Старите морски карти

12 мар. Старите морски карти

Публикувано в 08:37h Във Любопитно, Мореплаване от Антон Костадинов 0 Коментари

0 Likes

Едва ли днес бихме могли да си представим трудността и риска на смелия мореплавател от старите времена. Той се впускал в далечни странствания, без да познава морските пътища и течения, борил се с огромните вълни на разбушувалото се море, попадал на подводни скали и необитаеми брегове и острови. Мнозина не се завръщали, други корабокруширали, преживявали тежки изпитания и отново, дръзки и мъжествени, тръгвали да търсят нови хоризонти. Открили непознати брегове, те се връщали в родните пристанища, за да се отправят отново на път

Избраните курсове са обясними, когато старите моряци плавали покрцй брега. Тогава те се ориентирали по очертанията на сушата, по слънцето и звездното небе. Непрекъснато развиващото се корабоплаване наложило създаването на уреди и средства за определяне местоположението на кораба независимо от времето и района на плаване. Така се появили картата и компасът. И до днес, въпреки многобройните си усъвършенствания, те са неизменен спътник на борда на всеки плавателен съд.

Как са създадени първите морски карти и как са служили на човека?

Първите подобия на морски карти са характерни за народите, чийто живот е тясно свързан с морето. Това са дървените плочки на гренландските ескимоси с изрязана на тях брегова линия и „пръчковите карти“ на обитателите на Маршаловите острови в Тихия океан.

За предшественици на рисуваните морски карти се смятат Финикийските перипли — географски описания на посетените от мореплавателите крайбрежни земи. Най-старият запазен периплус принадлежи на картагенеца Ханон, плавал покрай бреговете на Африка южно от Гибралтар. Той е датиран към края на VI и началото на V в. пр. н. е. Към IV в. пр. н. е. се отнася плаването на Неарх по реките Инд и Ефрат, а към II в. пр. н. е. — периплусът на Ариан Никомадски, в който за пръв път намираме описание на черноморското крайбрежие.

Портулан на Черно море от Джовани Калапода от 1552 година. Вероятно препис от карта, създадена преди около сто години преди това. Ориентировката е обратна: юг – север

По-голямата част от периплите дават описание на Средиземно море, средище на културния живот в античността. Засега не е известно дали те са били придружавани с някакви чертежи или картографски скици.

Анонимните автори на първите морски карти са използвали всички данни от периплите, които можели да послужат на мореплавателите — разстояние между две пристанища, описания на пристанищата, вид и характер на морския бряг, посока на ветровете и морските течения, дълбочините, плитчините, подводните скали, рифове и т. н.

Най-старата запазена карта на западния черноморски бряг е открита в една от кулите на античния град Дура Европос, разположен на река Ефрат в Сирия. Публикувана е през 1926 г. от френския професор Ф. Кюмон, който я датира към III в. от н. е. Картата е нарисувана върху кожата на войнишки щит. Запазеното парче е с размери 45×18 см. Бреговете на Черно море са представени без разчленяване. Морската повърхност е означена със синя боя, а сушата — с червена. Морето е разграничено от брега с една бяла линия. Селищата са дадени в обратен ред: север е означен долу, а юг — горе.

Проф. Ф. Кюмон предполага, че притежателят на щита е пожелал да има изобразени местата и градовете, които евентуално бил посетил.

Въвеждането на компаса /Предполага се, че компасът е бил познат на китайците около 2000 г. пр. н. е. Първите сведения за появяването му в Европа се отнасят към XII—XIII в. Смята се, че италианецът Флавио Джойа от гр. Амапфи го е усъвършенствал, което спомогнало за въвеждането му в мореплаването като уред за ориентиране./ в началото на XIV в. като средство за ориентиране в мореплаването внася вече съществено нов елемент. Създава се възможност сравнително лесно и точно да се определят посоките на света, а оттам с помощта на картата и местоположението на плавателния съд. В резултат на това откритие върху морските карти била изобразявана т. нар. „роза на ветровете“ отначало с 16, а по-късно с 32 румба. „Комбинацията“ карта-компас давала не само надеждно средство за ориентиране, но и възможност за отбелязване новооткритите брегове и острови. Това позволява да бъдат посещавани и от мореплавател, който никога не ги е виждал.

Днес не може да се посочи с точност от кой момент морските карти са станали постоянно пособие за всяко плаване. За съжаление не всички достигнали до нас стари карти, особено по-ранните, носят някаква дата. За най-стара се смята т. нар. „карта на Пиза“ (според мястото на откриването и). Предполага се, че е изработена през втората половина на XIII в. За дата, от която морската картография се смята за съществуваща официално, е призната 1311 г. Това е най-ранно датираната със сигурност карта, понеже тази цифра стои на нея и е изрисувана от генуезеца Пиетро Весконте. Оттогава морските карти започват да се изработват от картографи, избрали това поприще за свой занаят.

Португалска морска карта от атласа на Фернан Вац Дорадо от 1571 година, изпитала влиянието на портуланите

От Весконте съществуват редица карти и атласи, грижливо датирани и надписани. Италианските картографи наричали морските си карти „харта“ или „табула“. Днешните изследователи означават този вид карти само с името „портулани“ (в превод от италиански това означава „описание на пристанищата“) и по-рядко „компасни карти“. Основната част от запазените до днес портулани (общо около 130) се отнасят до XIV и XV в. Те представляват пергаментни листове, снабдени с рамка и мащаб, а по-късните екземпляри и с компаса „роза“.

Всички имат неизбежната „румбова мрежа“, която облекчава проследяването на курса от едно пристанище до друго (или брегова точка). Наименованията са нанесени с черен шрифт, като първата буква винаги е червена. За останалите подробности върху картата са употребени различни бои, включително златиста и сребриста. Имената по крайбрежието са написани винаги от лявата страна на крайбрежната линия и перпендикулярно към нея. Отбелязани са знамената и гербовете на различните държави, за да знае мореплавателят покрай или към коя територия се движи.

Крайбрежната линия е начертана не като плавна линия с различни извивки, а като че ли съставена от различни по форма и големина дъгички. Те отговарят съответно на заливи, носове и полуострови. Тази линия на места се прекъсва от две успоредни чертички, означаващи речно устие. Понеже картите са имали чисто практическа цел, тогавашните картографи не са се стремели да запълват вътрешността на сушата с географски елементи и са я оставяли празно. По-късно върху тия празни пространства са изобразявани някои планини и селища, без да бъдат мащабно съобразени, както и различни фигурки и миниатюри без значение.

Опасните места по крайбрежията са отбелязани с група от точки или кръстчета. Самите карти не са построени на математическа основа, т. е. не са изработени по някоя картографска проекция. Следователно всички измервания върху портуланите са с относителна точност. Според произхода си те се разделят на две характерни групи: италиански, създадени най-вече в градовете-републики Генуа, Венеция и Анкона, и каталонски, създадени на остров Майорка. И при двата вида използваният основен материал е еднакъв, обаче видът и обхватът на картите е различен.

Италианските портулани представят предимно крайбрежието на Средиземноморския басейн (често включващ изцяло или отчасти Черно и Азовско море) и на Западна Европа. Каталонските портулани са разширени на север до Скандинавските земи, а на изток дори до Китай. По този начин те се превръщали в световни карти. От това страдала точността им поради малкия мащаб върху ограниченото парче пергамент (обикновено с размери около 40×40 см). Впоследствие италианските и каталонските картографи се стремели да използват предимно „пресен“ материал, набран от капитаните и кормчиите на търговските кораби. Освен това чрез създаването на търговски консулства във всички по-големи пристанища по Средиземноморието генуезците и венецианците събирали не само търговски, но и географски и картографски сведения за прилежащите брегове и земи.

В средата на XIV в. нуждата от морски карти се увеличила. Това се дължи на бурното развитие на търговското корабоплаване в Средиземноморския басейн, където първостепенна роля играели градовете-републики Генуа и Венеция. Практическата значимост на портуланите нараства, поради което и тяхното производство се специализира. През 1405 г. на остров Майорка се създава първата школа за морска картография. Изработването на портуланите се превърнало в изкуство, подчиняващо се на особени правила и норми.

Една от първите морски печатни карти от XVII век, издадена в Амстердам

Докато средновековната картография търпи застой, създаването на портулани бележи големи крачки в развитието си. Морските карти от XIV—XVI в. са значително по-точни, отколкото картите на Птолемей. а дори и от картите от XVII и XVIII в. Така върху картите на Птолемей, Черно море е било изобразявано по-дълго и по-тясно, отколкото е в действителност. На портуланите размерите на Средиземно и Черно море са значително по-близки до действителността, а остров Корсика е представен по-точно, отколкото в атласите до 1749 г.!

Известно е, че през време на Кримската война (1853—1856 г.) Английското и Френското адмиралтейство не разполагали с точни карти на северното черноморско крайбрежие и се принудили да използват портулани от преди 300—400 години. Въпреки своята забележителна точност за времето си, този вид морски карти станали непригодни при изобразяването на Световния океан. Причината се крие във факта, че при тях не била отчетена кълбовидната форма на Земята. Грешките от това били неголеми за такъв малък район от земното кълбо, какъвто представлявало например Средиземно море.

При измерването на разстояния върху такава площ като Тихия океан вече се отбелязвали значителни отклонения. С въвеждането на т. нар. „равноъгълна проекция“ на холандския картограф Герхард Меркатор в края на XVI в. станало възможно точното определяне на курса на кораба по картата независимо от дължината на изминатия маршрут. Въпреки това портуланите продължавали да се употребяват дори до края на XVII в. Те оказали силно влияние върху испанската и португалската морска картография. Разликата между портуланите и испанските морски карти се състояла най-вече в това, че последните били снабдени с координатна мрежа, т. е. били поставени на математическа основа.

Върху най-старата морска карта — тази от Пиза — са означени редица пристанища и от българския черноморски бряг. Това са Гатополи (Ахтопол), Ахилу (Поморие), Сузубули (Созопол), Барнас (Варна) и др. Причината за това е появата на италиански търговски кораби в Черно море през 1155 г., за което свидетелства издадената от император Михаил Комнин грамота. Техните права за търговия в Черно море са потвърдени в договор от 1170 г. Венецианците със своя флот срещу добро заплащане помогнали на кръстоносците да превземат Цариград през 1204 г.

От друга страна, генуезците, които упорито съперничели на венецианците, оказали съществена помощ на византийския император Палеолог отново да си възвърне града през 1261 г. Разбира се, тази помощ не останала без последствия. Генуезците получили право да създадат в Галата при Цариград свое представителство, което имало голямо значение за морската търговия по Черно и Азовско море. Така генуезците запазили господствуваща позиция тук. Това продължило за известно време дори и след падането на Цариград през 1453 г. под ударите на османските нашественици. Генуа се стремяла да закрепва положението си с договори, какъвто бил сключеният през 1387 г. договор с деспот Иванко, син на Добротич, владетел на Балчик. Безспорно тези връзки били използвани и за натрупване на сведения, необходими на авторите на портуланите за Черно море.

Днес този вид морски карти имат и историческо, и практическо значение. По тях може условно да се определи изменението на морския бряг през последните 300—600 години, както и да се узнае за съществуването на различни селища и пристанища, изчезнали по различни причини, за които липсват сведения.

Автор: Боян Бешевлиев; Алманах ФАР74