“Златното” корабокрушение през 1623

17 Ное. “Златното” корабокрушение през 1623

Всеки леководолаз мечтае да открие /даже не за себе си, а за обществото или музея/ останки на кораб, пренасящ златни или сребърни произведения на изкуството от древността или поне от новото време. Но Черно море и бреговете му не са като земите на Централна или Южна Америка, където куп испански галеони, натоварени със златото на инки, маи, ацтеки, толтеки, са тръгвали към дъното, вследствие на морски бури или оръдията на карибските пирати.

В Черно море по нашия бряг ежедневно от Античността до началото на ХХ век /т.е. в течение на 3 000 години/ са плавали по 500 кораба с водоизместимост от 30 до 300 тона. Но те пренасят жито, ечемик, вино, риба, солено и изсушено месо, кожи, живи животни, дървен строителен материал, дърва за горене, дървени въглища, желязо, мед, восък, лой и всичко останало, което може да се яде или използва като суровина. Корабокруширали са хиляди кораби, но от тях остава само част от корпуса и амфорите при насипните.

Събрал съм сведения от древни хроники, приписки, административни документи, а през ХІХ век и от вестници за няколко хиляди корабокрушения пред нашия бряг, но сред тях има само три, за които е ясно, че имат товар от благородни метали. А от тези три корабокрушения само при едно е ясно приблизително къде са потънали корабите.

През 1977 г. в богослужебна книга, принадлежала на островния манастир “Св. Анастасия” край Бургас, но попаднала във Ватиканската апостолическа библиотека, попаднах на приписка /бележка/, направена от монах през 1623 г. Мимоходом искам да кажа, че това е обичайна практика да се отбелязват важни събития в онези времена.

Ето съдържанието на бележката:
През 1623 г. казаци с 17 “чайки” опустошиха Агатопол през месец юли и след това Созопол и манастира на Продром, който се намира на големия остров. Щом като вързаха калугерите на манастира, слязоха с тях в Созопол и пленявайки много [хора] се отправили с тях към околните села, които опустошили. Между които и селото Св. Никола, [което] се намира на отсрещния
бряг. Пак се върнали в пристанището на Созопол, където беше и църквата, и взели каквото намерили там. Заминавайки, между Созопол и Месемврия се преобърнали лодките им поради бурята и се удавили всички в тях, освен един капитан, който излязъл на отсрещния бряг на Хемус.

Читателят би забелязал веднага – никъде в приписката не става дума за злато и сребро. Но анализът на казашките пиратски нападения, за които знаем много, и съдържанието на църквите и манастирите в българските земи в тази епоха, което знаем още по-добре, подсказва, че 17- те чайки са носили в момента на катастрофата стотици златни и сребърни църковни съдове.

Това е т.нар. свещенна утвар – потири, теплоти, мощехранителници, дарохранителници, свещници и т.н. Първо, казашките нападения. Те започват след 1571 г., когато турският флот от 300 галери е разгромен при Лепанто. Въпреки че е възстановен много бързо, той вече е лишен от опитни командири и моряци и търпи загуба след загуба. Казаците, живеещи по Дон и Днепър,
се възползват от ситуацията и тъй като в този момент все още не са подчинени на Русия и Полша, атакуват бреговете на Черно море в началото на всяко лято, ограбвайки кораби и крайбрежни селища, без да правят разлика между мюсюлмани и християни. 

Малките им – ниски и дълги – гребни лодки са недосегаеми за бавните и тромави османски галери. Бедата за “чайките” /така наричат тези лодки/ е, че на тях може да се натовари малко плячка, дори когато надставят бордовете им с колове и дъски. Затова казаците грабят главно сребро и злато /монети, бижута, църковна утвар/. Жертва на казашките нападения стават и укрепени градове като Варна, Созопол, Анхиало /Поморие/, Ахтопол. Казашките нападения спират след 1648 г., когато избухва голямото ни въстание на Богдан Хмелницки. Сега за ограбените градове Созопол, Ахтопол, техните църкви и манастири. ХVІІ век е времето на т.н. Ранно Възраждане и на българи, и на гърци. Християнското население рязко забогатява, възстановява църквите и манастирите си, изпълвайки ги освен с прекрасни икони, и с църковна утвар във високохудожествен стил /известен като “Византия след Византия”/, имитиращ средновековни съдове. Това е времето на разцвета на Чипровската, Етрополската, Софийската и прочие художествени школи. Образци от тези съдове са запазени в Националния исторически музей /виж снимките/ и това, което е имало в църквите в Созопол и Ахтопол, не се е различавало от това, което виждаме на тях. В Созопол и Ахтопол по това време има по писмени и археологически данни 21 църкви и 5 манастира. Минималният брой свещенни съдове, необходим за функционирането на една църква, е около двайсет, т.е. казаците са прибрали в „чайките” си минимум 500 златни и сребърни съда.

Но е известно, че много богати хора са правели дарения на църквите за опрощение на греховете си. Така че във всяка църква са се натрупвали с течение на времето поне по 7–8 пълни “комплекта” съдове. Ето какво пише в опис на имуществото на ограбения манастир на острова край Созопол: …Сребърен съд. Позлатен отдолу с изображението на Продром върху плочката на дръжката и надпис, че е бил подарен от благородния архонт Кара Георгиу, собственик на кораб, на този манастир, 1603 год, 1 ноември. Сребърен шестокрилник, на места позлатен, подарен на този манастир от почтения логотет Георги Джалеис, и неговата съпруга Комнина, 1601 год. Сребърен поднос, на места позлатен, със надпис по края: “Този поднос, който се внесе в уважавания храм на Продром, [изработен] за сметка на Кира от Варна /баща й Йоан и съпруга й Паскос, и по-голямата й дъщеря Мария/, [предаден на] йеромонасите г-н Йоаникий и Малахия, и йеродяконът [на Св. Храм] и Пантелеймон”.

Два бронзови свещника, обикновена изработка, с надпис, разделен между двата, започващ върху единия и свършващ на другия: „Тези два свещника бяха направени в божията митрополия Солун, чиито архиерей Паисий.”, на другия: “Изработка за сметка на Порфирий. Подарък на манастира на Продром.”… Тези пет съда, очевидно оцелели при ограбването през 1623 г., показват, че десетки, а може би стотици хора са правили подобни дарения. Така че в потъналите “чайки” е имало поне два пъти повече свещенни съдове.

Къде са потънали “чайките”? От обстоятелството, че единственият оцелял е доплувал до Емона, личи, че бурята е разхвърлила лодките и поне една е преминала траверса на Несебър и е потънала някъде около Емине. През 1994 г. беше проведена една експедиция на НИМ, финансирана от Банка “Славяни”. Заснемайки дъното /на общо 55 кв. мили площ/ в района на Емине, освен многобройни „чайки”, разрушени от траловете на калканоловците през 50 и 60-те години на ХХ век, открихме и една запазена “чайка” край н. Емине на 55 м дълбочина. За съжаление, времето не стигна да слезем до нея. На следващата година частните банки изпаднаха в криза и не можахме да продължим експедицията.
Мисля, че настъпи времето едно от малкото корабокрушения по нашия бряг, за което е сигурно, че ще ни донесе високохудожествени произведения на възрожденската и късносредновековната торевтика, да бъде потърсено и проучено. Пиша „открито”, защото намерената през 1994 г. “чайка” може да е от друго корабокрушение. Проученият от нас район беше на север от Несебър, а “чайките” са се насочвали към него и са могли да потънат, още когато са били на малко разстояние от Созопол.
Въобще, време е да се потърси това корабокрушение.

Текст: Проф. Божидар Димитров  Списание: DIVINGBG брой 3



Прочетена 6062 пъти
1Коментар

Коментирай