Гребането – едно забравено изкуство

21 февр. Гребането – едно забравено изкуство

Асен Дремджиев

Старите боцмани от военните кораби клатят глави и мърморят:

— То сега моряклък ли е това! Качват се всички командири на един моторен катер и хайде… за половин минута ги докарват в базата. Ех, преди… за всеки командир сутрин отиваше да го вземе неговата гребна лодка — чиста, лакирана, свети… два пъти на ден, ставаше цял парад! Едно постоянно, негласно съревнование имаше между корабите; коя лодка е най-добре поддържана, кой екипаж най-бързо и красиво гребе. А как гребяха момчетата,.. ключовете като парен чук отмерваха загребоците — чуваше се от две мили… греблата се огъваха като кобилици — пяна летеше… който счупеше гребло, отпуска получаваше! С тези миризливи катери сега няма кой да гребе; Забрави се това изкуство!

Мърморят днес боцманите и пушат цигари. Техните предшественици смучеха лули и също мърмореха… Интензивното прилагане на двигатели с вътрешно горене осъди на забвение едно много старо изкуство — гребането. Все по-рядко и по-рядко се виждат лодки, движени от гребци. Разбира се, не става дума за спортното гребане: кану, каяк, академично — това са единствените продължители на вековната еволюция в тази област. Толкова много популярното преди години флотско гребане сега се практикува епизодично или от състезание на състезание. Историческият път на гребането е много дълъг и богат. Началото се губи в човешката праистория: еднодръвките на полудивите хора… волните гребци на „Арго“… окованите роби в римските триреми… завоевателният устрем на викингите с техните „дракари“… средновековните галери, станали синоним на ужаса… за да се стигне до галеаса, при който големината на кораба прави гребането невъзможно.

При годил се получава „подемна сила“, насочена надолу, като при самолетно крило

Гребането е най-рационалният начин за придвижване на една лодка посредством човешка сила. Правени са много опити, за да се намерят други начини за използване на човешката сила като двигател. Пример в това отношение са водните велосипеди с колесните двигатели, и корабните спасителни лодки, на които задвижването на винта става ръчно. Все още никоя от новите системи не може да достигне общата ефективност на класическото гребане.

Кои са най-типичните стилове на гребане, които са изпълвали ежедневието на много поколения моряци и рибари.

Едва ли е възможно да се твърди със сигурност, че обикновеното флотско гребане се е породило във военните флотове. Може би рибарите са неговите първооткриватели, но то е било най-масово и най-продължително прилагано във военните флотове на всички държави.

Независимо от типа и големината на лодката, т.е. дали ще гребат един, двама или повече гребци, принципът на флотското гребане е неизменен. Гребците, с гръб към посоката на движението, са седнали върху неподвижни, издигнати над дъното банки (скамейки), а краката са положени върху опорна стойка на дъното на лодката.

Греблото е лост от втори род, който придвижва лодката

Греблото е лост от втори род (едностранен лост), посредством който става придвижването на лодката. Опорната точка е потопеното във водата перо, силата на гребеца е приложена върху ръкохватката, а движещата сила действа върху ключа. Тъй като водата не е твърдо тяло, тя не може да задържи перото на едно и също място, намалява ефективността на гребането, но да не забравяме, че ако не беше този „недостатък“, плавателните съдове въобще нямаше да могат да се придвижват. За краткото време, през което се осъществява загребването, водата около перото не успява да се задвижи и то фактически изминава съвсем малко разстояние, поради което се приема, че е неподвижно.

Как да се намали до минимум придвижването на перото през водата е въпрос, занимавал умовете на хората отдавна. Знае се, че съпротивлението на водата нараства, когато се увеличава челната повърхност на движещото се тяло. Това съпротивление се променя и в зависимост от формата на тялото. Тези наблюдения са позволили още преди хиляди години хората да задържат перото по технически път — с помощта на различни форми и донякъде различни повърхнини на перото.

Другият начин да се задържи перото е да се използва силата, която влага гребецът, когато дърпа ръкохватката, защото съпротивлението на водата е правопропорционално на квадрата от скоростта, с която тялото се движи през нея т.е. ако гребецът тегли по-силно, перото не се движи повече.

Греблото или по-точно неговото перо оказва известно действие върху водата, която от своя страна отговаря с еднакво по сила противодействие, но в противоположна посока. Благодарение на това противодействие се осъществява движението на гребната лодка.

Флотско гребане: работен ход – А и празен ход – Б

При флотското гребане греблото се хваща с две ръце за ръкохватката (или едната ръка за ръкохватката, а другата, на широчината на гърдите, за вретеното), китките се пречупват до възможния предел надолу. При това изходно положение перото е успоредно на водната повърхност. Когато започва загребокът, гребецът се навежда напред (т.е. към кърмата на лодката) с изопнати ръце и в края на навеждането изправя китките. Така се получава завъртане на перото и преди то да бъде потопено във водата, наклонът му е около 45 градуса. С потапянето на перото започва „работният ход“. Гребецът с изопнати ръце тегли силно ръкохватката и се навежда назад (към носа на лодката). Преди края на „работния ход“, едновременно с тегленето, постепенно китката се пречупва пак надолу, за да се развърти перото и по-лесно да излезе от водата в положение, почти успоредно на нейната повърхност.

През цялото време на „работния ход“, когато перото се придвижва спрямо лодката от носа към кърмата, гребецът е стъпил здраво на дънната опора и понеже ръцете са изопнати, двигателни са главно мускулите на краката, кръста и гърба. Когато перото излезе от водата, започва „празният ход“. Тогава перото се връща към изходното положение — отива към носа на лодката. През време на „празния ход“, за да се намали съпротивлението на въздуха, което е доста голямо, особено при насрещен вятър, връщането на греблото към носа на лодката става с хоризонтално перо, благодарение на което се избягват и ударите от вълните. Това става чрез завъртане на китките. Синхронизацията на всички тези движения е елементарната тънкост на гребането.
Двата хода — празният и работният — съставят един загребок. На тежките и големи лодки (например баркаси) обикновено се гребе с около 25 загребока в минута. При по-леките лодки (велботи, яли) загребоците са по-чести и достигат до 30 в минута.

Някои хора са виждали как риболовците отиваха да проверяват торбата на таляна с големите и тежки мауни. Отдалеч се виждаше, че гребците стават прави, загребват и после стоят известно време седнали, за да станат отново и пак да загребат. В този бавен ритъм имаше сравнително малко динамика, но въпреки това тежката лодка плавно и леко се носеше напред. Това гребане, прилагано при дълги преходи или на много големи и тежки лодки, се нарича „калка“. Характерен с икономичност на движенията и пестене на силите, този стил използва предимно тежестта на тялото на гребеца. В много отношения, най-вече в механиката на загребоците, калката наподобява флотско гребане, но гребецът не седи на банката. Ако при флотското гребане опорните точки на гребеца са краката и седалищните части, то при калката краката са единствените опорни точки.

Изправянето на гребеца от скамейката става по три начина и оттам произлизат трите разновидности на калката.

При т. нар. „четвърт калка“, която се практикуваше и на по-леки лодки, двата крака на гребеца стоят на дънната опора, докато перото осъществява „празен ход“. Когато наближи краят на празния ход, единият крак се премества от опората върху дъното на лодката. Така гребецът получава една удобна опорна точка и става прав. Следва потапяне на перото; започва „работният ход“, при който кракът се връща веднага на опората — при другия. При това положение тялото „виси“ на ръкохватката с опънати ръце.

Вляво: четвърт калка.  В средата: половин калка.  Вдясно: цяла калка

При гребане „половин калка“ единият крак се държи на дънната опора през цялото време на загребока. Другият крак (обикновено левият) в началото на празния ход се премества под скамейката, за да може гребецът да се изправи, както при „четвърт калка“. След потапяне на перото кракът, който е бил под седалката, се изнася на седалката на предния гребец и се държи там през цялото време на работния ход. Така се създава устойчиво положение, което позволява тялото на гребеца да бъде силно наклонено към носа на лодката.

При забравената вече класическа „цяла калка“ по време на работния ход и двата крака стъпват върху скамейката на предния гребец. По този начин се постига максимален наклон на тялото и най-ефективно използване на тежестта му.

Честотата на загребоците при калката е много малка — не повече от 15—18 в минута при леките лодки. Колкото лодката е по-тежка, толкова честотата на загребоците е по-малка. През времето между два загребока гребците стоят седнали, държат греблата над водата и почиват.

Годил: работен ход – А и празен ход – Б

Пълната противоположност на калката е гребането с удари — бруф. Той се отличава с много честия си такт — не по-малко от 45—50 загребока в минута. При бруф гребците не извършват почти никакви движения с тялото, а греблата, движени само от ръцете, нанасят удари върху водата. Перото не се задържа дълго във водата, веднага се изважда, прави се един съвсем къс празен ход и веднага пак се нанася удар. Когато се гребе бруф, лодката много бърз0 придобива голяма скорост, но този стил не може да се прилага продължително, защото гребците се изморяват бързо — цялата работа се извършва само от мускулите на ръцете. Преди години на състезания по време на старта се гребеше бруф, за да се придаде на лодката голяма начална скорост. Но веднага след това се преминаваше към нормално флотско гребане. Гребането само с едно гребло от кърмата на лодката, наричано в Балтийско море „юлит“, а в Средиземно море „годил“, е старо и много популярно изкуство, за съжаление почти непознато у нас.

От старинни китайски илюстрации се вижда, че дори големи морски и речни сампани и джонки са се движили на принципа „годил“, макар и да са с две гребла. В Япония до настъпване на ерата на моторите повечето от рибарските корабчета се придвижвали при безветрие с гребане „годил“. И сега още в устието на река Ганг повсеместно се гребе „годил“. Индийците използват едно голямо единично гребло с малка ръчка при ръкохватката, благодарение на която по-лесно се завърта перото. Венецианските гондолиери също прилагаха „годил“ на своите несиметрични гондоли.

Получаване на двигателна сила при годил

Принципът на движението при „годил“ е коренно различен от този при обикновеното гребане; греблото се движи перпендикулярно на надлъжната ос на лодката, първо в едната и после в другата посока, без перото да излиза над повърхността на водата. При това движение от ъгъла на перото, както при самолетно крило, се получава „подемна“ сила, но насочена надолу. Тя се стреми да потапя греблото, но то има две опорни точки — кърмата на лодката и ръцете на гребеца — и продължава движението си наляво и надясно при един почти неизменен наклон. От разлагането на „подемната“ сила се получава една двигателна сила, която тласка лодката напред. Придвижването на греблото условно може да се разграничи на работен и празен ход.

Работен ход се осъществява, когато перото се движи в една или друга посока спрямо надлъжната ос на лодката. Празен ход е когато гребецът развърта греблото, за да тръгне в обратна посока.

Да се осъществява работен ход не е трудно, трябва само здраво да се държи ръкохватката, за да не се променя наклонът на греблото и двигателната сила чрез опорната точка на транеца да тласка лодката. Главната трудност е да се завърти перото (празен ход), преди да започне обратното движение. То се постига чрез огъване на китките и след кратка тренировка става рефлекторно.

Колкото греблото е по-дълго, по-гъвкаво и съответно симетрично профилирано, толкова гребането „годил“ е по-резултатно. Разбира се, съществува проблемът за насочване на лодката, която при този стил се движи зигзагообразно. В замяна на това изправеното положение на гребеца, който„отвисоко“ гледа на нещата, дава други предимства.

Гребане сие

До неотдавна гребните лодки за разходка изобилстваха покрай нашите плажове. Лодките „сеферки“ бяха карани от колоритни личности, които охотно разказваха на своите пътници за далечните южни морета и Хавайските острови. Тези „плажни вълци“, за да не блъснат някой плувец, често гребяха прави едновременно с две гребла, обърнати с лице към носа на лодката. Това гребане, наричано „сие“, представлява от физическа гледна точка любопитно преливане на два стила. Става дума за начина, по който се получава движещата сила; обикновено гребане и годил. Движението на двете ръце (съответно двете гребла) е почти едновременно, като едната е винаги малко по-напред — „води“.

Сие: работен ход (А – обикновено гребане, Б – годил) и празен ход – В

Загребокът при „сие“ е съставен също от работен и празен ход,но работният ход е от два цикъла. През първия цикъл (А) движещата сила се получава от обикновено гребане, въпреки че гребецът е обърнат с лице напред. През втория цикъл (В) перото на греблото се издига и се осъществява годил. Цикъл А и В представляват работният ход, а цикъл С е всъщност празният ход, по време на който перото преминава над водата, за да започне отново загребокът.

Едва ли може да се очаква възраждане на това забравено изкуство — гребането. Безвъзвратно отмина „доброто старо време“, когато над водата господстваха не само здравите мускули, но и умението да се работи икономично и резултатно с греблата.

Автор: Асен Дременджиев: Алманах ФАР80

Снимки: интернет

Прочетена 414938 пъти

Подобни статии

Залезът на българското гемиджийство Смъртоносното слънце Из историята на Пиратското знаме Флаговете на Море За „Чайките“ и Златото – по-скоро за „Чайките“ Тайните на Навигацията Кор Кароли Морски традиции и поверия Златният галеас „Ла Роял“ Битката при Лепанто