ИЗ ИСТОРИЯТА НА ФАРОВЕТЕ

Тодор Петев

Историята на морските фарове започва в далечната древност. Преди повече от 2200 години, Зострат по заповед на Птолемей Филаделфийски издига знаменития Александрийски фар. Хиляди пътешественици пристигат от далечни земи, за да видят необикновената постройка — едно от чудесата на древния свят. Издигната в северната част на остров Фарос (от което название е произлязла думата фар), кулата поразява със своето великолепие и необичайни размери. Сто и двадесет метра висока, тя изглежда непоклатима върху скалите на брега, нейното съществуване ще продължи вечно.

Постройката на фара има три огромни етажа. Най-долният е четвъртит — неговите каменни стени сочат четирите посоки на света. Вторият етаж според замисъла на строителя с осемте си стени трябва да показва „главните“ посоки на средиземноморските ветрове. На последния — трети етаж - се намира фенерът на фара. Там в едно каменно огнище ден и нощ гори огромен огън. През деня димът на фара се вижда отдалеч, а нощем неговата ярка светлина направлява корабите на древните мореплаватели. Ден и нощ двадесет човека хвърлят в огнището дъбови дънери и клони. Оригинална система от метални огледала концентрира светлината на огъня в мощен лъч. По думите на древните летописци лъчът на фара бил толкова силен, че по време на война можел да подпали платната на неприятелските кораби.

Всеки от трите етажа на постройката има по една обширна тераса. Най-горната е, разбира се, и най-привлекателна — възхитените посетители там с трепет се облягат на парапетите, богато украсени с идоли и фрески. От тази височина гледката към морето наистина е необикновена. Скоро „поклонниците“ на Зострат са толкова много, че гарнизонът войници, живеещи в многобройните помещения на кулата, трябва да ограничи достъпа до белите тераси. Разглеждайки чудната постройка, хората произнасят с преклонение името на строителя. Той е предвидил наистина всичко — върху купола на фара се извисява осем метрова статуя на бога Посейдон, която ще закриля кулата от зли сили: основите на фара са изградени от големи каменни блокове, здраво споени с разтопено олово, и мощта на природните стихии трябва да отстъпи пред умението на Зострат и волята на Посейдон.

Всичко в тази постройка е удивително. Разказват, че колкото камъка са вградени в стените й, толкова легенди са създадени за нея. И тайнствените истории стават причина за нейното разрушаване. Злонамерен ясновидец „разкрива“ на халиф Ал Вамед, че под основите на фара лежи огромно съкровище. Алчността се съюзява с глупостта и един ден войници започват да разрушават фара. Измамата бива разкрита от друг, по-голям „ясновидец“, но твъоде късно — половината от кулата вече е разрушена. През XIV век страшно земетресение доразрушава останките на знаменития фар.

Минават векове. Откритието на Колумб разтърсва умовете и сърцата на тогавашния цивилизован свят. На корабите се качва едно смело и сърцато поколение, което за петдесет години открива земята за хората. 1522 година. Осемнадесетте моряци от единствения оцелял кораб от флота на Магелан слизат изтощени, смъртно уморени на пристана в Севиля. Земята е обиколена! След удивлението идва жаждата. Нови и нови галеони и барки напускат пристанищата на Португалия и Испания. Малака, Мадагаскар, Маврициус — имената на непознати острови и земи се носят от уста на уста в моряшките кръчми. Кралските картографи чертаят непрекъснато изменящите се карти на света — достигнатите вчера от Колумб земи на Азия днес се оказват нов континент — Америка. По кейовете на Лисабон, Кадис и Севиля започват да пристигат първите товари със злато и сребро. Названията на далечните непознати земи разпалват въображението на много жадни за приключения и подвизи мъже. Във водите на Световния океан затрептяват флаговете на все по-нови и нови кораби на покорителите.

Със засилване на корабоплаването по крайбрежията на редица страни се издигат фарове, чиито светлини трябва да осигурят безопасна навигация. Още в онези времена според своето предназначение фаровете се разделят на две групи - предупредителни и опознавателни. Първите се строят на опасни плитчини и рифове. Опознавателните фарове отбелязват характерни места на крайбрежието - носове, входове на пристанища и заливи. Често фаровете биват едновременно и опознавателни, и предупредителни. Такъв е фарът, изграден на атлантическото крайбрежие на Англия върху скалите Едистоун. Разказът за него може би е най-богатата на драматични обрати история за издигането на фар върху няколко едва подаващи се от водата скали. Мястото наистина е такова, че след всеки успех на хората следва удар на природните стихии - първата кула е отнесена от вълните на океана, втората постройка на Едистоунския фар изгаря от пожар, а третата е изоставена поради нестабилност на основите. Но хората са неуморими: на опасните скали те издигат четвърта кула и с това се продължава драматичният двубой между природните стихии и човешкото постоянство.

Подводните скали на Едистоун се намират точно в средата на входа към известното английско пристанище Плимът. По дъното на залива около канарите Едистоун гният останките на много кораби. Морските капитани се опитват да държат курс колкото е възможно по-близо до брега и да заобиколят опасните зъбери, но и в крайбрежните пясъци лежат много мачти и котви на злополучни съдове. Едва след издигането на първия фар върху скалите Плимът става желано пристанище за корабоплавателите.

През 1696 година, както разказват морските историци, един търговец на тъкани, на име Хенри Уинстенли се заема да построи фар върху мрачните рифове. Този мъж бил весел и понякога опасно изобретателен човек. В градината на своята къща той поставил едно съвсем невинно наглед кресло. Но стига човек да седне в него, облегалките на креслото го „прегръщат“ здраво и стискат изумения посетител, докато развеселеният Уинстенли не го освободи. Известност добила и „летящата“ пейка, поставена от него край градинското езеро. Съвсем неджентълменски тя изтърсва седналите на нея хора в близкото езеро. На този веселяк идва идеята да построи фар върху страшните скали. Когато се разнася новината за необикновеното начинание, много от жителите на Плимът поклащат неодобрително глави, смятайки, че това сигурно е някакъв нов негов трик.

Въпреки недоверието, а понякога и грубия отказ за помощ, енергичният изобретател се залавя за осъществяването на своя проект. Скалите на Едистоун са толкова ниски, че водите на прилива ги покриват напълно. Времето на отлива много рядко може да се използва поради бурите, дъжда и мъглите, които са чести гости на английския бряг. Така през първия сезон са готови само дванадесет дупки в скалите. През втория етап на строителните работи те ще поемат основите на бъдещата кула. След втората година постройката се вижда ясно от брега, а след четири години от започването на работите моряците от минаващите кораби могат да видят върху скалите на входа на залива една твърде странна на вид постройка. Тридесет и шест метра висока, изградена от здрави дъбови греди, тя прилича повече на китайска пагода със своите многобройни прозорци и неочаквани украшения, отколкото на фаровете от нашите представи.

През 1700 година около скалите Едистоун се събират много празнично украсени лодки. Няколко по-запалени граждани на Плимът са стъпили на самите скали около фара. Този ден небето е светло, лодките се люшкат, изпълнени с цветя и радостна глъч. Произнасят се тържествени речи. Разнасят се благопожелания. Всичко това предизвиква добродушните усмивки на Уинстенли. Този ден фарът е открит официално. Фенерът с няколко лоени свещи е запален най-тържествено и неговият лъч в продължение на три години ще предупреждава и упътва морските капитани.

Една сутрин на 1703 година след много тежка буря жителите на Плимът виждат, че тяхната знаменита кула е изчезнала. За нещастие, точно по това време в нея се намирал нейният създател, веселякът Хенри Уинстенли, който загива заедно със своето странно и чудесно творение. След гибелта на първия фар гражданите на Плимът решават да издигнат нова кула. За втори път бива използван дървен материал.

По това време Англия и Франция са във война. В една ранна утрин, когато плътната нощна мъгла се носи бавно над вълните, силуетът на френски боен кораб доближава скалите на Едистоунския фар. Две лодки тихо се спускат, във водата и петнадесет моряци се отправят към големите скали на фара. Не след дълго лодките се завръщат с двамата уплашени фаропазачи и моряците ги завеждат при капитана. Мъглата още не се е вдигнало над морето, корабът с двамата англичани на борда потегля към Франция. Когато капитанът докладва за своя „подвиг" на краля, Луи XIV му нарежда в срок от три дни да върне пленниците обратно на Едистоунските скали: фарът е необходим не само на английския флот, но и на моряците от всички страни.

Втората кула устояла на най-свирелите бури и на най-гигантските вълни близо петдесет години. Нейното разрушаване се причинява от един друг, съвсем неочакван враг — огъня.

За източник на светлина във втория фар се използва фенер с няколко лоени свещи. Едно малко недоглеждане от страна на пазачите причинява подпалването на покрива. Фаропазачите отчаяно се борят за спасяването на кулата, но пламъците, обгърнали нейния връх се издигат все по-високо и по-високо в безветреното небе. Полуобгорени, полузадушени, тримата мъже трябва да отстъпят пред пламъците и дима. От покрива върху тях започват да падат нажежени болтове и капки разтопено олово. И те напускат горящата кула. Морето, за щастие, е тихо и те успяват да застанат на скалите малко настрани от огъня на гигантската факла...

Англичаните са хора на традицията и не след дълго на канарите край зловещите останки на втория фар се появяват мъже в работни дрехи. Те ще издигнат новата кула на Едистоунския фар. Техен ръководител е майсторът на фини инструменти Смитън. Неговата професия е твърде далеч от сградо-строителството, но колко често умението на хората най-неочаквано се проявява в области, за които те дори не са и помисляли. Със своя талант и енергия Смитън бързо завоюва доверието на Тринити Хауз — учреждение, занимаващо се с морска навигация — и поема ръководството на големия строеж. Пръв от своите съвременници той решава основният градивен материал да бъде не дървото, а камъкът. Това решение за нас е нещо съвсем логично, но за онова време то е една твърде рискована стъпка. В случай на неуспех цялата отговорност би се стоварила върху него. Но Смитън, както всички пионери, отстоява своята идея докрай. И скоро на брега се разнасят ударите на много чукове от каменоделската работилница, където изработват каменни блокове за бъдещата кула. Според замисъла на Смитън майсторите така оформят отделните блокове, че при градежа те да се скопчват здраво един в друг. По тях има издатини с профил „гълъбова опашка“ И съответна вдлъбнатина от противоположната страна, която при градежа ще приеме издатината на стоящия по-горе блок.

Минават месеци, години и двадесет и седем метровата кула е готова. А Смитьн, човекът, който според предсказанията на „градските специалисти“ горчиво щял да се разкайва, че е избрал за строителен материал камъка, става баща на една , нова професия — инженер-строител на навигационни съоръжения.

Като източник на светлина на третия фар служи обикновена лампа с голям фитил, която гори с растително масло. За времето си тези лампй са последната „техническа новост“. Всяка година на английския пазар се появяват нови и нови подобрени фитили и лампи. Прогресът в това отношение е очевиден — от „обикновения“ плосък фитил се стига до подобрения кръгъл, а в началото на XIX век в специалните магазини се предлагат вече над десет вида усъвършенствани фитили. Скоро растителното масло се измества от минералното масло, а не след дълго петролните горелки стават най-желаният, „най-модерният“ източник на светлина.

През 1877 година специалистите преценяват, че след повече от сто години вярна служба третата кула трябва да бъде напусната, тъй като основите й са разклатени.

Една година след това се полага първият камък на фара, който съществува и до днес. На около тридесет метра встрани от старата кула бързо се издига един нов фар. За първи път на него работят специалисти инженери. Височината му е четиридесет метра. Това позволява при хубаво време лъчът му да се вижда от кораби на двадесет и осем километра навътре в морето.

През 1885 година в пристана на Плимът влиза руски кораб и донася новината, че на Одеския фар за първи път е въведено електрическо осветление. По това време оптическите системи от лещи и огледала са много добри. Плоскоизпъкналата със степенната повърхност леща на Френел се използва почти във всички фарови уредби. И въпросът за нов светлинен източник добива отново първостепенно значение. Колелото на прогреса се завърта все по-бързо: ацетиленовите лампи сменят петролните, лампите с нажежена жичка изместват дъговите, а след това се появяват и неоновите тръби.

За различаване на фаровете всеки има „свои“, точно определени светлинни сигнали. „Мигането“ през определени интервали на лъча, както и неговите цветове определят „визитната картичка“'на всеки фар. Обикновено цветът на лъча е бял, зелен или червен. А защо е пренебрегнат цветът на морето? — могат да запитат любителите на синия цвят. Понеже синята светлина има свойството да се пречупва- силно през капчиците вода, от които се състои мъглата, синият светлинен сноп се разсейва много бързо, а това намалява неговата далечина на действие.

При ясно време светлините на фаровете се виждат от много големи разстояния — 30-40 километра. Но в мъгли и бури светлинните сигнали са безпомощни.

През 1907 година става една от най-необичайните морски катастрофи: сблъскват се кораб и фар. Това се случва в тази част на годината, когато времето е много лошо. Тежки мъгли покриват Бристолския залив. Едва забелязващи се силуети на кораби бавно се разминават един с друг. В полумрака на мъглата глухо вият сигнални сирени. Два малки влекача предпазливо напредват към пристанището, а на въжетата зад тях се поклаща красивият четиримачтов кораб „Жаклин“. Точно в средата на залива върху няколко скали се издига фарът Вулф Рок. Единият от влекачите внимателно заобикаля фара от лявата страна, а другият от дясната. Неочакван удар разтърсва кулата на фара. Уплашените фаро-пазачи изтичват навън и виждат пред себе си кораб, останал без носовата си част.

След тази поучителна случка на фара инсталират няколко сирени и камбани.

Звуковите сигнали получават голямо разпространение след изработването на първите електрически сирени. Но при бурно време, когато вятърът вие със страхотна сила, не е възможно да се чуе слабият звън на камбаните. Даже звукът на сирените понякога достига твърде късно до заплашените кораби. По тези причини на опасните места се поставят подводни сигнализационни уредби. Под водата звукът се разпространява много по-бързо и на по-голямо разстояние, отколкото във въздуха. Звуците на мощни подводни уредби се улавят от корабните апарати на 24-45 километра разстояние от тях.

Твърде разпространена е практиката да се поставят подводни сигнални съоръжения на места, където не е възможно издигането на фарове. Те се разполагат около подвижни пясъци, наносни плитчини и съвсем малки или ронливи рифове. Освен подводни уредби за предпазване на минаващите кораби се поставят и специални съдове, наречени плаващи фарове. Това са корабчета с водоизместимост от 150 до 800 тона. Те са закотвени постоянно в опасния район и изпращат нощем предупреждаващи светлини от своята светлинна уредба.

Три такива корабчета-фарове са поставени на стража около плитчините на Гудуин. Това е един опасен район от плаващи пясъци, намиращ се на десет километра от устието на река Темза. Моряците го наричат „Гълтача на кораби“ поради страшната му ненаситност — в неговите пясъци лежат галери от времето на Юлий Цезар, пиратски бригове, барки и фрегати, океански лайнери и кръстосвачи.

По време на прилив пясъците на Гудуин се скриват под чети-риметров слой вода. Когото се отдръпне водата, пред погледа се открива печалната гледка на морско гробище — стърчащи изгнили мачти, ръждиви корпуси и тръби на комини. Стойността на потъналите кораби се изчислява на около два милиарда фунта стерлинги, а броят на загиналите — на около петдесет хиляди души.

През 1874 година за обозначаване на опасните пясъци на Гудуин пуска котва екип от три корабчета-фарове. По-късно се поставят и подводни камбанки и звънци. Оттогава катастрофите значително намаляват. Но в мъгли и бурно време плаващите фарове със своите светлинни и звукови сигнали са безсилни да осигурят безопасно корабоплаване. И тук идва един нов помощник — радиото.

Радиото се използва в морската навигация почти от рождения си ден. Правейки своите отчети на опитите за установяване на радиовръзка между транспортния кораб „Европа“ и крайцера „Африка“ през 1897 г., А. С. Попов отбелязва: „Използването на източник на електромагнитни вълни във фаровете като допълнение на светлинните и звуковите сигнали може да направи фаровете видими в мъгла и в бурно време. Един прибор, сигнализиращ със звън при откриване на точно определена електромагнитна вълна, ще предупреди за близостта на фара, а промеждутъците между иззвъняванията ще дадат възможност на капитаните да разграничават фаровете един от друг.

По бреговете на Световния океан изникват нови фарове с „невидими" лъчи — радиофаровете. С тях и при най-лошо време може да се предават сигнали на големи разстояния. По специална система корабите, разполагащи с уредби за радиозасичане — радиопеленгатори, — могат да установят във всеки момент точно къде се намират в морето. Към радиофаровете има и обикновени радиостанции, по които се предават метеорологични бюлетини, специални съобщения и радиограми до минаващите в този район кораби.

Всички страни в света се ползват от това откритие. В Худзоновия залив е създадена цяла мрежа от радиофарове. По излъчваните от тях сигнали корабите контролират своя курс, навлизайки във вечно забуления от мъгли залив на Порт Чърчил.

Техниката все повече отдалечава персонала на фаровете от митичния образ на „стария фаропазач“. Но и сега в тези самотни и смели мъже се крие чарът на хора, водещи вечна борба срещу стихиите. Лъч сред морето! — в неговата светлина е събрана моряшката радост и романтика на вечното завръщане.