25 мар. Съкровищата под морето
Началото постави капитан Кусто. Оттогава изтекоха десетки години и подводната археология привлече много хора — прекалено много хора. Към учените се присъединиха спортисти, аматьори и пирати. Как да се канализира това усърдие? Всяка страна търси решение на този въпрос между забраните и утвърждаването.
Най-после корабът щеше да влезе в пристанището. Той идваше от Изтока, от район, където се говори латински. Натоварен е с вино от полуострова в гледжосани съдини. Всичко това за тези селяни, галите, които полека-лека почнаха да живеят по римска мода. Бурята се развихря. Корабът се опитва да намери убежище в края на залива. Много е късно… потъва!
Съвсем сигурно е, че е носил ценна стока. За това свидетелстват големите камъни, с които в античността гмурците са се спускали, за да преровят кораба. Вероятно са взели някой и друг бронзов предмет и няколко амфори от скъпото вино. Всичко останало са изоставили на рибите. Постепенно пясъкът покрива корпуса, поникват водорасли и като мумифициран корабът остава на дъното на залива. Това е заливът на Тулон.
Осемнадесет столетия по-късно военните леководолази намират една дъска и амфори; откриват чудесната четиридесет-метрова останка. Млади археолози започват методично да изследват това изключително свидетелство за морската търговия между Рим и Галия. Всяко лято, на десетина крачки от летовниците, които мислят само да се плискат в морето, археолозите се спускат на дъното като професионални леководолази.
Работи се на дълбочина 20 метра. Започват с освобождаването на кораба от пясъчната покривка. Всред много рибки дългият корпус е затрупан от стотици амфори, още запушени с коркови тапи, замазани отгоре с глина от Поуцола. Върху някой от тях все още се разчита името на изпращача: П. Вевеус Папус. Литийско вино от най-доброто качество. За това свидетелстват виолетовите останки в дъното на някой амфори. Разчистването се ръководи от Андре Черния и Патрис Поме, които умеят да се гмуркат като ловци на кораби, въпреки че са университетски кадри. Под водата всичко се измерва и фотографира.
На сушата, в един спартански лагер, части от амфори, маслени лампи, оловни кюлчета, дъски… над 1500 предмета и всички те под контрола на Антоанет Хисар внимателно се анализират. Прецизно разчистване, което приключи след десет години работа.
За последен път Поме и неговите хора се гмуркат и поставят всичко на мястото си, точно така, както са го намерили. След това покриват корпуса и амфорите на Папус с нова многотонна пясъчна покривка. Сърцата им са свити; човек не може да се раздели с такива останки, без да се вълнува.
Не всички тършуват под водата с такава честност. При търсене на потънали кораби има повече пирати, отколкото учени. Като този случай. Пред бреговете на Бретан, между нос Сен Матю и остров Уесан се закотвила една хубава английска яхта — „Оутъм Мун“. Вдигнали флага: „Внимание, водолазни работи“. Клоуд Ру, капитан на митнически катер от Брест, се заинтригувал и отишъл да хвърли един поглед. Точно в този район преди време митничарите задържаха една яхта, която пренасяше 1750 кг наркотици. Когато Ру приближил, на борда на яхтата настава паника. Един от леководолазите бързо спуща водолазната стълбичка, за да прикрие една торба под корпуса. Клоуд Ру намира не наркотици, а 1100 кг старинни моряшки предмети, скрити между дрехите на леководолазите: части от пушки, куршуми, макари, катинари, помпи за преточване, съдини и един великолепен бронзов далекоглед в кожения си калъф в чудесно състояние. Всичко е от края на XVIII столетие.
Оказа се, че британският екип притежавал подробна карта на дъното, където се намира ограбената корабна останка. За този случай се вдигна много шум. Френските закони, както и английските (а и на повечето страни), не разрешават посещения и подводни търсения, освен на компетентни екипи, признати като почтени. Това, което се намери, се дели между държавата и този, който го е извадил от дъното. За случая държавата обвини екипа, че е извършил „грабеж на национално наследство“.
Но такива инциденти опасно се множат. Подводната археология привлича много хора. От десет години това е истинска експлозия. Покрай американските и европейски брегове, в морето пред Австралия, в японски води, в Червено море и Индийския океан, дори на дъното на свещените извори на майте. .. навсякъде се гмуркат търсачи. За тях Средиземноморието е предпочитано място. Защото тук в продължение на пет хиляди години египтяни, финикийци, гърци, римляни, турци, араби и европейци не престанаха да воюват и търгуват. Първият директор на подводната археология на франция Фернан Бенуа каза: „Най-големият музей в света се намира под водата.“ Той би трябвало да прибави: „Най-красивият подводен музей е Средиземно море.“
Необходима беше една малка революция, за да се открие морето за търсачите. Пионер беше капитан Жак Кусто, един от изобретателите на акваланга. Заедно с инженер Етиен Ганян през 1943 година Кусто усъвършенства съчетанието: бутилка със сгъстен въздух, тръби, клапан и захапка, така че свободно да се диша, докато се движиш под водата като риба. Остана само да се облече неопреновото облекло, да се обуят плавниците и с маска на лице прашният археолог се преобразява в нерейда.
Затова със своите приятели от военноморския флот Кусто се спусна до най-известните корабни останки: тази на Махдия, северно от Тунис, и тази при Антикира, на юг от Пелопонес, откъдето в началото на века бяха извадени най-хубавите бронзови старини. В Кипър той откри потънало пристанище от минойската епоха. Потопената история много скоро престана да вълнува Кусто, но вече беше сложено началото на нова мода. Щафетата се поема от един стар италиански учен с аристократична осанка — Нино Ламбоджлиа. Той иска да убеди археолозите, че е по-добре сами да ръководят подводните търсения. Защото аматьорите търсят хубавите предмети и много често унищожават околната среда, така необходима за идентификацията. Ламбоджлия настоява и под водата да се прилага стратиграфическата система, която новите археолози използват при земните разкопки. Той доказва значимостта и на най-баналните останки: възрастта на всяко нещо може съвсем точно да се определи, всяко нещо може да послужи по-добре да опознаем миналото. Намерените всекидневни предмети, независимо дали са скъпоценни или прости, винаги са незаменими свидетели. „Една капсула с античен живот“ — казват за случая американците, а британците наричат тези пратеници от миналото „плячка на времето“.
Ламбоджлия, който не се гмуркаше, като подигравка на съдбата загина на море, когато се качваше на ферибота, който щеше да го отведе в Сардиния. Професорът не знаеше да плува. . .
След него е Джордж Бас, основател на Морския археологичен институт към Тексаския университет. Той е първият археолог, който лично ръководеше под водата своите ученици. След като преброди турските води, той се установява в Бодрум, бившия град Халикарнас на малоазиатците. През 1 960 година Бас откри финикийски кораб от бронзовата епоха. После работи над останките от византийски кораб от VII век. Накрая, преди пет години, благодарение на един ловец на сюнгери Бас намира едно истинско съкровище: останка от IX век, най-стария досега намерен „модерен“ кораб. Освен стотината амфори корабът пренасял скъпоценна колекция от стъклени предмети с иризиращи цветове — истински чудеса, тънки като хартия и със съвършени форми. Джордж Бас включва в екипа си и млади турски историци, за да научат „занаята“. Всичко, което той е намерил, е предал на музеите на страната, където е откритието.
Дали е успял Бас да спаси Турция от похитителите на останки от авантюристите, ловци на съкровища? Защото гениалното откритие на Кусто откри пътя към морето за пиратите. Те търсят мраморните статуи, които Сила открадна от Депф и Делос. Те задигат златните кюлчета, които испанците с каравелите си извозваха от Америка. Бракониерстват със сребърните прибори за храна от френските фрегати, бронзовите оръдия от английските линейни кораби.
В тази гонитба за съкровища американски делови хора влагат стотици милиони долари. Любимият им район са Карибите. Там са живели конквистадорите, там са се укривали пиратите, там завършва пътят на „черната слонова кост“. Затова там се изпращат наемници, които са готови на всякакви рискове. Леководолазни „банди“, според случая, не се колебаят пред използването на взрив. Истинското пиратство под водата тепърва започва.
Между флота на сериозните археолози и този на морските разбойници плава и още един — този на спортистите, очаровани от пътешествията, историята и мечтите. „Едва ли има други приключения, които да се преживеят“ — констатира Жак Дюма, бившият адвокат и председател на Международната федерация за подводен спорт. Той издирва в архивите следите от забравени корабокрушения. Това е хайка, при която трябва да се разчетат подправени карти и кодирани имена, също както в романите на Стивънсън. Първият успех на Дюма е намирането на „Спикър“, английски корсар, изчезнал на Подветрените острови. Тези брегове са много посещавани от англосаксонски леководолази, затова Дюма се отправя по пътищата на подправките, които са все още слабо известни. През 1975 година Дюма извади на бял свят „Банда“, собственост на холандската компания за Индия.
Когато потънал през 1615 година пред остров Мавриций, на борда на „Банда“ се намирал първият губернатор на Инсупид Питер Бот, който правел последно пътуване, преди да се пенсионира Оттук Дюма извади оръдия, котвите, една уникална астролабия със зенитална градировка, част от товара (непокътнат чер пипер и индийско орехче) и една приказна порцеланова колекция от епохата Минг, която е достойна за колекцията на музея Гюме. Като герой от телевизионната поредица „Бележник на авантюрите“ Жан-Ив Бло заедно с приятелите си обследва пред Кроазик останките на „Солей Роял“, най-хубавия линеен кораб на Луи XV.
В това време Дениз Фонкуерп като „фадас“ (отхвърлените от науката) е обследвал над двадесет и седем антични кораба над Агде. Той откри Полигиум, единственото истинско гръцко селище в Галия. Хората на фонкуерл извадиха няколко великолепни бронзови статуи, между които и прочутата „Ефеб от Агде“, която беше „конфискувана“ от Лувърския музей.
В Италия обаче скандалите са всекидневие. На север от Неапол в Байа се намира най-пищният подводен град на полуострова. Това е крайбрежният град на римските императори, сцена за убийствата на Агрипина, приказното селище, възпято от Цицерон и Овидий. През IV век вследствие на бавна вертикална сеизмична дейност Байа потъва с всичките си разкошни храмове, с луксозните си бани и прекрасни вили. Тук систематичните търсения започнаха едва през 1981 година, и то благодарение на немски фондове и вследствие настояването на Фаусто Зеви, суперинтендър на Неаполския музей, и на Пиеро Дианфрота, един от малкото италиански археолози-леководолази. Всъщност достатъчно е да се гмурнете само на няколко метра, за да извадите най-хубавото, което е създал Рим. Младежите от околностите съвсем не се лишават и американски, немски и швейцарски музеи, както и частни колекционери биват щедро снабдявани с предмети от Байа и околностите. През 1975 година рибарите буквално обрулиха една галера от нейните амфори и маслени лампи. Други пък, за да събират своите „датери“ — местни миди, трошаха мраморни блокове и барелефи. Така пострада „Одисей от Байа“, намерен през 1969 година.
Но защо да се вади от морето нещо, което не може да се запази? Миналата година беше открита първата императорска нимфа. Там има чудни статуи, между които и портрета на Антония Минор, майка на императора Клавдий. Като символ на бедността на италианската археология, сега тя е изправена в банята на Кастело ди Байа — бивше сиропиталище, преустроено сега за пострадали от земетресението през 1980 година. Обкръжена от пластмасова завеса, Антония вече месеци стои под струите на душа, защото не знаят как да я предпазят от разрушението вследствие контакта с въздуха.
В Италия всичко е близо до сюрреализма. Няма пари, за да се настани Антония в музей, а една американска фирма предлага да се построи от плексиглас подводен тунел, през който с малко влакче туристите да минават през потъналите развалини на Байа. Министерството на културата организира безплатни курсове по гмуркане. Записват се само архивари и разсилни. Висшите кръгове скъпернически разпределят кредитите: „Защо да се хвърлят пари в морето, когато не сме в състояние да спасим дори античния Рим?“
Наистина, подводната археология е лукс. Американците, които знаят да си правят сметките, са изчислили, че една разкопка под вода е тридесет пъти по скъпа, отколкото на сушата. Трябва солидна обосновка, за да се предприеме такава работа. Още повече че успехът никога не е гарантиран.
Когато бижутерът Картие финансирал Робер Стенуи (познатия на всички белгиец, който работи върху останките на Непобедимата армада), за да търси пред Хаити кораба на пирата Морган, сигурно си е мислил, че финансира намирането на сандъци, пълни със злато и скъпоценни камъни.. Месеци наред Стенуи търсеше. Разчисти шестметрова тиня. Накрая се призна за победен.
Непреодолимата пречка за всички аматьори е финансирането. Щастието се усмихна на капитан Макс Геро, военноморският флот му отпусна съоръжения и леководолази. Наистина той има влиятелен роднина — Филип Найе, един от първите сподвижници на Кусто, който твърди, че гмуркането не е само спортно приключение, но и „метафора на паметта“. Макс Геро дълго време работи над останките от един малък кораб, пълен с египетски керемиди. После се спуска до линейния кораб „Слава России“, който навремето Катерина Велика е изпратила на помощ на Луи XV, за да брани свободата на морето. Оттук той извади ценни икони и талисмани, принадлежащи на членове от екипажа. Миналото лято Геро намери един военен кораб от XVI век и от него вади италиански сервизи за храна. Този кораб представлява голям интерес за учените, понеже бележи пътя на развитие на корабната архитектура.
За отбелязване е, че античните кораби като че ли са защитени от времето благодарение на амфорите, които ги покриват. Потъналите обаче през средните векове кораби нямат защита, червеите и гъбите се справят с корпуса и до нас не остава нищо. Знае се, че 90% от търговията се извършвала по море и водни пътища. За разлика от дворците и крепостите, щом завърши използуването на един кораб, обикновено го натрошавали и изгаряли. Картинките и текстовете днес дават съвсем слаба представа за тяхната конструкция. Едва през XVIII век са започнали да правят намалени модели на корабите за обучение на корабостроителите. Очевидно подводната археология и корабостроенето са тясно свързани. Неотдавна се състоя първият общ конгрес на тези учени.
Жан Будрио е може би първият корабостроител, станал историк. Той посвети целия си живот за изследвания относно френските 74 оръдейни линейни кораби от XVIII век. Дълго време англичаните се опитваха да пленят поне един от тези приказни кораби, защото не бяха в състояние да построят нещо подобно. Едва ли има по-задълбочени изследвания на тези кораби от това, което е направил Будрио. Той е проучил корпуса, рангоута, такелажа, ветрилата, екипажа… Знае униформите, приборите за корабоводене, обстановката в кабините на офицерите, тънкостите на готвачите! Възстановил е целия корабен живот: какви са заплатите, какви упойки използуват хирурзите, списък на задължителното облекло и пр. Всички леководолази се допитват до Будрио, когато трябва да се уточни епохата на някакво откритие.
Едва ли има по-съвестни от англичаните, когато въпросът се отнася до военноморската история. Достатъчно е да се посети великолепният морски музей в Гринуич, за да се убедим, че това е страна на моряци. Затова не трябва да ни учудва, че усилията са насочени към изваждането на загиналите големи кораби от миналото. 1982 година беше обявена за „година на морското национално наследство“ с кулминационния момент -изваждането на „Мери Роуз“— най-хубавия боен кораб на Хенри VIII.
В основите на тази английска страст има три жени: Жоан дю Плат-Тейлор, професор в Кембридж, Онор Фрос, според учените напълно равностойна на Тейлор, и отговорната за операция „Мери Роуз“ Маргарет Рул. Не само те, всички британци задружно работят, обединени от Дружеството на подводните археолози. Като че ли за тях личната изгода се измества на заден план, когато става въпрос за славата на кралството. Например Джон Бингмен работи в стратегическия отдел на военното министерство, но свободното си време прекарва в гмуркания. На него е поверена операцията „Л’Инвицибъл“ — този прословут 74-оръдеен френски кораб, пленен от англичаните, но потънал пред Солен. Вече две столетия той чака реда си. Изваждат копчета от моряшки униформи, солници и нещо интересно — квадратни чинии за хранене. Така се извърши проверка на един стар английски израз, стигнал чак от Шекспир: „за да можеш всеки ден да се храниш в своята квадратна чиния Бингмен казва: „Когато показвам на синовете си какво съм дал на музея, съм много по-горд, отколкото ако бях станал адмирал!“
Това са примери, върху които трябва да поразмислят държави, които сега започват да се интересуват от подводната археология, като Тунис и Гърция. За гърците залогът е голям. Те знаят че във водите им се намират най-богатите подводни съкровища от целия свят. Йоргос Папатанасопулос, отговорен за първата еуфория в подводната археология, заяви, че неговата страна вече няма да бъде колония за чуждите археолози. Скоро в Пилос ще се открие музей, в който ще бъдат изложени всички предмети, извадени от гръцки води. Предстои изпращането на млади гръцки археолози в Европа, за да се обучат в леководолазното депо, за да се гмуркат след това в Егейско море. Дотогава огромни зони са забранени за гмуркания. Защо да се бърза? По-ефикасно от която и да е армия, морето пази миналото.
Прочетена 33577 пъти
Няма коментари