Карвуна. Според Българската апокрифна летопис от средата на XI в. Добруджа или част от нея била наричана Карвунска земя. Карвуна може да се локализира само при гр. Балчик, на хълма Джини баир. На север от Варна единствено тук е намерена скъпа трапезна керамика от XI—XII в., която свидетелства за наличието на градски живот.

При описанието на крайморския път от Цариград до устието на Дунав, арабският географ ал-Идриси посочва само три града по черноморското крайбрежие на север от Стара планина. Той отбелязва:„От Анхиало до град Емона на морето има 25 мили, от Емона до Варна има 50 мили. Варна е до морето. От Варна до град Еримукастро (или Армукастро) има 25 мили.“ По-нататък авторът пише: „Армукастро е много стар град, с високи постройки, с широки сводести покриви, величествен по размери и евтин по отношение на цените. Той е разположен в подножието на една прекрасна планина, която се надвесва над морето. От Армукастро до град Варна на морето, който вече споменахме, има един ден път.“

Неизвестният град Армукастро би могъл да се отъждестви само с Карвуна, защото разстоянието 25 мили между Варна и Армукастро отговаря на разстоянието между Варна и Карвуна, посочено в един италиански портулан от XIII в. Следователно писмените извори съобщават за три града по морското крайбрежие северно от Стара планина през XI—XII в. — Карвуна, Варна и Емона.

По време на Второто българско царство (края на XII — края на XIV в.) Вече съществували множество укрепени и неукрепени пристанища по северната част на българското Черноморие. Създаването на тези пристанища било последица от оживено корабоплаване и включването на страната в международния търговски обмен. Излишъците на българското селско стопанство — най-вече житото — се изнасяли в многолюдната византийска столица Цариград и представлявали интерес за израсналите по онова време италиански градове-републики Венеция и Генуа. За изхранването на населението в тези големи градове били нужни значителни количества жито, а за направа на свещи за многобройните им църкви бил необходим восък. Тези стоки се Внасяли и от българските земи.

65463452111111Венецианските и генуезките кораби, които монополизирали търговията в Черно море, внасяли в българските пристанища скъпи платове и накити за феодалната аристокрация и различни други манифактурни стоки. Най-важни търговски пристанища наред с Варна били Несебър, Анхиало и Созопол, които дълго време влизали в границите на българската държава. Има много сведения за извършваната с помощта на тези градове търговия. През 1276 г. Венецианският търговец Пиетро Гризоно закупил жито във Варна и го изнесъл във Цариград.

От 1281 г. има сведения за внесени в Несебър, ломбардски платове от генуезки търговци. През същата година генуезки търговци заминали за Несебър с 200 перпери (Византийски златни монети) за закупуване на стоки. Според едно разпореждане на генуезката община в Пера (до Цариград) от 1317 г. генуезките търговци можели да изнасят жито от Варна и Анхиало, но нямали право да го продават в Цариград. Венецианците в Цариград през 1320 г. повдигнали въпроса за неправилното облагане на зърнените храни, които внасяли от Несебър и Анхиало. Двама Венециански благородници се оплакали през 1343 г., че загубили 5000 перпери от житото, което искали да доставят от Варна в Цариград.

Българските царе покровителствали тази търговия, но тя била регламентирана едва през 1347 г., когато Иван Александър с грамота разрешил на Венецианските търговци свободна търговия в царството срещу 3% мито. Освен това те трябвало да плащат 2 перпери за закотвяне на голям кораб и 1 перпера за малък кораб. Венецианците добили правото да построят или купят църква или ложа (седалище), където пожелаят. През 1352 г. във Варна вече имало венециански консул, който занесъл на венецианския дож Андреа Дандоло писмо от цар Иван Александър и копие от дарствената грамота. На гърба и консулът Марко Лионардо отбелязал курса на златната перпера на Варненския пазар — във венециански и български монети. Българските селскостопански произведения се търсели от италианските търговци поради добрите им качества. Флорентинският банкер Франческо Пеголоти в свой търговски трактат от около 1340 г. посочва високите качества на българските жита, смята българския восък за най-добър и съобщава за износ на български кожи.

Изрични сведения за български кораби има от втората половина на XIV в. Те принадлежали* на Добротица — независим български феодален владетел в днешна Добруджа, чиито земи били разположени край черноморския бряг. Негова столица била Калиакра. През 1367 г. той владеел вече пристанищата Калиакра, Каварна, Карвуна, Кастрици (над Кранево), Варна, Галата, Росито (неизвестно). Бича (неизвестно), Козяк (при Обзор) и Емона. Съюзник на Венецианците, той дълго време бил във враждебни отношения с генуезците в Черно море, срещу които водел пиратски действия по море.

През 1370 г. генуезците нападнали владенията на Добротица, в отговор на което той заедно с венецианците нападнал с кораби техните колонии в устието на Дунав. През септември 1373 г. генуезка галера на път от Ликостомо за Пера била пленена в устието на Дунав от галера на Добротица. В български плен се оказали двама видни генуезци — нотариусът Бернобо де Грото и търговецът Антонио Виланучо. Вероятно в отговор на това през февруари 1374 г. във венецианската колония Кафа (в Крим) била подготвена галера за борба с Добротица.

След многогодишни и безплодни враждебни действия, които се водели между Добротица и генуезците, неговият син и наследник деспот Иванко сключил с тях мирен договор през 1387 г. Tози договор предоставял на генуезците значителни привилегии в земите на Иванко. Те получили право на свободна търговия със зърнени храни срещу мито само 1%, да имат своя колония, в чието землище да построят складове и църква, и да имат консул с широки правни пълномощия. Ала събитията преварили изпълнението на търговския договор.

След две години османските завоеватели сложили край на самостоятелното съществуване на добруджанското деспотство. Търновското и Видинското царство, които съществували още няколко години, били напълно отрязани от морето.



Прочетена 15731 пъти
Tags:
, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,
Няма коментари

Коментирай