Абордаж

27 апр. Абордаж

Асен Дремджиев
… Звън на саби, изстрели, викове, кръв, много кръв…

„Абордаж“ е френска дума, която произлиза от борд — стена на кораб — и буквално означава приближаване и опиране в борда.

В българския език тя е влязла в смисъл на бойна тактика, при която по волята на капитана корабът умишлено се сблъсква в неприятелски кораб с цел да го обезвреди и превземе. Още от зората на корабоплаването чак до наши дни пиратите правят абордажи и плячкосват за своя сметка без оглед на националността всички срещнати кораби.

Историята познава два основни метода за абордаж. Ще ги назовем условно „таранен“ и „бордови“. След последния залп от артилерията и огнестрелните оръжия, целящи да неутрализират живата сила по палубата и ветрилното стъкмяване на неприятелския кораб, капитанът, решил да „тарани“ противника, насочва носа на кораба перпендикулярно или според посоката на вятъра и скоростта на корабите — под съответен ъгъл спрямо борда на жертвата, и се врязва в него.

Разбира се, врязването трябва да е добре пресметнато; то не бива да е много силно, за да не се повреди собственият нос, но не трябва да е и много слабо, за да не се получи отскачане. Майсторството на капитана най-ярко се проявява именно при тази маневра. Зацепят ли се корабите (за това помагат и абордажните куки), веднага на вражеския кораб се прехвърля специално подготвена абордажна група от моряци, въоръжени със саби, брадви, пики, ножове и гранати.Главната им цел е да достигнат до капитана и да го пленят или да го принудят да капитулира.

Всичко това става възможно най-бързо, защото ако битката по палубата продължи много, атакуващите трябва да бъдат подпомогнати от втора група въоръжени моряци. И втората вълна също неможе да бъде многобройна,тъй като прехвърлянето става на тесен фронт — през бушприта. Бързината е решаващ фактор, защото при силен вятър или при вълнение корабите могат да се разделят и изолираната абордажна група лесно може да бъде унищожена.

Много по-ефикасен е вторият начин на абордаж — бордовият. При него се маневрира така, че бордът на нападащия кораб да се опре в борда на жертвата. Тогава абордажната група действа на широк фронт. Тя може по-бързо да се прехвърли и да бъде по-многобройна. Бордовият начин на абордаж позволява корабите по-сигурно да се задържат един към друг и по-лесно да се изпраща втората абордажна група, а нападащите непрекъснато да бъдат подкрепяни с огън от корабните огнестрелни оръжия.

Независимо от начина на абордаж, щом корабите се задържат един до друг, по палубите настава ръкопашен бой, в който побеждава почти винаги по-дисциплинираният.

Още по времето на първата пуническа война, благодарение на великолепно сражаващите се легионери, римляните жънат успехи и в морето, защото превръщат морските сражения в класически сухоземни битки. Например в сражението при Миле в 260 г. пр.н.е. тежките кораби на консула Гай Дуилий побеждават по-леките, по-бързите и маневрени картагенски кораби, като с помощта на железни куки, наричани корби (гарвани), ги придърпват и обездвижват, след което вече имат думата неотразимите легионери. Победата се печели от мечовете.

В прочутото сражение при Лепанто на 7 октомври 1571 г. галерите на Испания и Венеция под командването на Дон Хуан Австрийски изтръгват победата пак благодарение на систематични абордажи на турските кораби. В близкия бой християните се проявяват по-добре, но не малък дял за успеха имат и артилеристите, които при предварителния огън причиняват големи загуби всред мюсюлманските екипажи.

Абордажната тактика оказва голямо влияние върху оформянето на корабите. На носа и на кърмата на галерите и на галеасите се издигат характерни надстройки, приличащи на крепости. Докато през Средновековието Средиземно море е царство на галерите и галеасите, то в Атлантика вече се подвизават караките, каравелите и галионите. Това са многомачтови ветроходни кораби, при построяването на които се мисли не само за основното им предназначение — да пренасят стоки и хора, но и да са годни за отразяване на абордажи.

Появяват се много хитроумни изобретения като мрежи, скари и решетки над палубите, дори и цели защитни стени, които да затрудняват прехвърлянето на абордажните групи. Някои от оръдията вместо навън са насочени към собствените палуби, за да ги държат под обстрел, когато бъдат заети от щурмуващи абордажни групи. Интересен е случаят с френския крал Филип II Август, който в 1214 г., изправен пред една от многото войни с Англия, разбира, че няма кораби, с които да воюва. Тогава реквизират търговските кораби — нефовете — и всички дърводелци на кралството бързо се захващат на работа. На носа и кърмата издигат кули с бойници, копирани от крепостните стени на градовете. Така и без това тромавите нефове стават още по-неманеврени. Но резултатът не е фатален, защото тогава морските сражения се провеждат само чрез абордаж, воюващите страни взаимно се стремят към зацепване и изходът, от боя се решава от пехотинците.

Въпреки че галерата си остава класическият кораб за абордаж, немалки успехи имат в по-късните епохи и ветроходните кораби. Макар майсторски да управляват своите дракари, викингите винаги печелят сраженията по съвсем сухоземен начин, чрез ръкопашен бой след абордаж. Трябва да се отдаде дължимото и на джонките, с които от средата на XVI век до неотдавна се извършват абордажи и се плячкосват кораби в Далечния изток. До края на XIX век абордажът е издигнат в ранг на всеобща морска стратегия. Когато се обяви война, стотици търговски кораби се въоръжават и получават от своята държава правото да търсят и пленяват чрез абордаж неприятелски кораб и по този начин се превръщат в корсари.

Абордажът се прилага не само от пиратите и корсарите. Той е любим начин на действие и на военните кораби. Тогава често се случва някоя английска фрегата да бъде превзета от французите и дълго време да плава и се бие под френско знаме, докато в някой прекрасен ден бъде превзета пак от старите си собственици.

Тъй както ветрилата погубват галерите, така и усъвършенстването на артилерията става причина все по-рядко и по-рядко да се прилага абордаж. Решаващ фактор стават маневрирането и артилерийският дуел от разстояние. Но дори и в епохата на артилерията абордажът и превземането на чужд кораб винаги се смята за блестящ успех, равен едва ли не на знаменито морско сражение. Прославени моряци като Жан Барт, Форбин и други възвръщат славата на абордажа най-вече с умението си да маневрират, което става легендарно. Все пак не трябва да забравяме, че те действат предимно срещу търговски кораби, които, макар и добре въоръжени, имат неопитен в бойни действия екипаж, който не е склонен да се бие до край. От това време е и прочутото сражение при остров Тексел на 21 август 1673 г., което не е само класически образец на тактическо майсторство, характерно за Жан Барт, но е и много плодоносно — пленен е цял конвой холандски кораби, натоварени с жито.

След като парата измести вятъра като двигателна сила и особено след въвеждането на тежката корабна артилерия със силно експлозивни снаряди близкият бой като прелюдия към абордажа стана практически невъзможен и кораб, който тръгва на абордаж, е потопяван, преди да има възможност да се допре до врага. Към края на XIX век разстоянията, на които се водят престрелките, вече са от 2000 до 8000 метра и все повече се увеличават. Въпреки това след сражението между австрийските и италианските кораби при остров Лиса (Вие) на 20 юли 1866 г. започва да господства абсурдното мнение, че корабите с таранен нос ще могат чрез абордаж да пробият и потопят противника си. Настава модата на таранните носове, удължени напред под водата, подобно на днешните булбове, но добре заострени и бронирани. Такъв е носът и на нашия кръстосвач „Надежда“.

Сражението между руския и японския флот при Цушима на 14—15 май 1905 г. (стар стил) недвусмислено доказва, че абордажът може да се прилага вече само епизодично при изключително изгодни тактически обстоятелства или в изблик на отчаяние… Но традицията е устойчива и през Първата световна война всички военни кораби. Включително и най-големите (30 000-тонните линкори), имат в носа си таран, който никой не успява да използва, защото артилерийските дуели стават на разстояния, близки до видимия хоризонт.

По време на Първата световна война немският кръстосвач „Емден“ става страшилище за английския търговски флот в Индийския океан благодарение на друг тактически вариант на абордажа. Под заплахата на оръдията той спира търговските кораби и абордажната група с лодка превзема кораба. Ако стоката му не е толкова ценна, за да бъде пленен и отведен, корабът веднага е потопяван. Колкото и невероятно да звучи, но през Втората световна война, в епохата на радара, ракетите и сраженията, при които корабите не се виждат, защото са на стотици мили един от друг, пак има абордажи. Особено много нашумява случаят „Алтмарк“ — „Косак“. Немският тежък кръстосвач „Граф фон Шпе“ корсарства в Южния Атлантик и пленените английски моряци са прехвърлени на спомагателния кораб „Алтмарк“, за да ги отведе в Германия. Английският ескадрен миноносец „Косак“ изненадва в норвежки води промъкващия се през блокадата „Алтмарк“, превзема го с класически абордаж и освобождава пленените си сънародници.

През 1940 година английският кораб „Мънстоун“ на абордаж превзема италианската подводница „Галилей“, а през 1944 година американският стражеви кораб „Чатълейн“ пак с абордаж пленява немската подводница И—505. Това са може би последните бойни абордажи.

Прочетена 22767 пъти

Подобни статии

Битката при Лепанто Керамика от морето Кораби на чумата Митът за нос Хорн Жените и децата – Напред! Венеция владеела моретата Корабите в Черно море през средните векове Древните каменни котви и проблемът за най-ранните плавания в Черно море Черноморското пиратство в древността Превземането на едно море