Загадката на Делфините

12 февр. Загадката на Делфините

Текст: Васил Райков

Делфинът е бил познат на хората от най-древни времена. Рисунки по стените на праисторически пещери доказват, че той е бил измежду най-първите сюжети на изобразителното изкуство

Делфинът е бил познат на хората от най-древни времена. Рисунки по стените на праисторически пещери доказват, че той е бил измежду най-първите сюжети на изобразителното изкуство

През последните години започнаха да се появяват все по-сензационни съобщения и статии за удивителните способности на делфините. Въз основа на своите наблюдения и опити учените запознават любознателните читатели със странните привички на тези животни, с лесното им опитомяване, с начина им на общуване помежду си и с хората.

Писателите-фантасти подеха благодатната тема и в късо време се появиха произведения, в които делфините обладават какви ли не невероятни способности. И днес реалното и хипотетичното, доказаното и измисленото са така объркани, че трудно може да се оправи човек в тази плетеница от научни факти и художествена измислица. Покрай интересните опити върху общуването на делфините се прокрадват мисли, че те притежават свой собствен език и не е далеч денят, когато хората и делфините ще започнат да разговарят помежду си; покрай любопитните наблюдения върху тяхната дружелюбност и бързо привикване с човека се изказват хипотези, че докато човекът мечтае за среща с разумни същества от други светове, в най-близко съседство, в океана, живеят толкова отдавна разумни същества, които ние едва сега сме на път да открием.

Месинска монета от V век пр. н. е. с изображение на делфин. Древните гърци и римляни смятали делфина за свещено животно и му отреждали място в своята митология. Поради това ловът на делфини бил забранен

Месинска монета от V век пр. н. е. с изображение на делфин. Древните гърци и римляни смятали делфина за свещено животно и му отреждали място в своята митология. Поради това ловът на делфини бил забранен

Впрочем не е така лесно да се придържа човек към строго научното и доказаното, когато говори за делфините. В проявите на тези животни има действително удивителни неща. Още древните гърци и римляни край Средиземно море споменават за „опитомени“ делфини — в съчиненията на Плиний Стари, Плиний Млади, Плутарх и други. Например момчето Дионисий от град Ясос се сприятелило с един делфин, който вземал храна от неговата ръка и позволявал да се качва на гърба му. Друг делфин се сприятелил с някакво момче и всеки ден пристигал на повикването му, позволявал да се качи на гърба му и го прекарвал през залива до училището в продължение на няколко години.

Подобни случаи може да се посочат и днес, за да не остане голямо съмнение в достоверността на историческите данни. Преди осем години в Нова Зеландия, близо до селището Опонони, започнал всеки ден да идва в залива един делфин-афалина (Турсиопс трункатус). Той си играел с къпещите се, позволявал дори да вършат разни волности с него — да го потупват по гърба, да го чешат, да слагат на гърба му дете, с което той плувал, без да се потопява под водата. Научил се делфинът да играе и с топка, която ловко удрял с човката си. А когато бивал в особено добро настроение, за голяма радост на зрителите изпълнявал рекордни скокове. Станал всеобщ любимец, делфинът получил и име — Опо Джек.

Dolphin-Painting_Dolphin-Dreams

Отглеждането на малките делфини е много трудно. Докато „бебето“ порасне достатьчно, майката трябва да го изтиква на повърхността през интервал от 30 секунди, за да диша. Кърменето във водната среда също не е лесно. Женската има специални мускули край млечните жлези, с които впръсква в устата на малкото ситна струя мляко. Порцията е до-статъчна, въпреки че едно хранене трае само няколко секунди. Това се повтаря по няколко пъти на час. Малките делфинчета се раждат с опашката напред, за да не се задушат от първия миг

Подобни случаи могат да се посочат много. При това лесно може да се стигне до неоснователния извод, че се касае за прояви на разумни същества, които търсят начин да влязат в контакт с хората. Подобно твърдение би било твърде лекомислено. Учените са потърсили съвсем другаде обяснението—в инстинктите. Действително инстинктът за подпомагане на вида при китообразните е твърде развит. Наблюдавано е, че когато някой болен делфин от стадото започне да потъва, един или няколко от неговите другари му се притичват на помощ, като го поддържат и изтикват нагоре, за да може да диша. В аквариума във Флорида умряла женската на делфин от рода Делфинус делфус и той три пъти изтиквал нейния труп до повърхността на водата. Подобни случаи са отбелязани и с хора. През 1948 година в Черно море се къпел В. А. Печорин, който навлязъл навътре в морето. Скоро край него се появил огромен делфин. Изплашен от подобно съседство, Печорин побързал да се отърве от неговото присъствие и заплувал обратно с възможната най-голяма бързина, но напразно — делфинът го следвал по петите. Едва когато доближили някаква лодка, животното се върнало.

Очевидно къпещите се хора с тяхното шумно пляскане и пърхане делфинът взема за изпаднали в беда сродници и бърза да им се притече на помощ, воден от своя неотклоним инстинкт. Влязъл веднъж в контакт с хората, делфинът продължава да ги търси, защото явно твърде му се харесва да го галят и почесват по гърба с ръка или дори с гребло. Един от известните и първи изследователи в тази област Джон Лили твърди, че делфинът обича тези „милувки“ не по-малко от лакомствата за ядене и при дресировката те играят немалка роля. Така постепенно делфините могат да привикнат дотолкова с човека, че да се държат като съвсем опитомени животни.

Делфините принадлежат към голямата група животни от рода китообразни. Очевидно те не са риби, а млекопитаещи топлокръвни животни (температурата на тялото им е близка до човешката), които дишат с бели дробове. Подобно на своята „сестра“ косатката делфинът има дълги и остри зъби. Досега са известни 50 вида делфини — както морски, така и сладководни. Делфините, обитаващи реките (Амазонка, Ганг и други топловодни реки), са малки и по-примитивни. Онези познайници на човека, които ни удивляват с необикновените си способности, са измежду морските видове. На първо място тук стои дългоносият делфин или делфинът-афалина (Турсиопс трункатус)—дружелюбно и умно животно, което често сякаш се усмихва. Добре известни на човека са също обикновеният делфин (Делфинус делфус) и петнистият делфин (Стенела плагиодон).

Учените смятат, че делфините произхождат от земни животни, макар че на свой ред техните далечни прадеди са произлезли от океански видове. Вероятно това е станало преди около 50 милиона години, без да може да се каже как е изглеждало това сухоземно животно. В този дълъг еволюционен път тялото на делфина се е приспособило за живот във водата, добило е тази изтеглена торпедовидна форма, а крайниците се видоизменили. Носът се превърнал в голяма ноздра с предпазни клапи, която се отваря само над повърхността, и делфинът вдишва за по-малко от половин секунда от 4 до 11 литра въздух.

За разлика от човека делфинът има, така да се каже, „съзнателно“ дишане, защото трябва преди всяко вдишване да се издигне до повърхността, да съобрази височината на вълните и пр. Интересна особеност във връзка с това — делфинът спи само на пресекулки, като затваря обикновено едното си око. Делфинът е изключително подвижно животно. Опашката, чиито лопати са разположени хоризонтално (а не вертикално, както при рибите), заедно с гръбната перка и предните плавници образуват един отличен двигател. Разбира се, и „горивото“ за неговия мотор не е никак малко — от 6 до 9 килограма риба на денонощие.

236475857-655На всички, които са пътували по море, се е случвало да видят делфини, които сякаш нарочно се доближават до кораба, за да започнат да изпълняват своите скокове във водата, надпреварвайки се като че ли да покажат своето майсторство. И това в продължение на часове. В случая нас ни интересува друго — преследването на морски съдове от китообразните. Чарл Скамън е описал едно подобно преследване. През ноември 1851 година ветроходният кораб „Плимут“ попаднал сред стадо сини китове, един от които се отделил и заплувал успоредно с кораба. Как не се опитвали моряците да се отърват от опасното съседство, разтревожени за съдбата на своя кораб! Те хвърляли вмирисана вода от трюма, замеряли го с бутилки и цепеници по главата, но китът се гмуркал под кораба и продължавал да се движи толкова близко до бордовете му, че пръски от неговите фонтани влизали в отворените илюминатори на кабините. Едва след 24 денонощия, когато наближили брега, китът се отдалечил.

Друг кит плувал няколко денонощия зад „Чаленджър“, трети придружавал един кораб повече от хиляда километра — от остров Св. Павел до бреговете на Бразилия. Но най-голяма известност сред китообразните добил един сив делфин (Грампус гризеус) в Нова Зеландия, който в продължение на 24 години (от 1888 до 1912 година) придружавал всички преминаващи през пролива Кук кораби между пристанищата Уелингтън и Нелсън. Скоро знаменитият делфин получил и свое име — Джек от Пиларос. Той достигал до четири метра на дължина и имал светлосив цвят, тъй че пътниците и туристите от цял свят го познавали отдалеч и го посрещали с гръмки викове. А Джеки, несмущаван от бурните приветствия, доближавал кораба с големи скокове и тръгвал край или пред него. Ако корабите били два, той избирал винаги по-бързоходния, като с лекота се движел с 20—30 километра в час.

Известността на делфина нараснала толкова много, че губернаторът на Нова Зеландия през 1904 година издал специален указ, който забранявал да бъде убит. Този удивителен случай заинтересувал и биолога Антони Алпърз, който проучил публикуваните статии от това време и разпитал очевидци. От тях Алпърз узнал, че делфинът обичал да се търка в кораба по време на движение, и това му обяснило защо е причаквал корабите. Фактът, че Джек от Пиларос не напускал този строго определен участък, биологът обяснил с неговата склонност към заседнал живот и навик да приема храна в определено място.

Dol1От начало учените обяснявали тези странни прояви на китообразните и специално на делфините с унаследената привичка на младите да придружават своите родители, като външен дразнител било движението на плаващото напред и встрани тяло (корабите те приемали за себеподобни). Но днес, след множеството наблюдения и опити, биолозите са по-склонни да припишат всичко на силното желание на делфините да се почешат в борда на кораба. Вероятно усещането е толкова приятно, че без двоумение те следват корабите и при всеки удобен случай потриват гърбовете си в тях. Известно е от практиката, че поглаждането и почесването най-добре укрепват условните рефлекси при делфините — нещо, което се използва нашироко при опитите с тях. Когато при дресировка делфините се изплашат от нещо, успокояват ги единствено по този начин. От друга страна, делфините имат инстинктивни „знания“ по хидродинамика. А пред носа на плавателните съдове се образува силна вълна, върху която може да се движат почти без никакви усилия. И те я използват чудесно при всеки удобен случай. Вероятно оттук произлизат баснословните приказки на моряци и рибари, които са готови да се закълнат, че тези животни развиват до 40 възла (1 възел — 1,852 километра в час). Всъщност те се движат с немалката скорост от 15—20 възла.

Мозък на Човек и Делфин

Мозък на Човек и Делфин

Главният мозък на делфините има кълбовидна форма и множество бразди, твърде сходни с гънките на човешкия мозък. Количеството клетки в един кубически сантиметър от мозъка на делфина е толкова, колкото и в човешкия мозък. Кората на главния мозък на дългоносия делфин (а тя изпълнява функциите на паметта и мисленето) има два пъти повече гънки, отколкото кората на човешкия мозък. Или, с една дума, делфините (и то специално афалините) притежават голям, сложен и високоразвит мозък. Веднага се натрапва въпросът, не означава ли това, че те притежават и разум? Не може изведнъж да се отговори утвърдително на подобен въпрос. Но не трябва да се забравя също, че подобен орган би трябвало да се използва за нещо повече от плуване и търсене на храна.

Особен интерес представлява и ехолокаторният орган на делфините, който съперничи с локатора на прилепите. Той служи за определяне на разстоянието до даден предмет под водата, както и неговата големина. Известно е как става това— звуци с определена честота се изпращат към предмета и по отразената звукова вълна се съди за разстоянието до него, големината му и пр. Психологът Уинтроп Келог, посветил 9 години на изследвания в тази област, е забелязал, че за ехо-локация делфините използват специален звук, който прилича на остро тракане, както ние тракаме с пръсти. Тези звуци може да бъдат както единични, така и в серия, по стотици в секунда, докато заприличат на рязко кихане или лай. Това „тракане“ има различна честота — от 20 трептения в секунда до 170 хиляди, докато човек може да възприеме звук с честота от 20 до 20 000 трептения в секунда. С помощта на този сложен „уред“ делфините твърде лесно откриват рибните ята и с голяма скорост се отправят към тях, за да утолят глада си, Правен е следният опит: Дългоносият делфин Алиса бил научен да различава една от друга две метални топки с размери 1,5 и 2,5 дюйма (1 дюйм—2,54 сантиметра). Когато Алиса изваждала от дъното на океанариума голямата топка, получавала за награда риба. После учените закрили очите на Алиса и подменяли последователно малката топка с все по-големи топки. Алиса не правела грешка дори при минимална разлика от 0,25 дюйма между двете топки и най-често донасяла по-голямата (разбира се, имало и случайни грешки).
DOLPHIN-playДелфините показват забележителна способност към дресировка, към усвояване на доста трудни за тях упражнения. Никои други животни, включително и човекоподобните маймуни, не са способни за толкова късо време да придобият известни условни рефлекси, както делфините. Достатъчно е само два-три пъти да им се покаже какво се иска от тях, за да усвоят ново действие. И не е чудно, че делфините се научават тъй лесно да скачат през облепени с хартия обръчи; да играят на кегелбан; да теглят леки „впрягове“ с пасажери хора или кучета; да извършват скокове като изкусни акробати; да се надбягват помежду си и т. н. Всичко това се обяснява с високото ниво на развитие на тяхната нервна система.

Делфините притежават и свой „език“. Дори те са крайно „бъбриви“ животни. Както видяхме, техният глас има голям диапазон— от няколко десетки до 170 хиляди херца. Изследванията на техния слухов и гласов апарат са показали, че има основна разлика между звуците за ехолокация и „говора“, или както някои го наричат — „емоционалните звуци“. С помощта на подходяща апаратура учените са успели да запишат особените писъци и крясъци, с които делфините „разискват“ върху храната, съобщават си наличието на препятствия под водата, предупреждават се в случай на опасност и пр. Още не е изучен техният гласов апарат и механизмът, по който се образуват звуците, но те са крайно разнообразни. Когато „разговарят“ два делфина-афалини, разменяните между тях звукови сигнали наподобяват „дуети“, сменяни от продължителни „солови изпълнения“ и „монолози“. Ако в този „разговор“ се намеси и човек, то делфините реагират незабавно с „лаене“, пронизително кряскане, крякане и свиркане.

dolphin_swimОще по-разнообразни звуци издават делфините-белухи (Делфина-птерус леука). С помощта на кристален хидрофон, поставен на 1,5 метра дълбочина, Фиш и Маубри са успели да зарегистрират в нюйоркския аквариум девет различни вида звуци: тракане (цвърчене) и скърцане (които делфините използват при ехолокацията), свиркане, квичене, звук, подобен на рев или вой, стържене (със зъби), чаткане, пронизителен, подобен на птичи крясък, звуци, подобни на удари и трели. Какво представляват тези звуци? Говор или сигнализиране за обмяна на елементарна информация, свързана с търсенете на храна, съобщаване за приближаваща опасност и пр.? Защото да не забравяме, че най-големите оптимисти в това отношение са готови да припишат на делфините качества на разумни същества, които говорят свой собствен език и с които хората рано или късно ще се разберат, независимо дали ще говорят на човешки език или на делфински.

Това твърдение се подкрепя от опитите на Джървис Бастион, психолог от Калифорнийския университет, с два делфина-афалини — самецът Буз и самката Дорис. С помощта на водонепроницаеми автомобилни фарове той подавал два вида сигнали: дълъг — всеки делфин трябвало да натисне с клюна си десния лост от таблото пред себе си, и къс сигнал, който означавал „натисни левия лост!“. Скоро делфините се научили да отличават дясно от ляво. Дорис била приучена след това да изчаква партньора си първо той да отреагирва на сигналите и едва тогава да натиска своите лостове и тя. В противен случай самката била лишавана от вкусната награда — прясна риба. Когато усвоили и това упражнение. Бастион пристъпил към най-сложното. Той поставил преграда между двата делфина, тъй че да могат да се чуват, но само Дорис да вижда светлинния сигнал. Независимо от това, щом бил подаван сигналът, Буз пак натискал съответния лост, и то почти безгрешно десетки пъти подред. Очевидно Дорис е „съобщавала“ на Буз дали сигналът е дълъг или къс, защото невероятно е той да притежава такава безпогрешна проницателност. А това вече наистина прилича на говор. . .

071218-dolphin-diver-02Джон Лили и Алиса Милър са успели да обучат делфини да произнасят някои човешки думи. Представете си изненадата на един журналист, който посетил аквариума в Майами, когато в началото на урока към него се приближил „най-образованият“ питомец на Джон Лили — Елвар — и след като го плиснал с вода в лицето (това бил неговият поздрав), казал отчетливо: „Прекрасно, да започнем!“ Подобни фрази произнасят и други делфини. Изговарят ги бързо, тяхната „реч“ прилича твърде на патешко крякане. Но ако се запишат тези изречения и се намали скоростта на магнитофона, изразите стават доста ясни и отчетливи. Но дали делфините разбират какво казват?. . . Джон Лили прави и други опити: той произнася например пред Елвар шестцифрено число и делфинът повтаря думите. Наистина, те не винаги са произнесени точно или ясно, но забележително е, че Елвар винаги произнася именно шест думи.

Удивително е също, че делфините научават думи и цели фрази от човешката реч много по-добре от папагалите. Дори някои дресировчици ги карат да „пеят“ за голяма радост на зрителите. Южноафриканските биолози Титз и Тейлър, сътрудници на океанариума в Порт Елизабет, се опитват да докажат пък, че делфините си имат собствени думи за различните неща. Те записвали звуци на делфин-афалина при различни действия, включително и при многократни прескачания през обръчи с различни размери, после сравнили записите. Те си приличали само в частите, направени непосредствено преди скока. Въз основа на това двамата биолози смятат, че делфините имат название за „обръч“, което именно произнасят преди скока.

Учените се разделят рязко по въпроса, имат ли делфините свой език. Някои смятат, че делфините са разумни същества, но техният „разум“ е твърде различен от нашия. Та нали те живеят в друга среда, движат се безпрепятствено в три направления, и то в състояние, подобно на безтегловността! „Процесът на мислене на делфините — казва Джон Лили — вероятно е значително по-бърз, отколкото у човека. Всичко, което правят делфините, включително говор и мислене, се извършва с висока скорост. Затова, „работейки“ с човека, делфините бързо губят интерес към заниманията. Да се надяваме, че тук ще ни помогне компютъра.“

Безспорно описаните и подобни опити могат да объркат до известна степен човек. Но при обобщаване на резултатите не трябва да се изпуска никога едно особено важно обстоятелство — че делфините се ползват само от първата сигнална система. Втората сигнална система (говор, език и писменост) може да възникне само в процеса на трудовата дейност.

Като най-висша проява на съобразителност у делфините се споменава случаят, когато две афалини напразно се опитвали да измъкнат някакво раче от пукнатина в скалата. Единият делфин се досетил да улови една бодлива рибка и да я вкара в цепнатината, вследствие на което рачето изпълзяло навън и веднага било изядено.

Изключителната дружелюбност на делфините (те никога не правят опит да ухапят човек с острите си зъби, дори когато взимат храна от устата му), тяхното поддаване на бързо опитомяване и дресиране, удивителните постижения на тези схватливи животни при усвояване на различни упражнения — всичко това е безспорен факт. Тяхната нервна система е достигнала това забележително развитие благодарение на стадния им живот, в който непрекъснато обменят информация чрез сигнали за добиването на храната, за опасностите в океана и пр. Все още няма неоспорими доказателства, че тези „интелигенти“ на моретата притежават език и думи, които имат смисъл за тях, колкото и да мечтаят за това писателите и най-оптимистично настроените учени и експериментатори.

Текст: Васил Райков; Алманах ФАР67



Прочетена 25207 пъти
2 коментара
  • Стати
    Публикувано в 12:27h, 13 февруари Отговор

    „Гошо“ беше името на делфина, който идваше при повикване на кея във град Поморие през 67-8 година. Много от неговите почитатели го гощаваха с прясна риба, която той взимаше от ръцете им излязъл на половина над водата със чаровната делфинска усмивка. Беше голяма атракция и се събираха много хора. От кметството бяха отпуснали средства за закупуване на прясна риба, която всяка сутрин той получаваше. Гошо беше чест гост на тайфата на талян „Акротир“ в Несебър. След това е забелязан на няколко пъти във Бяла – Варненско. Ако някой има друга информация за Гошо, ще съм благодарен да я сподели.

Коментирай