ЛЕГЕНДИ ЗА ИМАНЕТO НА ВЪЛЧАН ВОЙВОДА

25 ян. ЛЕГЕНДИ ЗА ИМАНЕТO НА ВЪЛЧАН ВОЙВОДА

За легендарния Валчан войвода иманяри дори и днес разказват, че всички хазни обирал с ищях, кеф и ум и затова събирал несметни богатства в не една от подводните пещери на Странджа. Образът му е описан като символ на герой, прочут и известен най-вече като майстор-обирач на хазни. Името му станало легенда през 19 век. Бил и народен закрилник, с което Вълчан придобил най-вълнуващите човешки черти типични за българските хайдути.

войводата Цеко Петков

Войводата Цеко Петков

Вълчан войвода според изследователи е бил реално съществувала личност. Бил дори нещо много повече от героите на уестърните, защото притежавал всички достойнства, необходими за един народен герой. Олицетворявал народния стремеж за преклонение пред силата, свободата и властта. Зотаво легендите действително превърнали Вълчан в национален герой. Интересно защо, за него днес обаче малко се говори. Да видим обаче защо.

Защото тайните на скритите в безкрайно дълбоките морски пещери на Странджа Вълчанови съкровища и днес продължават да омайват, привличат и плашат. А и историите в никакъв случай не са по-маловажни или по-малко интересни от приключенията на измисления професор Индиана Джоунс. С една разлика – действието им се развива тук на Балканите, в земите на България.
„И СТРАШЕН БЕШЕ ХАЙДУТИН….ЗА ЧОРБАДЖИИ И ТУРЦИ“ – ВСИЧКИ НИЕ ПОМНИМ ТОВА ПРЕКРАСНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЧАВДАР ВОЙВОДА, с което дори сме и закърмени.

Вълчан войвода обаче, освен, че е реална историческа личност е хайдутувал през ХVIII век. Роден бил в с. Паспалево, Лозенградско. Водил дружина в районите на Странджа, Стара планина и Витоша. Вълчан подпомагали хайдутите на небезизвестния Стоян войвода като четата му действала най-вече по пътя Цариград – Виза – Силистра. Оттам минавали търговските кервани, богати османски чиновници и търговци. Аверите на Вълчан често слизала и в околностите на Чорлу, нападали османски хазни и османски насилници. Така Вълчан се прочул. Заради хубостта си станал легендарен и с факта, че закрилял бедни и изтерзани и българи и турци. Парите раздавал на бедните. Друга част закопавал за закупуване на оръжие и за подготовка на всенародно въстание. Народните песни в сборника на братя Миладинови възпяват мъжките му качества, смелостта и подвизите му.

Според старинно предание, в неговата чета отишъл и легендарният поп Мартин. Поп Мартин войвода бил силно кахърен от факта, че неговата булка заради ненагледна хубост била отвлечена в харема на русенския паша. Впоследствие поп Мартин заедно с Вълчан войвода организирали убийството на същия този паша. Вълчан от две столетия е много популярен сред иманярите. До днес битуват десетки легенди за закопани от него съкровища.

Така за югоизточния край на Сакар планина в местността Дервиш тепе една легенда разказва, че там, в много, много стари времена съществувало голямо кале, под което имало огромно подземие с тунели, стигащи чак до морето. Вътре било пълно с несметнати богатства – злато, сребро и скъпоценни камъни. Двата входа за пещерата били нависоко в скалите. А пък на запад от Тополовградското с. Устрем се намира известният Хайдушки Устремски манастир Света Тройца за който в друго едно предание се разказва как през турско по този път за Одрин, покрай река Тунджа минавали турска хазна и турска поща.

Хайдути на Вълчан издебвали керваните в местността Даркая, непосредствено до манастира и ги обирали. Златото криели в пещера на 200 метра високо в скалите. По същите места обаче се спречкали и кръстосали страсти и мераци на Христо Войвода, Каракольо, Инджето и Вълчан. По същото време турците опожарили и унищожили манастира. Христо войвода като позастарял там се и замонашил, а с помощтта на Кара Кольо, Индже войвода и Вълчан съградили на същото място нов манастир. Тогава Христо се подстригал и впоследствие станал и игумен с името Хрисант.. След смъртта му четниците и на Индже и на Вълчан са се клели на гроба на дяда игумена Хрисанта. А надгробната плоча, надписана с името на Хрисант се пази и до днес в манастирската черква.

Според П. Р. Славейков, Вълчан войвода накрая е бил заловен от леденишкия спахия Ахаладолу, след което съдбата му вече е неизвестна. Тогава войвода на дружината става силната и красива българка Рада.
Ето и част от едно предание за Вълчан:

“…До есента той бродил от Варна до Одрин и където минел, славата му се увеличавала. Султанът издал ферма, като обявил десет хиляди гроша награда за главата му. На другата година той съобщил на всичките си воеводи на чети на връх Гергьовден да се съберат на римското кале на Големия Станчов полугар. Там Вълчан изкопал голям камък – голямо каменно кресло. Около креслото издълбал 72 дупки за знамената на по-малките чети – на брой 72 и за 7-те чети, водени от жени-войводи, сред които най-гиздава и смела била Рада войвода от търновското село Качица. А най-отгоре на камъка стояло знамето на Вълчан с инигнии – СИВ РИС НА СИН ФОН! Като се събрали всичките му воеводи и четници, Вълчан дал заповед всяка година те там по същото време да донасят десятък от обирите на хазните. Това било, в името на идеята да се съберат пари за освобождението на България. Така за да всее смут в турците, Вълчан войвода решил Вълко от Асеновлак да вземе неговото име – името Вълчан. Тогава накарал един каменоделец да изкове същите като неговите знаци. Със същото име Вълчан, истинският Вълчан войвода кръстил и Петър войвода от Горна Джумая. След като благословил аверите си с новите имена, завързал им очите и ги завел в една пещера, наречена Общата маара. Там отвързвал очите им и те видели приказни огромни богатства като в приказката за Али Баба и Сезам. Върху еленови рога отново вътре в пещерата, окачени на телове висели златни и сребърни огърлици, накити, щитове, шлемове и ризници, направени от чисто злато. Пещерата била пълна и със седла и оръжия, обточени със скъпоценни камъни…

В една друга от многобройните си дворци – пещери на Калето, Вълчан войвода уредил лечебница за ранени хайдути. Част от преданията за народния герой Вълчан оказа се, е записал българинът Борислав Величков. И най-интересното в тях е, че точно тези пасажи в повествованието, в които става дума за скривалища са много точни. Както и описанията на същите тези пещери в народните песни. Описанията дори в преданията се оказали впоследствие уникални. Говори се дори, че имало и скрити документи, в които се цитирало, че парите за построяването на сградата на Софийския университет били дарени лично от Вълчан войвода чрез двамата братя общественици от миналия век – Евлоги и Христо Георгиеви.


От документи, донесени тайно от Турция от г-н Мустафа Акифов – български турчин, през 80-те години на миналия век стана ясно, че Вълчан бил изключително образован за времето си българин. Тогава той говорел и пишел на седем езика. Имал невероятни познания и умения в древните бойни изкуства на които обучавали монаси даже и по нашите манастири по тертипа на изкуствата, преподавани в Шао Лин. С помощта на приятеля на Акифов, фотографа – журналист Костадин Марков, който днес е покойник бил заинтригуван ексминистърът на културата на Република България – Георги Йорданов. Акифов му представил оригинални турски документи, описващи място в района на Змейкале в село Копривец, Русенско, където Вълчан спрятал турска хазна, бели меджидии – общо над 6 тона злато?!

В документите дори се споменавало, че много дълбоко в земята, /на дълбочина повече от 30 метра в скали/, в района на Калето, Вълчан закопал турска хазна. При проведените проучвания на документите от компетентни археолози се оказало, че описаните капани, както и мястото, фиксирано в един от тях действително съществуват. Дори по време на разкопките през 80-те години на нашия век е документирано, че е загинал човек, ангажиран на обекта на разкопките, който по непредпазливост не обърнал внимание на един от описанинте капани. Впоследствие проучванията и разкопките на мястото на обекта Змейкале в село Копривец били забранени, а за времето на мандата на министър Елка Константинова, /времето в което тя оглавява културното ни министерство/, журналистът Марков разказвал, че от разговори с нея останал с впечатлението, че г-жа Константинова нямала абсолютно никаква представа, че подобен археологически обект въобще съществувал. Документацията тогава просто се “била изпарила”…по един странен тайнствен начин. Дали отново ще бъдат намерени следите на документите, донесени от Турция и легендарната хазна със злато, която и иманяри от десетилетия нищят в този край – времето ще покаже…
Източник: http://souroujon.blog.bg/

ЗЛАТОТО НА ВЪЛЧАН ВОЙВОДА
Когато за първи път разлистих старите иманярски ръкописи на бай Марин Чонов от махала “Стругът” до Троянския манастир имах чувството, че съм попаднала в дивния свят на вълшебните приказки, в които млад юнак броди из планинските дебри и разчита изсечените по скалите нишани, преодолява хитро скроените капани, отстранява от пътя си ламята и преминал успешно всички изпитания заслужено достига до несметното, трупано в продължение на десетки години в тайна пещера съкровище.

Местността “Станчов полугар” в Троянския балкан е заветна мечта в търсенията на всеки уважаващ себе си иманяр, защото там се намира легендарната пещера “Общата Маара”за която се твърди, че е била централен хайдушки трезор на Вълчан войвода и неговите сподвижници.Къде свършва легендата и къде започва истината е трудно да се каже, но безспорен факт е, че интереса към пещерата не секва и до днес.

Прочетох десетките описания, които бай Марин старателно е записвал през годините в една стара тетрадка, както и писмата на негови другари-иманяри, в периода 1927-64г., чиято основна тема е заветната пещера и голямото имане укрито в нея.Ако действително повярваме, че във всяка легенда има зрънце истина, то може да приемем, че тайнствената пещера е натрупано/по мои приблизителни изчисления/ около 10 тона злато, сребро, скъпоценни камъни и други предмети.Това обяснява нестихващия близо два века интерес на иманярите и търсачите на силни усещания към “Общата Маара”.

Според местното население има хора успели да проникнат в пещерата, но нито един от тях не е виждал имането и не е прокопсал след това. Легендите мълвят, че хайдутите наричали всяко имане за определена цел, после го скривали на определено място и най-сетне го заричали кога да се покаже над земята. В много случаи над хайдушкото имане тегнела клетва-да бъде използвано само за предначертаното, ако ли не, проклинали го бял свят да не види. Тук изниква въпроса откъде и по какъв начин Вълчан войвода и хората му са събрали несметното богатство и веднага на помощ имат идват преданията.

Една от тях разказва, че на връх Петровден се събрали най-личните воеводи на Чемерикова поляна, съединили четите си и дали тежък обет за вярност: да натрупат големи богатства, да наемат войска и да освободят България. Баш воевода станал Вълчан, но ум и дясна ръка му бил начетения поп Мартин. Една пролет в Странджа четата заловила пет професори италианци, седем арнаути каменоделци и двадесет турски учени и офицери. В обоза им открили карти и описи на римски мини, пещери и калета, в които били скрити богатства. Уговорката на експедицията със султана била да изровят съкровищата и после да делят с него наполовина.

СDSCF2141-1едем години хайдутите водили със себе си учените и отваряли пещери, мини и калета. Унищожавали римските знаци, а арнаутите каменоделци поставяли на тяхно място хайдушки. Много години и хазна не можела да мине от Виена до Стамбул. Когато приключили, избили всички свидетели на тайното си дело, а после, в продължение на десет години пренасяли богатствата в пещери и дупки из Балкана. След като приключили изпратили свои хора при руския цар да наемат войска, като му обещали по фес жълтици за войниците и двойно за началниците.

Хайдутите въвели пратениците на царя във всички свои скривалища из цяла България с вързани очи и им показвали богатствата си. Въвели ги и в “Общата Маара”, а руснаците останали изумени и казали на царя, че хайдутите имат злато да платят за голяма войска. Точна тогава обаче избухнала война и работата се провалила. Сред хайдутите станало предателство и Вълчан се отказал от воеводството. Когато дружината се разтурила поп Мартин, който криел и заклевал всички богатства, се погрижил никой от помощниците на Вълчан да не остане жив.

Най-верният ятак на хайдутите бил Станчо Кехая. Той имал големи стада и полугара/кошарата/ му бил на мястото, което и днес носи неговото име, при изворите на река Черни Осъм, а там някъде е разположена и “Общата Маара”. Описанието на пещерата и скритите в нея съкровища, според едно писмо от 12 юни 1758г. подписано от Вълчан и поп Мартин воеводи, се предава от ръка на ръка в иманярските среди вече десетки години и продължава да спира дъха на любителите на екстремните преживявания, като провокира въображението им и неустоимо ги привлича с желание и вяра да търсят пещерата и ако може поне да зърнат за миг несметното хайдушко имане.

Това желание е мотивирало и бай Марин Чонов години наред да броди из Троянския балкан, да влиза в пещери и дупки, да събира и прерисува иманярски нишани и да вярва, че може би на него е съдено пръв да зърне имането и пръв да докаже на света, че легендата е истинска. В известна степен го разбирам, защото когато прочетох за първи път писмото с описанието на пещерата, за един миг ми се прииска да хукна към планината и като Индиана Джоунс да се впусна във вълнуващо приключение, което започва сега:

1758лето, 12юниа, Коджа Балкан “Като тръгнеш от Троянският манастир”Света Богородица” нагоре срещу течението на р.Черни Осъм, на около четири часа път се намираха следните местности: високо над реката строгите каменливи върхове се казваха “Трите вещици”, отдолу под тях беше “Станчов полугар”, над него се намираше “Папратливата поляна”, а долу в ниското “Чаушов дол”. Над него на куршум разстояние към заник слънце, високо на канарата имаше четвъртит дялан камък, който качихме на върха 250 души. Викахме му “каменна бойница”, защото на него пазехме караул.

Под този камък на малка полянка нарочно засадихме люляк, а под него през една канара беше изсечена пътека, която водеше към дълбока пещера използвана още от латините. В тази пещера натъпкахме част от имането и я зазидахме с 12 аршина хоросанов дувар, натрупахме отгоре камъни и накрая пресякохме пътеката за да не може да се стига до нея. Другият вход на пещерата беше на куршум разстояние от “Чаушов дол”, от дясно на реката. През голяма грамада камъни, доста високо от една канара извираше вода, която излизаше от вътрешността на подграден с хоросанов дувар гьол и грозно бучеше. От гьола вървеше канал, който минаваше под плочата с ламята и влизаше в една дълбока яма. Ние слагахме дървета и минавахме като по мост, за да влезем при ламята.

В ляво имаше желязна халка, откачвахме ламята от пружините и влизахме спокойно. Входът беше нисък и трябваше да се навеждаме докато внесем и подредим всичко вътре. После го зазидахме с 18 аршина хоросанов дувар и пред входа върху канарата изковахме една лява ръка и една змия.Натрупахме отгоре камъни и замаскирахме мястото. Около входа на долната пещера засадихме бръшлян, а в скалата изковахме рогачов рог със седем шипа и един катър. В пещерата се влизаше по три стъпала и след 20 крачки стигахме до плочата на която е ламята. Като стъпи някой на плочата, ламята се вдига, удря го и го събаря в ямата с вода, затова я откачвахме от пружините и после минавахме навътре. Ламята я направихме от 80 оки восък, с крака и къса опашка и вместо люспи наредихме по гръбнака и махмудии, ирмилици и рубета, а по шията и корема и натъкмихме бели пари и тарлий. Сложихме й гердан от бели пари и една голяма златна пара от Маджарско. Зъбите на ламята направихме от свити бели пари и краищата им боядисахме с червена боя, очите й направихме от елмазени камъни, а опашката от сребро. Като я направихме, сложихме я на една пружинираща плоча с лице към входа на пещерата.

Зад ламята е първата одая на пещерата. Там оставихме две статуи на моми седнали на столове. И на двете сложихме часовници с верижки и ги кръстосахме между тях. До момите оставихме три купчини тютюн, един дълъг чибук и скъпа табакера от злато със скъпоценни камъни на капака. Над момите в стената имаше седем долапа. В единият оставихме цял съд с елмази, отвътре с огледало, а до него едно шише с жива вода, която взехме от латините. В същият съд оставихме и една тежка 7 оки златна ябълка, едно златно перо и 8000 златни рубета. Другите шест долапа са пълни с алтън и ялдъз пара, ингилишки лири, кръстачки и тарлий. До тях окачихме една паласка и часовник с топузи, 7 байрака подпрени на златна тенекия, три седла със златни части и седем каменни маси с железни крака. Направихме три статуи облечени в черни мъжки дрехи, седнали на столове, като двама са един срещу друг, а третия гледа към вратата. Една от масите покрихме с копринена покривка и сложихме отгоре 7 чаши с капаци, върху чашите поставихме друга сребърна табла и в нея три златни чаши, а във всяка по един безценен камък и още голяма златна корона с безценни камъни.

В третата одая поставихме една маса, една саксия и в нея китки от елмази и злато, както и 820 тарлий алтън пара. До вазата поставихме едно златно куче с вдигната опашка, което държи стъклена свещ. До масата подпряхме курдисана пушката на Типилик паша върху куп алтън пари, които взехме от пашата като го заклахме. Над нея на стената висят една калъчка от дърво със златна дръжка и скъпи камъни и друга, само със злато накичена. Под калъчките поставихме 7 купчини алтън пара подредени в един ред и всяка тежи по 3 шиника. Златото е реали, махмудий, маджарски ермелици, кръстачки, тарлий ингилишки лири. До тях има 42 кози торби пълни със сребърни пари. До тези торби направихме един чер арапин, който в лявата си ръка държи калъч, а в дясната чук с шип и ако се докоснеш до парите, започва да удря с двете си ръце. До него има голямо буре пълно с 6000 оки златни и сребърни пари.

Монетарницата е отворена одая и в нея има два купа злато на зърна от латините и друго злато разпиляно върху дъски. В четвъртата одая е църквата ни, в която се отива по 7 стъпала нагоре. Нея я постлахме с мраморни плочи, а олтара покрихме със златна тенекия от латините. Там поставихме една мраморна маса, златна чаша за причастие и голямо парче нафора в сребърна табла. На тавана на църквата има закачени 7 златни кандила и 35 големи златни пари от латините. Всички ги навързахме на тел и ги закачихме до една пукнатина в скалата, а когато задуха топлия вятър те започват да се люлеят и дрънкат като чанове. В петата одая има 7 кревата –два железни, другите дървени и покрити с мъх за постеля. В одаята се влиза по три стъпала и се минава през желязна врата.В нея оставихме 60 кози чувала с пари.

В седмата одая се влиза направо, а вътре има един куп от 2600оки костадинки, все златни пари. В същата одая има мраморна плоча с 11 реда писмо-три реда римско, три реда гръцко, три реда турско и два реда славянско. В същата пещера оставихме ликовете на нашите седем верни воеводи, изографисани с разни бои и от двете им страни изографисахме два змея да ги пазят. В един долап оставихме средновековната книга “Саламоникия”, в която пише как се работи с черната пръчка и тавата и как се лекуват болни хора. Там оставихме и седем казана, по един за всяка дружина от по 250 души. Срещу вратата на един от входовете, на 64 крачки има изписана ръка. Тази ръка се намира в дясно върху един камък, при вливането на малкия “Чаушов дол” в река Черни Осъм. Вълчан и поп Мартин воеводи”

Достоверно или не, това описание на съкровищата и подредбата в “Общата Маара”обяснимо вълнува въображението, но нека не забравяме защо е било събирано и укривано от хайдутите – за народното благо. Искали хайдутите на Вълчан войвода да откупят свободата на българския народ, но не успели да го сторят и събираното за народни дела злато изчезнало вдън земята. То вероятно все още си е там и чака сгода, за да се покаже в момент, когато ще най-необходимо за всички българи. До тогава не ни остава нищо друго, освен да се надяваме и да препрочитаме с вълнение приказните легенди завещани ни от предците.

„Остави, вика, попе, писание, без да описваш верния нишан над ода и насреща. Скътай го в улея в дроздовата дупка. Та нявгаш, га проводя чиляк, да го найде. Мътни са времената. Направи друго писание на кожа за баш нишана и го скътай в пизуля под ямата. Чиляк с двете писания да може да се рахат управи”. Така започва поп Мартин описанието на знаците, водещи към тайните на Вълчан войвода, след което продължава с многобройни скривалища и местности. Докато ги чете, човек остава с впечатление, че те едва ли не са написани като пътеводител за търсачи на съкровища, фактите обаче показват, че никой още не е успял да намери богатствата, събрани от митичния войвода в името на свободата на България. Дали защото поп Мартин не е предал вярно местоположението на нишаните, или защото българският народ още не е готов да изпълни повелята на войводата – да бъде мъдър и знаещ, никой не може да каже със сигурност, но някъде там, в прегръдката на Странджа планина се намира изворът на легендата за Вълчан войвода.

Вълчан войвода е сред най-емблематичните фигури за целия югоизточен регион и особено за Странджа. Трудно е накратко да се представи многоликия образ на войводата. За разкриването му може да се върви в различни посоки и да се засягат много теми. Вероятно най-близко до действителността е представата за Вълчан войвода в селата близки до неговото месторождение. В този край преданията разказват за действията на Вълчан войвода като отмъстител и народен закрилник и като дарител. Това е историята на Вълчан войвода, който бил роден в село Копан. Преди да тръгне по гората като хайдутин, Вълчан до тридесетгодишна възраст се занимавал със земеделие и пренасял дървен материал и въглища за скелите.

Разказва се, че веднаж по време на една такава тежка кирия се наложило да закара своя чифт на подковач. Подковали единия вол или бивол и вече започнали втория, но в това време пристигнал турчин, който наредил на подковача да остави недоподковано животното на Вълчан и да започне неговите. Грубите ругатни и заплахи към подковача и Вълчан прерастнали в сбиване, при което робът Вълчан не си премерил силата и с няколко удара убил самозабравилия се господар. Пътят за селото бил отрязан и Вълчан тръгнал из горите на Странджа да отмъщава и да закриля онеправданите. Село Копан било изгорено и заличено като населено место.

В своята книга “Иманярски предания”, Иван Бубалов е включил няколко различни източници за биографията на Вълчан войвода. Тук ще представим само част от записките на Никола Георгиев Дачев от село Вълчаново, който е събирал материали за миналото на селото, което носи името на Вълчан и за неговия патрон.

“Това съм слушал и записвал, зная го от баба Мета Николова Кичева, майка на баща ми – Никола Стаматов Богоев. Неговият дядо Богой, роден около 1767 година, бил хайдутин при Вълчан. Запомних и аз дядо си Никола, той носеше в наследство хайдушката чанта на дядо си Богой. Беше широка, черна, ушита от кожа на малаче. А от леля си Иванка Якимова зная, че Вълчан бил прочут кавалджия. Лиляна, годеницата на Вълчан е от село Паспалово, сестра на Стоян Бербеня, връстник и приятел на Вълчан. Лиляна пристанала на войводата и няколко години живяла в село Кръстец. То било преди 1802 година, тъй като нападнато и похитено от турците, Кръстец се изместило и дало началото на село Тагарево (днешно Вълчаново). През дългите хайдушки отсъствия на Вълчан войвода, Лиляна другарувала с Вида Бачикова и Статира Бальосова. Мъжът на Вида Петко Бачиков бил ятак на войводата и сродник на Лиляна. Родът на Петко бил от нестинарското село в малкотърновско Ургари (дн. Българи), а Бальос Никола е Вълчанов хайдутин. Та още по онова време, Лиляна разказвала на дружките си Вида и Статира Бальосова, как и защо Вълчан станал хайдутин. Първо, турци, отвлекли сестра му, търсил я не могъл да я открие. Купил си пушка и я изрисувал на приклада, та кога се прицелва да убие душманин, тя да е до бузата му. Преди обаче, Лиляна да му пристане, деветнадесетгодишен, Вълчан имал първо либе Рада. Тя живеела в Кръстец и била много хубава. Харесал я одринския паша и я отвлякъл. Отвел я в харема си и я потурчил. Не могла да го понесе и се обесила. Много мъка се събрала в душата на младия момък и обрекъл се да отмъщава до края на живота си. И като решил да тръгне хайдутин, за да утеши майка си, казал и, че ще замине далече на гурбет да търси работа, а той събрал дружина и станал прочут войвода. Поскитал известно време с Индже, но не харесал тертипите на кърджалиите и се оттеглил. Тогава се завърнал в родното си село и потърсил Лиляна. Тя му пристанала и дошли тогава да живеят в Кръстец.”

v1Още веднаж ще се позовем на същата книга на Иван Бубалов, за да се илюстрира ролята на Вълчан войвода като спасител и защитник на поробените българи с едно предание записано от 90-годишния дядо Иван Нанев от село Вършило, Бургаско. Прадядо му Георги Нанев имал чифлик при Тъмните габери известен като Наньов чифлик. По времето на първите двадесет години на по-миналия век Георги Нанев бил ятак на Вълчан войвода, а Наньо Чобана бил ятак на Индже войвода. Те поддържали дружините на двамата войводи с месо и млечни продукти.

“На 21 юли 1821 година Вълчан войвода пристигнал в село Вършило. Но това му идване станало известно в цяла Странджа и то защо, защото в този ден видял сметката на турския изедник Али Пехливан. Как станало това? Същият ден, в най-големия пек Али Пехливан откарвал керван българи и българки – роби и робини. Водил ги с охрана по стария римски път за Анхиало (Поморие) и оттам с гемии за Цариград. Вълчан войвода научил за това, изпреварил кервана, скрил се долу под селото до теснината на двете реки и зачакал. Али Пехливан с низамите си възседнали коне удряли с камшици нещастните роби и грубо с ругатни ги подканяли да вървят бързо. А това било по пладне в най-големия пек. Пот се стичал по телата, премалели от глад и жажда, клетите роби щом стигнали реките, нагазили водата и се навели да разхладят гърлата си с глътка водица. Али Пехливан се развикал и заповядал на низамите да не им позволяват да пият вода. Те се нахвърлили върху беззащитните роби и ги заудряли кой където свари. Блъскали ги с конете. А те като не виждали помощ от никъде мълчаливо простенвали и поглеждали към небето, очаквайки милост от бога. В тези мигове неочаквано прогърмели пушки. Низамите мъртви се затъркаляли по земята. А подплашения Али Пехливан, самият Вълчан войвода настигнал и съсякал с меча си. Освободените роби го гледали като замаяни и не вярвали на очите си. Някои се завърнали по домовете си, а младите момци останали в четата на Вълчан. Минало време и турците научили, че Чобан Георги поддържа хайдутите на Вълчан с храна. Тогава те изпратили шайки. Те опожарили чифлика му, заграбили стадата, а него и жена му обезглавили.”

Вълчан войвода не само е подкрепял отделни пострадали и нуждаещи се, но осигурява средства за важни обществени нужди, като построяване моста на река Резовска, който почти век е свързвал населените места от двете страни на реката. Дори и построения почти сто години по-късно каменен мост е известен като Вълчановия мост. Според записките на поп Мартин и някои други предания Вълчан войвода прави опити да се намесва и в голямата политика. Събира много злато, за да плати на руския цар и да поръча една война между Руската и Османската империи, която да избави българите от робството.

Ако е вярно твърдението, че е живял 120 години и е починал чак през 1876 вероятно е бил много разочарован от резултатите на успешните и неуспешните войни на Русия. Наистина, колкото се отдалечава от Странджа, толкова по-митичен става образът на Вълчан войвода. Името му по-често се свързва с несметни съкровища, скрити в приказни пещери, охранявани от вълшебни капани. Това е друг образ на Вълчан войвода, нарисуван според голяма част от иманярските предания, които изследва Драгомир Петров в своята книга “Превъплъщенията на ВЪЛКА-ПАЗИТЕЛ”. Тези легенди и предания разширяват дейността на Вълчан войвода, както във времето – няколко века, така и в пространството – почти по целия Балкански полуостров. За да се добие по вярна представя за тези “бележки за философско-исторически детектив”ще приведем няколко изречения от предговора към тях на Александър Фол:

“Това е песента на иманярско-хайдушкия епос, монотонна, но страховита като могъщ водопад. В неа се мятат сенките на мъжете от нощта на пещерите и просветват ненамерените съкровища. Вечен скитник в мрака на този епос за Златото, Властта и Смъртта изригва в тежкия ритъм на отпиваното вино, за да стихне при първи петли. Тогава изтича неговото митологично време, единственото, в което епосът се съизживява като непрекъснато ставане. Чулият тази песен може да съзре обредните танци на превъплътените. Те идват от всички Светове на Вечното Завръщане, за да играят на среднощното хорище, което е и едничкото им място за сбор. Там под светлината на факлите, онзи, който иска, ще срещне Вълчан войвода, поп Мартин и Рада, там Вълкът него ще опази.”

Глава втора “Какво свидетелстват писмените източници за Вълчан войвода” започва с въпроси: “Струва ми се, че вече се налага да си зададем въпроса кой е Вълчан? Историческа личност или плод на въображението? А може би и двете? В такъв случай как да разграничим истината от измислицата? Има ли документални изворови данни, на които да се облегнем? А самата измислица почива ли на нещо, или така просто всеки си измислял както му дойде?” Авторът проследява написаното от П. Р. Славйков, Панайот Хитов, Иречек, Петко Росен, Балчо Нейков, Г. п. Аянов, Руси Вълчанов Тодоров, Горо Горов, В. Конобеев и документ от архива за среща на 10 май 1829 г. на кораба “Париж”. Но в глава трета озаглавена “”Историческото” алиби на главния герой – под съмнение” той прави следните изводи:

“….Съществували са много Вълчановци, действали по различно време и на различни места, които хващали гората, приемали това магическо, посветително хайдушко име. Защото преди да бъде форма на военна съпротива срещу чуждия гнет, хайдутството е било навярно форма на мъжка инициация – институция, чрез която момчетата ставали мъже, запазена с всички други обичаи на раята, която е била оставена да урежда работите си по своя закон, след като дадяла дължимото на султана… Значи това е един “дионисиев” механизъм, при който частното се разтваря в общото, а личното, което е смъртно, изчезва в символа на вечно възраждащия се живот, на родовото безсмъртие и неизкоренимост. “

С този материал искаме да провокираме отново интерес към темата защото сме убедени, че пълната история за Вълчан войвода все още не е написана. Вестник “Зелен туризъм” и ще предостави възможност да се представят нови материали и други позиции и гледни точки. ВАЖНО УТОЧНЕНИЕ: за описаните персонажи и събития няма запазени каквито и да е достоверни документални източници. Всичко, което ще прочетете по-надолу се базира на устни легенди събирани от най-известните краеведи на Странджа – Георги Поп Аянов /“Малко Търново и неговата покрайнина“ 1939 г./ и Горо Горов /“Странджански фолклор“, БАН 1983 г./

За да започне Руско-турската Освободителна война, която е обявена на днешната дата – На 24 април (12 април ст. ст.) 1877 г, велик Българин обещава на руския император няколко десетки тона злато, които са щели да бъдат предадени веднага след войната с помощта на влакови композиции. Част от парите са използвани за построяването на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Също така е записано, че той е пратил пратеници при руския цар, за да иска да се започне война с Турция, като е бил готов да плати цялото мурабе, заплатите на войниците, пенсиите на вдовиците и децата и боеприпасите на солдатите. За жалост руският цар (въпреки, че пратил делегация при него) не се наел да започне война.

Друга черта, която се приписва на Вълчан войвода, е, че той е събирал съкровища не само от турските бейове, но е намирал стари римски и тракийски съкровища. Но всичко било с една цел — да бъде за освобождението на България. Пращал е много младежи да учат в чужбина, за да има учени хора след Освобождението (издържал ги е напълно). Много места и местности се свързват с името на Вълчан войвода в България. Умира в Браила, където отива да живее с най-близкия си другар и съратник поп Мартин…

Къде е роден Вълчан? Безспорно в Странджа, а за точното място има 3 версии.

1. Село Копан, сега в Турция на около 15 км. югоизточно от Малко Търново, вече изчезнало;

2. С. Делиево, на около 5 км. южно от Малко Търново, сега изчезнало, мястото също е в Турция;

3.Малко Търново. При съпоставяне на различните легенди, най-вероятното място е с. Делиево. Това обаче едва ли има някакво значение след като става въпрос за близки селища.

Най-ранните известия го свързват с района на село Тагарево (днеш. Вълчаново) и с. Факия. По бащина линия произлиза от големия род на Бимбеловци от с. Факия. Бимбеловците са наследници на Момчил войвода, загинал през 1345 г в битка с обединените византийски и турски войски. От същия род е и Стефан Караджа. Според друг източник:

„През 1793 г. Вълчан и брат му Костадин който е по-възрастен с 40 години отиват при дядо Делю. Той свързва Вълчан с Христо Войвода прочут по Странджа и Сакар. Вълчан е на 18 години, висок и едър с черна дълга коса и светли гълъбови очи с мустаци…“

От този текст може лесно да се изчисли годината в която е роден Вълчан Войвода или Вълчан Ангелов Пандурски – роден 1775 година в с. Осеновлаг. Една от пещерите, за които се твърди, че пазят съкровището Как е станал хайдутин? Всички източници са единодушни, че е бил овчар, пасял бащините си овце. Залюбил една девойка от родното си село на име Рада. В селото обаче имало турчин на длъжност „субаш“ който също много я харесвал. Той извикал Вълчан в конака си, пребил го от бой и го заплашил да не търси повече Рада. Самата нея отвлякъл и я взел за жена.

Вълчан решил да зареже дотогавашния си живот. Събрал няколко младежи, набавили си оръжие и излезли в гората. Първата задача била да убият субаша. Нападнали го една нощ, убили го и взели Рада със себе си. Малко след това обаче започнало сражение с турска потеря при което Рада била простреляна и умряла. Последвали други наказателни акции срещу турски управници позволяващи си да тормозят мирното население. Основното занимание обаче на дружината били обирите на султанските хазни.

Вълчан имал безценен помощник- турчин на име Кара Емин ага, който се издигнал до длъжност секретар на султана. Той го осведомявал за движението на хазните, а Вълчан ги пресрещал и обирал. По-голямата част от плячката се скривала, а с останалото хайдутите прекарвали зимите в Цариград или в родните си краища. Според една легенда султанът дотолкова се отчаял от обирите, че заповядал да се отпечатат нови пари- махмудиета. След като няколко от тези нови махмудиета били открити у Кара Емин ага, той изпаднал под подозрение и избягал от Цариград. По-късно бил убит по заповед на Вълчан заради отвличане на българска девойка.

Вълчан войвода е действал първоначално в Странджа планина, а след събиране на голяма постоянна дружина от 70 души започва да действа на територията на цяла Източна България. Той е много известна личност в народните предания в Странджа, Сакар, Източна Стара планина. Неустрашим хайдутин, непреклонен в решенията си. Най-близък съратник му е бил поп Мартин. Като байрактар в първите години от неговото хайдутуване е бил Кара Кольо, по-късно заместен от Стоян Берберина. Кара Кольо става байрактар на Инджето.

През 1811 г Вълчан се среща с капитан Георги Мамарчев (1786-1846) в Букурещ, вуйчо на Герги Раковски. Раковски в своите мемоари пише за Кара Кольо … „моят духовний отец Черний Кольо“. Вълчан Войвода е подържал тесни връзки с „бащите“ на революцията в България, като съществуват непотвърдени сведения, че той е финансирал техните начинания.

Водил дружина Вълчан войвода много години и много добрини е сторил; известно е, че е платил на зидари да построят каменен мост на река Резовска. Също така е записано, че той е пратил пратеници при руския цар, за да иска да се започне война с Турция, като е бил готов да плати цялото мурабе и заплатите на войниците

Източник: http://iprimorsko.com/bg/novini/istoriya/2011/12/31/legendi-za-imaneto-na-valchan-voyvoda.html



Прочетена 140870 пъти
5 коментара
  • Анонимен
    Публикувано в 21:26h, 19 април Отговор

    1 коджа балкан е във варненско. 2 имало е 39 вълчановци . 3 Последният Вълчан умира на 114г в Букурещ . Жена му се е казвала Фатме -това го знам от негов пра – внук – мой приятел . По негови думи Вълчан е бил един от големите мутри по това време

  • Анонимен
    Публикувано в 10:57h, 07 септември Отговор

    Посочената снимка не е на Вълчан, а е на войводата Цеко Петков.Подобни технически грешки има и по отношение на Чавдар войвода и др. Справка в Уикипедия

  • Анна Петрова Зографова
    Публикувано в 16:53h, 08 май Отговор

    ЛЕГЕНДИ ЗА ИМАНЕТО НА ВЪЛЧАН ВОЕВОДА Говори се, че само в района на Змейкале – село Копривец, Русенско, войводата заровил 6 тона злато?! За съкровището знаел ексминистър Георги Йорданов Автор: Анна ЗОГРАФОВА Каре: За легендарния Валчан войвода в легендите разказват, че всички хазни обирал с ищях, кеф и ум и затова събирал несметни богатства в не една от пещерите на Странджа. Образът му е описан като символ на герой, прочут и известен по-скоро като майстор-обирач на хазни. Така Вълчан войвода придобил най-вълнуващите човешки черти, характерни за българските хайдути – народни закрилници. Вълчан войвода е притежавал всички достойнства, необходими за един народен герой. Той е олицетворявал народния стремеж за преклонение пред силната, свободолюбива и властна личност. Вълчан по този начин от регионален се превръща в национален герой. Скритите в безкрайно дълбоките морски пещери на Странджа Вълчанови съкровища омайвали, привличали и плашели с тайнствения си блясък не един любител на приключения. Каре: И СТРАШЕН БЕШЕ ХАЙДУТИН…. Вълчан войвода е реална историческа личност. Хайдутувал е през ХVIII век. Роден бил в с. Паспалево, Лозенградско. Водил дружина в района на Странджа и Стара планина. Вълчан подпомагали хайдутите на небезизвестния Стоян войвода. А четата на Вълчан действала най-вече по пътя Цариград – Виза – Силистра. Оттам минавали търговските кервани, богати османски чиновници и търговци. Аверите на Вълчан често слизала и в околностите на Чорлу, нападали османски хазни и османски насилници. Така Вълчан се прочул. Заради хубостта си станал легендарен и с факта, че закрилял бедни и изтерзани и българи и турци. Парите раздавал на бедните. Друга част закопавал за закупуване на оръжие и за подготовка на всенародно въстание. Народните песни в сборника на братя Миладинови възпяват мъжките му качества, смелостта и подвизите му. Според старинно предание, в неговата чета отишъл и легендарният поп Мартин. Поп Мартин войвода бил силно кахърен от факта, че неговата булка заради ненагледна хубост била отвлечена в харема на русенския паша. Впоследствие поп Мартин заедно с Вълчан войвода организирали убийството на същия този паша.И днес Вълчан от две столетия е много популярен сред иманярите. Битуват десетки легенди за закопани от него съкровища. Така за югоизточния край на Сакар планина в местността Дервиш тепе една легенда разказва, че там, в много , много стари времена съществувало голямо кале, под което имало огромно подземие с тунели, стигащи чак до морето. Вътре било пълно с несметнати богатства – злато, сребро и скъпоценни камъни. Двата входа за пещерата били нависоко в скалите. А пък на запад от Тополовградското с. Устрем се намира известният Хайдушки Устремски манастир Света Тройца за който в друго едно предание се разказва как през турско по този път за Одрин, покрай река Тунджа минавали турска хазна и турска поща. Хайдути на Вълчан издебвали керваните в местността Даркая, непосредствено до манастира и ги обирали. Златото криели в пещера на 200 метра високо в скалите. По същите места обаче се спречкали и кръстосали страсти и мераци на Христо Войвода, Каракольо, Инджето и Вълчан. По същото време турците опожарили и унищожили манастира. Христо войвода като позастарял там се и замонашил, а с помощтта на Кара Кольо, Индже войвода и Вълчан съградили на същото място нов манастир. Тогава Христо се подстригал и впоследствие станал и игумен с името Хрисант.. След смъртта му четниците и на Индже и на Вълчан са се клели на гроба на дяда игумена Хрисанта. А надгробната плоча, надписана с името на Хрисант се пази и до днес в манастирската черква. Според П. Р. Славейков, Вълчан войвода накрая е бил заловен от леденишкия спахия Ахаладолу, след което съдбата му вече е неизвестна. Тогава войвода на дружината става силната и красива българка Рада. Ето и част от едно предание за Вълчан: “…До есента той бродил от Варна до Одрин и където минел, славата му се увеличавала. Султанът издал ферма, като обявил десет хиляди гроша награда за главата му. На другата година той съобщил на всичките си воеводи на чети на връх Гергьовден да се съберат на римското кале на Големия Станчов полугар. Там Вълчан изкопал голям камък – голямо каменно кресло. Около креслото издълбал 72 дупки за знамената на по-малките чети – на брой 72 и за 7-те чети, водени от жени-войводи, сред които най-гиздава и смела била Рада войвода от търновското село Качица. А най-отгоре на камъка стояло знамето на Вълчан с инcигнии – СИВ РИС НА СИН ФОН! Като се събрали всичките му воеводи и четници, Вълчан дал заповед всяка година те там по същото време да донасят десятък от обирите на хазните. Това било, в името на идеята да се съберат пари за освобождението на България. Така за да всее смут в турците, Вълчан войвода решил Вълко от Асеновлак да вземе неговото име – името Вълчан. Тогава накарал един каменоделец да изкове същите като неговите знаци. Със същото име Вълчан, истинският Вълчан войвода кръстил и Петър войвода от Горна Джумая. След като благословил аверите си с новите имена, завързал им очите и ги завел в една пещера, наречена Общата маара. Там отвързвал очите им и те видели приказни огромни богатства като в приказката за Али Баба и Сезам. Върху еленови рога отново вътре в пещерата, окачени на телове висели златни и сребърни огърлици, накити, щитове, шлемове и ризници, направени от чисто злато. Пещерата била пълна и със седла и оръжия, обточени със скъпоценни камъни… В една друга от многобройните си дворци – пещери на Калето, Вълчан войвода уредил лечебница за ранени хайдути Част от преданията за народния герой Вълчан са записал българският гражданин Борислав Величков. И най-интересното в тях е, че точно тези пасажи в повествованието, в които става дума за скривалища са много точни както и описанията на тези пещери в народните песни. Описанията дори в преданията се оказали впоследствие много точни. Говори се, че има скрити документи, в които се цитира, че парите за построяването на сградата на Софийския университет били дарени лично от Вълчан войвода чрез двамата братя общественици от миналия век – Евлоги и Христо Георгиеви. От документи, донесени тайно от Турция от г-н Мустафа Акифов – български турчин, през 80-те години на миналия век стана ясно, че Вълчан бил изключително образован за времето си българин. Тогава той говорел и пишел на седем езика. Имал невероятни познания и умения в древните бойни изкуства на които обучавали монаси дажи и по нашите манастири по тертипа на изкуствата, преподавани в Шао Лин. С помощта на приятеля на Акифов, фотографа – журналист Костадин Марков, който днес е покойник бил заинтригуван ексминистърът на културата на Република България – Георги Йорданов. Акифов му представил оригинални турски документи, описващи място в района на Змейкале в село Копривец, Русенско, където Вълчан спрятал турска хазна, бели меджидии – общо над 6 тона злато?! В документите, по думи на Акифов се споменавало, че много дълбоко в земята, /на дълбочина повече от 30 метра в скали/, в района на Калето Вълчан закопал турска хазна. При проведените проучвания на документите от компетентни археолози се оказало, че описаните капани, както и мястото, фиксирано в един от тях действително съществуват. Дори по време на разкопките през 80-те години на нашия век е документирано, че е загинал човек, ангажиран на обекта на разкопките, който по непредпазливост не обърнал внимание на един от описанинте капани. Впоследствие проучванията и разкопките на мястото на обекта Змейкале в село Копривец били забранени, а за времето на мандата на министър Елка Константинова, /времето в което тя оглавява културното ни министерство/, журналистът Марков разказвал, че от разговори с нея останал с впечатлението, че г-жа Константинова нямала абсолютно никаква представа, че подобен археологически обект въобще съществувал. Документацията тогава просто се “била изпарила”…по един странен тайнствен начин. Дали отново ще бъдат намерени следите на документите, донесени от Турция и легендарната хазна със злато, която и иманяри от десетилетия нищят в този край – Времето ще покаже…

  • Анна Петрова Зографова
    Публикувано в 16:58h, 08 май Отговор

    28.07.2015 16:52 – ЛЕГЕНДИ ЗА ИМАНЕТО НА ВЪЛЧАН ВОЕВОДА
    ЛЕГЕНДИ ЗА ИМАНЕТО НА ВЪЛЧАН ВОЕВОДА
    Говори се, че само в района на Змейкале – село Копривец, Русенско, войводата заровил 6 тона злато?!
    За съкровището знаел ексминистър Георги Йорданов
    категория: Технологии – Публикацията ми е във в. Суперсензация от 1991-92

  • cenov
    Публикувано в 13:04h, 03 юни Отговор

    prez vekovete na izminaloto minalo na bulgaria v legendite se govori za niakolko vul4anovci koiti sa jiveli v razli4ni godini i stari vremena i v vremeto legendite se preplitat v edno, ha razberi koia e verna.

Побликувай коментар с Анонимен Откажи Отговор